От редакционния екип на “Девет коментара за комунистическата партия” – книгата, вдъхновила над 300 милиона души да напуснат Китайската комунистическа партия.
2. Комунизмът в западните университети
След четиригодишно интензивно индоктриниране днешните възпитаници на колежите са предразположени към либерализъм и прогресивизъм. Те са по-предразположени да приемат атеизма, теорията за еволюцията и материализма. Много от тях се превръщат в тесногръди „личности“, които нямат здрав разум и водят хедонистичен начин на живот, без да поемат отговорност за действията си. Те нямат знания, имат тесен мироглед, знаят много малко или нищо за историята на Америка и света, превръщайки се по този начин в основна мишена на комунистическата измама.
За разлика от бунтарски настроените, но красноречиви студентски лидери от 60-те години на ХХ век, днешните млади протестиращи, интервюирани от телевизионни репортери, рядко формулират ясно своите искания. Липсват им елементарен здрав разум и аргументи.
По време на президентската кампания в САЩ през 2016 г. дългогодишното очерняне на консервативните кандидати от страна на водещите медии, съчетано с подвеждащи социологически проучвания, доведе до това, че много хора – особено млади студенти – останаха шокирани при обявяването на резултатите. След победата на Доналд Тръмп, в университетите в Съединените щати се появи нелепо явление. Някои студенти изпитват такъв страх, изтощение или емоционална травма от изборите, че са поискали да бъдат отменени занятията и да бъдат пренасрочени изпитите. За да освободят студентите от стреса и тревогата им, някои известни училища организират различни „терапевтични“ дейности.
Методите включват игра с пластилин или строителни блокчета, оцветяване и духане на балони. Някои училища дори предоставят котки и кучета за галене, за да успокоят учениците. Редица университети предоставят на студентите психологически консултации, организират групи за подкрепа или създават „безопасни пространства“, където студентите могат да потърсят помощ, за да се „възстановят“ и да осъзнаят резултатите от изборите. [58] Абсурдът как един нормален демократичен процес става по-ужасяващ от природно бедствие или терористична атака, демонстрира пълния провал на американската образователна система. Студентите от колежа, които би трябвало да са зрели и рационални, стават нетолерантни и инфантилни, когато се сблъскват с промяна и евентуални несгоди.
В очите на света Съединените щати все още са лидер в областта на образованието. В продължение на повече от век Съединените щати са политическа, икономическа и военна суперсила. Нейните разходи за образование далеч надхвърлят тези на повечето държави. След Втората световна война американската демокрация и благосъстояние привличат талантливи хора от цял свят. Нейните магистърски програми и професионални училища в областта на науката, технологиите, инженерството и математиката (STEM) нямат равни на себе си.
Въпреки това вътре в страната се разгръща криза. Съотношението на чуждестранните студенти в магистърските програми по STEM далеч надхвърля това на американските студенти и разликата се увеличава с всяка изминала година. [59] Това отразява ерозията на началното, средното и следгимназиалното образование в САЩ. Учениците целенасочено биват водени към оглупяване и съсипване.
Трябва да се подчертае, че почти всички хора по света, особено тези, които са посещавали колеж след 60-те години на миналия век, са изложени на комунистическо влияние. Хуманитарните и социални науки са най-засегнати. Едва няколко души си поставят за цел умишлено да пропагандират комунистическата идеология, но по-голямата част от хората в тези области са несъзнателно индоктринирани. Тук разкриваме целите на комунизма, за да могат хората да ги разпознаят и да се дистанцират от тях.
а. Левичарският уклон на университетските факултети
Една от най-важните причини за възприемането на социалистическата или комунистическата идеология от студентите и за приемането на радикални идеологии като феминизма и екологичното движение (вж. глава 16) е, че голяма част от персонала на американските университети е с леви убеждения. Учените с различни идеи са или маргинализирани на преподавателските си позиции, или им е забранено да изразяват възгледите си.
