Георги Марков е български писател, драматург и журналист, избягал от комунистическа България в търсене на творческа свобода. Опитва късмета си първо в Италия, а после и в Англия, но разочарованието му е голямо. В писмо до избягалия в Германия Димитър Бочев, датирано 18 – 22 февр. 1977 г., той пише: „Много отдавна вече не вярвам в „свободата на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия“ вестник Таймс, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки”. Разочарованието от „демократичния“ западен свят особено личи в есето му „Бъдни вечер“. То е красиво завръщане към българската традиция, където писателят намира своята истина. Ще го публикуваме в три части.
Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица „Оксфорд Стрийт“ и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден.
Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност.
Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.
Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.
На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдна вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.
