На 26 октомври певицата ще представи първия си самостоятелен камерен рецитал в рамките на фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“
Може ли музиката да ни върне към самите нас и да ни помогне да открием светлината, която понякога губим в забързаното ежедневие? За оперната певица Дженифър Стамболиева отговорът е категоричен – именно в това се крие една от най-важните сили на изкуството.
На 26 октомври тя ще представи първия си самостоятелен камерен рецитал „Когато душата свети в мелодии“ в рамките на фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“.
Музикалният път на Дженифър Стамболиева преминава през България, Русия и Италия. Завършва Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София, придобива бакалавърска степен по класическо пеене в Нов български университет, а през 2017 г. защитава магистърска степен в Московския държавен институт за култура. По-късно специализира вокално майсторство в Модена, Италия, по програма, свързана с фондация „Лучано Павароти“.
Професионалният ѝ оперен дебют е през 2015 г. в „Сестра Анджелика“ от Пучини. Лауреат е на международни вокални конкурси, а през 2024 г. участва в премиерни изпълнения на съвременни произведения в Москва. Репертоарът ѝ обхваща опера, камерна и концертна музика, както и проекти, съчетаващи класическото пеене с поп и соул звучене. Наред с музикалната си кариера има над десетгодишен професионален опит в киното и рекламната индустрия.
За предизвикателството да застане сама пред публиката, за уроците на руската и италианската вокална школа, за свободата да преминава между музикалните жанрове и за отговорността на артиста извън сцената разговаряме с Дженифър Стамболиева.
На 26 октомври в рамките на фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“ Ви предстои първият самостоятелен камерен рецитал. Как се роди идеята за концерта „Когато душата свети в мелодии“ и защо избрахте именно този момент за подобна важна стъпка в творческия си път?
Поканата дойде от Фани Куцарова, автор и организатор на фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“. Разбира се, приех я с голямо удоволствие и вълнение.
Заглавието „Когато душата свети в мелодии“ е свързано с убеждението ми, че музиката носи светлина и разкрива вътрешния свят на човека. В днешното забързано ежедневие, във времето, в което живеем, сме заобиколени от звуците на града, които всъщност могат да бъдат и вдъхновяващи. Именно тук идва мястото на културните събития – те дават възможност на хората да се докоснат до изкуството и чрез него да се върнат към себе си. Затова фестивали като този са толкова ценни.
Самостоятелният камерен рецитал е сериозно изпитание за един певец – както заради вокалната издръжливост, така и заради необходимостта да задържи вниманието на публиката през цялата вечер. Как се подготвяте за това предизвикателство и кое Ви вълнува най-силно преди предстоящия рецитал?
Подготвям се усилено. Подготовката за камерен рецитал е като за цяла оперна партия, а понякога дори е по-деликатна. В камерното изкуство няма къде да се скриеш – всичко е на показ. Затова то става толкова съкровено и интимно. Публиката се докосва по-близо до изпълнителя и усеща емоцията в по-голяма дълбочина.
Вие сте класически обучена певица, но свободно преминавате между различни жанрове. Къде се чувствате най-близо до себе си – в операта, в камерната музика или в свободата на съвременните музикални стилове?
Възможността всъщност си я давам самата аз, защото си позволявам да бъда свободна. Но зад тази свобода стои сериозна подготовка. Завършила съм класическо пеене, и именно класическата постановка ми дава по-голяма свобода при изпълнението на различни музикални стилове. Важно е тази свобода да не се превръща в самонадеяност. За мен най-ценно е изкуството да докосва и да носи послание, а стилът е просто формата, чрез която то достига до хората.
Музикалното Ви образование започва в България, продължава с магистърска степен в Московския държавен институт за култура, а впоследствие специализирате в Модена, Италия, по програма, свързана с фондация „Лучано Павароти“. Какво Ви дадоха руската и италианската вокална школа и по какво се различават техните подходи към певческото изкуство?