В изследване от 2007 г., озаглавено „Социални и политически възгледи на американските професори“, сред 1417 щатни университетски преподаватели, участвали в проучването, 44,1% се смятат за либерални, 46,1% за умерени и само 9,2% за консервативни. В колежите с хуманитарна насоченост 61% от преподавателите са либерали, а консерваторите са едва 3,9%. [60]
Проучванията след 2007 г. също потвърждават левичарската тенденция сред преподавателите в университетите с четиригодишен курс на обучение в САЩ. В проучване, публикувано в Econ Journal Watch през 2016 г., е изследван избирателният статус на професорите от факултетите по история и социални науки в 40 водещи американски университета. Сред 7243 анкетирани професори има 3623 демократи и 314 републиканци, или съотношение 11,5 към 1. Сред петте изследвани катедри катедрата по история е най-неравномерна – съотношението е 35 към 1. Това контрастира с подобно проучване, публикувано през 1968 г., което установява, че сред професорите по история съотношението между демократите и републиканците е 2,7 към 1. [61]
Друго проучване на факултетите на колежите и университетите с четиригодишен курс на обучение през 2016 г. установява, че политическите наклонности на професорите са особено неравномерни в Нова Англия. Въз основа на данни от 2014 г. проучването установява, че съотношението между либералните и консервативните професори в колежите и университетите в цялата страна е 6 към 1. В Нова Англия това съотношение е 28 към 1. Проучване на Pew Research Center от 2016 г. установява, че сред тези, които са учили във висши училища, 31% са с последователно либерални възгледи, 23% са с тенденция да бъдат предимно либерални, 10% са с последователно консервативни възгледи, а 17% са с тенденция да бъдат предимно консервативни. Проучването установява, че от 1994 г. насам броят на получилите висше образование, които имат последователно либерални възгледи, се е увеличил значително. [62] Участници в семинар на Американския предприемачески институт през 2016 г. заявяват, че около 18% от социалните учени в САЩ се смятат за марксисти, а само 5% – за консерватори. [63]
Ето как сенатор Тед Круз коментира юридическия факултет на престижен университет, в който е учил: „В преподавателския състав имаше повече самообявили се комунисти, отколкото републиканци. … Ако помолехте [тях] да гласуват дали тази нация трябва да се превърне в социалистическа, 80 процента от преподавателите щяха да гласуват с „да“, а 10 процента щяха да смятат, че това е твърде консервативно“. [64]
Комунизмът започва проникването си в американското образование с университетите в началото на ХХ век, когато много американски интелектуалци започват да приемат комунистическите идеи или техния фабиански социалистически вариант. [65]
Движението за контракултура през 60-те години на ХХ век създава голям брой млади антитрадиционни студенти. В годините на формиране на тези хора те са силно повлияни от културния марксизъм и теорията на Франкфуртската школа. През 1973 г., след като президентът Ричард Никсън изтегля американските войски от Виетнам, студентските групи, свързани с антивоенното движение, започват да избледняват, тъй като основната причина за протеста е изчезнала. Но радикализмът, породен от тези мащабни студентски движения, не изчезва.
Радикално настроените студенти продължават да следват в социални и културни области – журналистика, литература, философия, социология, образование, културология и др. След като получават дипломите си, те започват кариера в институциите с най-голямо влияние върху обществото и културата: университетите, медиите, правителствени агенции и неправителствени организации. Това, от което се ръководят по онова време, е главно теорията за „дългия поход през институциите“, предложена от италианския марксист Антонио Грамши. Този „дълъг поход“ има за цел да промени най-важните традиции на западната цивилизация.
Маркузе е считан за „духовен кръстник“ от разбунтувалите се западни студенти. През 1974 г. той твърди, че Новата левица не е умряла и „ще възкръсне в университетите“. [66] Всъщност Новата левица не само оцелява, но и дългият ѝ поход през институциите е изключително успешен.
