Здравословният живот зависи от нещо повече от това да ядем пълноценна храна и да пием полезни напитки. Той включва и грижата за нашите сетива, а изненадващо, великото изкуство може да помогне
„Не можете да свържете точките, гледайки напред; можете да ги свържете само когато погледнете назад. Затова трябва да вярвате, че точките по някакъв начин ще се свържат във вашето бъдеще“, каза покойният бивш главен изпълнителен директор на Apple Стив Джобс в речта си пред випускниците на Станфордския университет през 2005 г.
В речта си Джобс обясни как, след като прекъснал колежа, останал в кампуса и започнал да посещава курс по калиграфия. Той отдаде на този курс заслугата за това типографията на Apple Mac да бъде толкова красива, както и за това Mac да се превърне в изключителен успех.
Джобс посещаваше курса по калиграфия, защото му харесваше; тогава не разбираше колко важен щеше да се окаже той за бъдещия му успех.
Вдъхновена от проницателните разсъждения на Джобс, аз също свързах точките в живота си, но по съвсем различен начин: за да разкажа как изкуството беше повлияло на моето благополучие. Мнозина от нас в един или друг момент вероятно са разглеждали здравето и благополучието си през призмата на храната и напитките, които консумират, но може би не са се замисляли как изкуството, което възприемат, влияе върху качеството им на живот.
Момиче среща шедьовър
Изкуството винаги е било част от живота ми и имах щастието да посетя много от най-добрите галерии и музеи в света, като Лувъра в Париж, Райксмузеум в Амстердам, Държавния Ермитаж в Санкт Петербург, Русия, Метрополитън музей на изкуствата в Ню Йорк и други. А тъй като прекарах по-голямата част от живота си на кратко разстояние от лондонските художествени институции от световна класа, великото изкуство беше буквално на прага ми.
Първият ми спомен от среща с шедьовър е запечатан в съзнанието ми. Беше по време на училищно посещение в лондонска галерия, когато бях на около 11 години. Видях рисунка с червен тебешир, нежно изпълнена от ръката на Рафаело, Леонардо да Винчи или някой подобен – ще простите на 11-годишното ми аз, че не помни тази важна подробност.
Бях в захлас от това доста изящно изображение, макар че не можех напълно да обясня защо. Дори не помня да съм разбирала сюжета. Но рисунката ме заплени до такава степен, че докато училищната ми група се отдалечаваше, аз просто останах и се взирах в този загадъчен шедьовър.
Около 10 години след тази първа среща прекарвах много от обедните си почивки, седнала в галерията на Старите майстори в лондонската галерия „Тейт“ (днес Tate Britain), която беше само на хвърлей място от работата ми. Докато седях сред тези шедьоври, винаги намирах някакво облекчение и утеха, независимо какво се случваше в живота ми.
Тези мои преживявания с традиционната живопис сякаш имаха способността да ме издигат духом. За да разбера повече, се върнах мислено към други произведения на изкуството, които бяха оставили дълбок отпечатък у мен.
Моне и още
Едно нещо, което никога няма да забравя, беше да видя „Водни лилии“ на Моне по време на ученическа размяна в Париж през 1991 г. По онова време изпитвах пълно възхищение към всичко, което Моне създаваше.
Моне специално рисува серията си с водни лилии така, че да обхване по дължина и ширина две овални галерии в музея „Оранжери“, покривайки повече от 90 линейни метра.
Разхождах се из едната овална галерия, без да откъсвам очи от пастелните синьо-розово-зелени водни лилии на Моне, които сякаш танцуваха със светлината. Докато стъпките ми следваха извивката на залата, все повече и повече се хипнотизирах от нежната игра на цветовете, дотолкова, че не забелязах малък ръб на пода там, където той се срещаше със стената. В следващия миг загубих равновесие и се подхлъзнах. Инстинктивно протегнах ръка, за да се задържа, и едва не ударих с длан платното на Моне. Излишно е да казвам, че бях смъртно смутена. От оглушителното неловко мълчание, което сякаш съпътства всяка злополука, ме извади галериен служител, който ми крещеше на френски. Това не беше най-гордата ми среща с изкуството, но ме научи на много.
„Водни лилии“ на Моне ме омагьосаха до такава степен, че буквално загубих опора под краката си. Сега осъзнавам, че именно това прави голяма част от модерното изкуство: то ни дезориентира, вместо да ни направлява.
Когато си спомних за тази неловка близка среща с изкуството на Моне, се изненадах. Само още две произведения на модерното изкуство оставиха трайно впечатление у мен. Първото беше „Моето легло“, създадено през 1998 г. от британската художничка Трейси Емин.