Бих казала, че руската вокална школа ми даде много по отношение на вокалната техника, дисциплината и най-вече задълбочаването в образа и емоционалното му пресъздаване. Италианската школа, от своя страна, е тясно свързана с традицията на bel canto, с естественото звукоизвличане, и свободата на фразата.
За мен най-ценното е, че тези различни подходи не се изключват, а могат да се допълват. Те ми помагат да изграждам собствено отношение към музиката, като съчетавам техническата прецизност с емоционалната свобода и индивидуален артистичен израз.
Сценичният Ви дебют е през 2015 г. в операта „Сестра Анджелика“ на Пучини. Как си спомняте първата си среща с оперната сцена и как се е променило отношението Ви към нея през годините?
Да, това беше първият ми истински досег с професионалната оперна сцена и възможността да усетя отблизо отговорността, която носи оперното изкуство.
С годините отношението ми към сцената се промени. Днес я възприемам не само като място, на което показваш своите умения, а като пространство за истинско общуване с публиката. С натрупването на опит все по-ясно осъзнавам, че зад техническата подготовка и професионализма на преден план винаги трябва да присъства душевността. Именно тя придава смисъл на изпълнението и превръща музиката в послание със смислено преживяване.
В репертоара Ви присъстват композитори от Моцарт и Росини до Рахманинов, Малер и Респиги. Има ли произведение или музикален образ, чрез който най-пълно успявате да изразите себе си?
Сред всички музикални образи, до които съм се докосвала, особено близки са ми тези, които съчетават вътрешна сила, уязвимост и дълбока човешка емоция. Чрез тях най-пълно успявам да изразя себе си и да изградя убедителен сценичен образ на персонажа за публиката през по-лична история.
През 2024 г. участвате в премиерните изпълнения на отличени произведения от международен конкурс за композиция в Москва. Какво е предизвикателството да бъдете първият изпълнител на музика, която публиката все още не познава?
За мен е особено ценно да работя със съвременни композитори и да бъда част от процеса, в който една нова творба за първи път среща публиката. В такива моменти няма установени интерпретации, с които да се съобразяваш, и това ти дава определена свобода, но и отговорността да откриеш собствен прочит, оставайки верен на замисъла на композитора. Да бъдеш първият изпълнител на произведение, което публиката все още не познава, е голяма отговорност, но и много вълнуващо преживяване. Ти си човекът, който за първи път вдъхва живот на музиката и изгражда първата връзка между нея и слушателя. Това изисква не само добра подготовка, но и любопитство, смелост и готовност да се довериш.
Освен на концертната сцена имате над десет години професионален опит в киното и рекламната индустрия. Как работата пред камерата повлия на сценичното Ви присъствие и на начина, по който изграждате музикалните образи?
Работата пред камера ме научи на много неща, които ми помагат на сцената. В киното често трябва да предадеш емоция с минимално движение, поглед или жест, без думи. Това развива наблюдателност, контрол и усещане за детайла.
Смятам, че този опит ми помага и в изграждането на музикалните образи. Той ме е научил да търся вътрешната логика на персонажа, да обръщам внимание на нюансите. За мен е важно емоцията, която предавам да бъде истинска, независимо дали пред мен стои камера или публика в концертната зала.
Участвали сте и в социални инициативи, свързани с превенцията на домашното насилие и защитата на животните. Смятате ли, че артистът има отговорност да използва своя глас и извън сцената – в защита на важни обществени каузи?
Вярвам, че артистът има глас не само на сцената, но и извън нея. Смятам, че когато имаме възможност да привлечем внимание към важни обществени каузи, е важно да го направим.
Какво бихте искали публиката да отнесе със себе си след концерта „Когато душата свети в мелодии“ – като музикално преживяване, а и като лично послание?
С този концерт искам да напомня на хората, че носят светлината в себе си. В ежедневието тя лесно се изгубва, но именно чрез музиката можем да си я припомним. Иска ми се всеки човек, когато излезе от залата, да свети още по-ярко.