Както пише един радикален професор: „След войната във Виетнам много от нас не просто се вмъкнаха обратно в литературните си кабинети, а заеха академични позиции. След края на войната нашата видимост беше загубена и за известно време изглеждаше – за ненаблюдателните – че сме изчезнали. Сега вече имаме мандат и работата по прекрояването на университетите започна сериозно.“ [67]
Терминът „радикали с титулярно място“ е въведен от Роджър Кимбъл в едноименната му книга от 1989 г. и се отнася за радикалните студенти, които са били активни участници в антивоенните движения, движенията за граждански права или феминистките движения през 60-те години на ХХ век; по-късно те влизат в университетите като преподаватели и стават титуляри през 80-те години на ХХ век. Оттук нататък те насаждат у студентите своята система от политически ценности и създават ново поколение радикали. Някои от тези радикали от 60-те години стават ръководители на катедри и декани. Целта на тяхната научна работа не е да изследват истината, а да използват академичните среди като инструмент за подкопаване на западната цивилизация и традиции. Те имат за цел да подкопаят масовото общество и политическата система, създавайки повече революционери от своя вид.
След като получат титулярно звание, професорите могат да участват в различни комисии и да имат решаваща дума при набирането на нови преподаватели, определянето на академичните стандарти, избора на теми за дипломни работи и определянето на насоката на научните изследвания. Те разполагат с достатъчно средства да използват властта си, за да изключват кандидати, които не отговарят на тяхната идеология. Поради тази причина по-традиционно мислещите хора, които преподават и провеждат научни изследвания в съответствие с традиционните концепции, биват постоянно маргинализирани. Тъй като по-възрастните професори се пенсионират, тези, които ги заместват, са предимно леви учени, които са индоктринирани с комунистически идеи.
Грамши разделя интелектуалците на два лагера: „традиционни“ интелектуалци и „органични“ интелектуалци. Първите са гръбнакът на поддържането на традиционната култура и социалния ред, докато вторите принадлежат към новопоявили се класи или групи и играят творческа роля в процеса на борба за хегемония в своите класи или групи. [68] Според този възглед пролетариатът използва органичните интелектуалци по пътя си към завземане на културната и в крайна сметка на политическата власт. Много от стачните радикали биха се определили като органични интелектуалци, които се противопоставят на настоящата система. Подобно на Грамши, те следват аксиомата на Маркс, че „философите само интерпретирали света по различни начини; смисълът обаче е да го променят“. [69]
По този начин образованието за левите не е за предаване на същността на знанието и човешката цивилизация, а за подготвяне на учениците за радикална политика, социален активизъм и „социална справедливост“. След завършването си и след като се включат в обществото, те дават израз на недоволството си от съществуващата система, като се бунтуват срещу традиционната култура и призовават към деструктивна революция.
б. Преструктуриране на традиционните академични среди с комунистическа идеология
Докато в комунистическите страни марксизъм-ленинизмът е водеща идеология за всеки предмет, на Запад академичната свобода е основен акцент. Освен вездесъщите морални стандарти и академични норми, не трябва да има никакви пристрастия в полза на определени интелектуални направления. Но от 30-те години на миналия век насам социализмът, комунизмът, марксизмът и теориите на Франкфуртската школа навлизат с пълна сила в американските колежи, като сериозно променят хуманитарните и социалните науки.
Революционният дискурс доминира хуманитарните науки в Америка.
Веднъж авторът Брус Бауър пита Алън Чарлз Корс, историк от Пенсилванския университет, кои три книги според него са оказали най-силно влияние върху хуманитарните науки в САЩ. Без почти никаква пауза Корс назовава „Затворнически тетрадки“ на Грамши, „Педагогика на потиснатите“ на Пауло Фрейре и „Окаяните на земята“ на Франц Фанон. [70]
Италианският марксист Грамши не се нуждае от допълнително представяне, тъй като творчеството му е описано в предишните глави. Фрейре, бразилски теоретик на образованието, обожава Ленин, Мао Дзедун, Фидел Кастро и Ернесто Че Гевара. Неговата „Педагогика на потиснатите“, публикувана през 1968 г. и преиздадена на английски език две години по-късно, се превръща в задължително четиво за много академични институции в Съединените щати.
Педагогиката на Фрейре не се занимава с конкретни образователни проблеми, а е по-скоро „утопичен политически трактат, призоваващ за сваляне на капиталистическата хегемония и създаване на безкласови общества“, както го описва журналистът Стърн от „City Journal“. [71] Работата на Фрейре не прави нищо повече от това да повтаря марксисткия възглед, че в света има само два вида хора: потисници и потиснати. Следователно потиснатите трябва да отхвърлят образованието си, да се събудят за мизерното си положение и да бъдат подтикнати към бунт.