Инсталацията на Емин представляваше нейното неоправено легло в период, когато тя преминаваше през психически срив. Леглото беше осеяно с кутии от цигари, бутилки от водка, мръсни носни кърпички и подобни неща. Признавам, че творбата провокираше размисъл: накара ме да се запитам дали съм си оправила леглото онази сутрин. Не ме подтикна да стана по-добър човек, освен да се замисля дали да не си почистя дома. Просто предизвика у мен отвращение и известно съчувствие към Емин.
Изкуството на Емин ми се струваше твърде подобно на онова, което виждах в новините: изявление за нечий живот без никаква положителност.
Второто беше художествена инсталация в Tate Modern, която ме накара никога повече да не се върна там. Въпросната инсталация представляваше колекция от цветни, наподобяващи тотеми стълбове, придружени от бойни викове на суфражетки и феминистки протести. Напуснах Tate Modern в тих протест.
Осъзнах, че изкуството на Моне, Емин и подобни не е за мен. Копнеех за изкуство с изкупително качество. Казано просто, търсех утеха в изкуството.
Древна мъдрост
След като разбрах повече за това как различните видове изкуство са ми въздействали, оставаше да свържа още една точка.
Около 10 години работех като аюрведичен практик. Аюрведа, произнася се „ай-ю-вей-да“ (на санскрит: знание за живота), е древна система на природна медицина, подобна на китайската медицина, възникнала в Индия преди около 5000 години.
Аюрведа разглежда болестта по различен начин от западната медицина и определя болестта (dis-ease) като всичко, което причинява дискомфорт, независимо дали има психически или физически произход. Използвайки принципите на аюрведа, можем да осъзнаем как малките неща в ежедневието ни влияят на здравето ни. Например една от основите на аюрведа е принципът, че „подобното увеличава подобното“. Повечето от нас го прилагат инстинктивно: когато ни е горещо, може автоматично да посегнем към сладолед или леденостудена чаша вода, за да се охладим. Не бихме взели нещо горещо, защото то би повишило температурата ни. Това е принципът, че подобното увеличава подобното, в действие.
Затова аюрведа казва, че за да облекчим всяко неразположение, трябва да се обърнем към противоположното качество на онова, което изпитваме.
Аюрведа също така приема, че всичко, което приемаме, било то храната ни или сетивните ни преживявания, е подхранване. Тогава има логика, че един от принципите на аюрведа за добро здраве и щастие е правилната употреба на петте ни сетива – нещо, за което може би не се замисляме непременно. И все пак всичко, което възприемаме чрез сетивата си, ни влияе.
В аюрведа съществува понятието „асатмиендрияртха самйога“, санскритски термин за нездравословен контакт на сетивата с техните обекти. Обектът на зрението например са видимите образи. Нездравословните действия попадат в три категории, които могат да причинят неразположение: прекомерна, недостатъчна или неправилна употреба на сетивата.
През повечето време вероятно се намираме в състояние на прекомерна употреба на сетивата, ако например ежедневното ни пътуване до работа включва да бъдем бомбардирани от билбордове и да сърфираме в социалните мрежи.
В този контекст започнах да разбирам как гледането на изкуство влияе на здравето ми. От трите нездравословни действия особено уместна беше неправилната употреба на сетивата, която аюрведа нарича „митхя йога“ (на санскрит: неправилно съединяване). Това неправилно съединяване е действие, което извършваме, въпреки че знаем, че не е добро за нас. Един пример за неправилна употреба на зрението е да гледаме изкривени образи или отблъскващи, плашещи или агресивни обекти.
С това знание мога да разбера как съм породила известно неразположение у себе си, като съм гледала или неприятно изкуство, или изкуство, което, макар и красиво, не беше съвсем вярно на реалния живот. Тогава стана ясно защо изкуството, което видях като момиче, ме развълнува толкова силно: дори без да знаех какво означава, то ме свърза с моята човечност. Разпознах го на ниво душа и това преживяване ме подхрани.
Английският художник сър Джошуа Рейнолдс беше прав, когато през 1784 г. каза: „Стая, окичена с картини, е стая, окичена с мисли.“ Струва си да се замислим за намерението на изображението, за мислите, които художникът се опитва да предаде, както и за това дали изкуството е проникнато от доброта, съществена за нашето здраве.
Не можем да развидим това, което сме видели. Но в по-голямата си част можем да избираме какво да възприемаме. Въпросът е: искаме ли да възприемаме изкуство, което допринася за нашето неразположение, или за вътрешната ни хармония?