Фанон е роден на остров Мартиника в Карибския басейн и се включва в алжирската война срещу френското колониално управление. Неговата книга „Окаяните на земята“ е публикувана през 1961 г. с предговор от френския екзистенциалист и комунист Жан-Пол Сартр, който обобщава теорията на Фанон по следния начин: западните колонизатори са олицетворение на злото, докато незападните хора са благородни по своята същност поради това, че са колонизирани и експлоатирани.
Фанон призовава хората в колониите да се вдигнат на насилствен бунт срещу колониалната управляваща класа. Той казва: „На нивото на индивидите насилието е пречистваща сила. То освобождава местния човек от комплекса му за малоценност, от отчаянието и бездействието му; прави го безстрашен и възвръща самоуважението му.“ [72]
Възприемайки идеите на Фанон, Сартр пише в предговора: „Защото в първите дни на бунта трябва да се убива: да застреляш европеец означава да убиеш два заека с един куршум, да унищожиш потисника и човека, когото той потиска, едновременно: остава мъртъв човек и свободен човек; оцелелият за първи път усеща под краката си национална почва.“ [73]
Идеите на Грамши, Фрейре и Фанон са измамни разкази, които подмамват хората да разглеждат историята и обществото през призмата на класовата борба. Веднъж щом искрата на класовата омраза нахлуе в сърцата им, студентите се научават да негодуват и да се противопоставят на обичайната структура и функциониране на обществото, за което неизбежното решение са бунтът и революцията.
Кой конкретен теоретик или мисловна школа е оказал най-голямо влияние върху хуманитарните и социалните науки в американските колежи, е въпрос на дискусия. Ясно е обаче, че марксизмът, Франкфуртската школа, фройдистката теория и постмодернизмът (който работи заедно с комунизма за разрушаване на културата и морала) доминират в тази област.
Комунистическата теория прониква в академичните среди
От 60-те години на миналия век насам литературоведските изследвания в Съединените щати претърпяват фундаментална промяна на парадигмата в различните си подразделения. Традиционно литературните критици оценяват моралните и естетическите стойности на класическите произведения, считайки литературата за важен ресурс за разширяване на кръгозора на читателите, за развиване на техния морален облик и за култивиране на интелектуалния им вкус. Поначало академичната литературна теория е второстепенна спрямо самата литература, като служи като помощно средство за нейното разбиране и тълкуване.
Следвайки популярните тенденции във философията, психологията и културата, по време на разгара на движението за контракултура през 60-те години на ХХ век в академичната общност се появяват различни нови литературни теории. Връзката между теория и литература е обърната в противоположна посока, тъй като действителните произведения са сведени до материал за утвърждаване на съвременните интерпретативни подходи. [74]
Каква е същността на тези теории? Събрани заедно, те объркват традиционните академични дисциплини като философия, психология, социология и психоанализа в своето изкривено представяне на обществото и културата. Както се изразява литературният теоретик Джонатан Кълър: „Теорията често е язвителна критика на понятията на здравия разум и освен това опит да се покаже, че това, което приемаме за даденост като „здрав разум“, всъщност е историческа конструкция, конкретна теория, която ни се е сторила толкова естествена, че дори не я възприемаме като теория.“ [75]
С други думи, съвременните академични теории омаловажават, преобръщат и унищожават разбиранията за правилно и неправилно, добро и зло, красота и грозота, които идват от традиционното семейно възпитание, религиозната вяра и етиката, като ги заменят със зловеща система, лишена от положителни ценности.
Щом отстраним лабиринтната им академична опаковка, ще видим, че тези така наречени теории не са нищо повече от смесица от класическия (марксизъм) и неомарксизма, Франкфуртската школа, психоанализата, деконструктивизма, постструктурализма и постмодернизма. Заедно те образуват ос, която има за цел да разруши основите на човешката цивилизация и служи като камуфлаж на комунизма, за да се промъкне в западните академични среди. От 60-те години на миналия век насам комунизмът прави бързи пробиви в области като литература, история и философия, установявайки своето господство в хуманитарните и социални науки.
„Теорията“, както е представена, е малко или повече или едно и също с понятието „критична теория“. Нейните разновидности включват новопоявилите се критични изследвания на правото, расата, пола, обществото, науката, медицината и други подобни. Разпространението ѝ е резултат от успешната експанзия на комунизма в академичната и образователна сфера, развращаваща младежта с изкривени мисли и в крайна сметка проправяща пътя за унищожение на човечеството.
Политизацията на литературните изследвания
От гледната точка на марксисткия литературен критик значението на един литературен текст не се състои в неговата вътрешна стойност, а по-скоро в това как той отразява идеологията на управляващата класа или позицията му по въпроси, на които набляга левицата, като пол и раса. От тази гледна точка се твърди, че класиката няма никаква вътрешна стойност. Един виден американски литературен теоретик марксист направо заявява, че политическата интерпретация на литературата представлява „абсолютният хоризонт на всяко четене и всяка интерпретация“. [76] Това означава, че всички литературни произведения трябва да се разглеждат като политически алегории и само когато се разкрият по-дълбоките значения на класовото, расовото, половото или сексуалното потисничество, разбирането може да се счита за задълбочено или квалифицирано.
Хората от комунистическите страни са запознати с този вид догматична литературна критика. Китайският комунистически лидер Мао Дзедун обобщава „Сън в алени покои“, една от най-велики китайски класики, като „четири семейства, ожесточена класова борба и няколко десетки човешки живота“.
В комунистическите страни литературният дискурс невинаги е ограничен до цивилизованите и изтънчени дебати в кулата от слонова кост. Понякога той може да се превърне в стимул за кървава борба. Десетилетната жестокост на Културната революция през 60-те и 70-те години на ХХ век е предизвикана от официалното порицание на едно литературно произведение.
През 1959 г., в отговор на призива на Мао да се учи от честния и почтен чиновник от династията Мин Хай Жуей, водещият историк У Хан е посъветван от високопоставен служител на пропагандата, че трябва да започне да изучава историческата личност и да пише за нея. През 1961 г. У завършва сценичната драма „Хай Жуей освободен от длъжност“, в която описва живота на чиновника, дръзнал да критикува императора и попаднал в затвора заради това. Няколко години по-късно, на 10 ноември 1965 г., шанхайският вестник Wenhui News публикува критична рецензия за пиесата. Рецензията е планирана съвместно от съпругата на Мао, Дзян Цин, и радикалния теоретик Джан Чунцяо. В нея се твърди, че пиесата е алюзия за Пън Дъхуeй, генерал от Народноосвободителната армия, който е премахнат заради противопоставянето си на „Трите червени знамена“ на комунистическата партия – Общата линия за социалистическо строителство, Големия скок и народните комуни. През 50-те години на ХХ в. тези политики водят до Големия глад, от който гладуват десетки милиони хора, а в началото на 60-те години отслабват позициите на Мао в режима. В момент, когато Мао и неговите поддръжници търсят начини да възстановят престижа му, критиката на „Хай Жуей освободен от длъжност“ се превръща във фитил за политическите решения, довели до Културната революция.
Грубият подход на китайските комунисти към тълкуването на всички литературни произведения от гледна точка на класовата борба може да се противопостави на много по-фината литературна критика, която се среща в западните колежи през последните няколко десетилетия.
Западната неомарксистка литературна критика е като вирус, който става все по-силен и смъртоносен чрез безкрайни мутации. Тя адаптира други теории, за да се превърнат в нейни оръжия, като завлича великите произведения на човешката култура – от класиците на Гърция и Рим до Данте, Шекспир и викторианските романи – на литературната операционна маса, за да бъдат разчленени и преконфигурирани.
Макар че този тип коментари използват загадъчен жаргон, за да създадат впечатлението за изтънченост, основните аргументи обикновено се свеждат до обвинения в предразсъдъци срещу онеправдани класи, жени или етнически малцинства.
Съвременните критици определят тези произведения като принадлежащи към надстройката на управляващата класа и ги описват като имащи за цел да притъпят масите към техните потиснически условия и да им попречат да постигнат революционно класово съзнание. Както казва английският философ сър Роджър Скрутън: „Методите на новия литературен теоретик са всъщност оръжия за подривна дейност: опит да се унищожи хуманитарното образование отвътре, да се скъса веригата на симпатия, която ни свързва с нашата култура.“ [77]
Марксистката теория на идеологията
„Идеология“ е основно понятие в хуманитарните науки, повлияни от марксизма. Маркс разглежда морала, религията и метафизиката като колективна идеология. Той смята, че доминиращата идеология в едно класово общество е идеологията на управляващата класа и че нейните ценности не отразяват действителността, а по-скоро нейната противоположност. [78]
Неомарксизмът на ХХ век превръща унищожаването на културата в необходим етап на революцията и широко засяга идеологията в своята литература. Лукач определя идеологията като „лъжливо съзнание“, противопоставено на истинското „класово съзнание“. Френският марксист Луи Алтюсер предлага концепцията за „идеологическите държавни апарати“, включващи религията, образованието, семейството, правото, политиката, профсъюзите, комуникациите и културата, които ще работят съвместно с бруталния държавен апарат.
Марксистката концепция за идеологията е дело на хитра софистика. Всяко общество или система има своите недостатъци, които трябва да бъдат артикулирани и коригирани. Алтюсер и другите марксисти обаче не се занимават с конкретни проблеми. Вместо това те отхвърлят системата в нейната цялост с мотива, че тя е структура, създадена и поддържана от управляващата класа, за да защити собствените си интереси.
Отравянето на кладенеца е важен аспект на марксистката фиксация върху идеологията и може да се види в обърканата идеологическа критика на Алтюсер. Вместо да се разглеждат фактическите предимства на даден аргумент, идеологическият подход разчита на обвинения към опонентите, че крият скрити мотиви или че са от погрешна среда. Точно както никой не иска да пие от отровен кладенец, пускането на слухове за някого или други форми за очерняне на името му правят неговото мнение неприемливо за обществото – независимо колко разумно или логично е то. Концепцията на Алтюсер за „идеологическите държавни апарати“ отразява крайното презрение на комунизма към човешкото общество – нищо не е приемливо, освен пълното отхвърляне и унищожаване. Това е проява на целта на комунизма да изкорени човешката култура.
Марксистката концепция за идеология почива на абстрактни, обобщени и лъжливи предложения, които целят да изчистят традиционните морални ценности. Маскирайки истинските си намерения чрез изразяване на мнимо морално възмущение, марксистите са измамили и повлияли на огромен брой хора.
Постмодерният марксизъм
В началото на 60-те години група френски философи създават нещо, което скоро се превръща в най-мощното идеологическо оръжие на марксизма и комунизма в американската академична общност: деконструкцията. Сред тези философи са Мишел Фуко и Жак Дерида. През 2007 г. Фуко е най-цитираният автор в областта на хуманитарните науки с 2521 цитирания. Дерида е на трето място с 1874 цитирания. [79] Между постмодернизма и марксизма съществуват дълбоки връзки, затова намираме за уместно да го наричаме най-общо постмодерен марксизъм. [80]
Фактът, че езикът притежава двусмислени и многопластови смислови слоеве и че един текст може да има различни тълкувания, е общоизвестен поне от времето на древните гърци и доимперски Китай. Въпреки това теорията на Дерида за деконструкцията – една сложна измама, която съчетава атеизъм и релативизъм – работи чрез преувеличаване на двусмислеността на езика, за да разбива текстовете дори там, където смисълът е ясен и добре дефиниран.
За разлика от конвенционалните атеисти, Дерида изразява възгледите си на езика на философите. В резултат на това неговите възгледи са разрушителни не само за идеята за Бог, но и за понятията за рационалност, авторитет и смисъл, свързани с традиционните вярвания, тъй като теоретиците, съюзени с Дерида, извършват деконструкция на тези понятия. След като заблуждава много хора с фалшивата си интелектуална дълбочина, деконструктивистката теория се разраства в хуманитарните науки и заема мястото си на един от най-мощните инструменти на комунизма за унищожаване на вярата, традицията и културата.
Същността на теорията на Фуко се върти около схващането, че няма истина, а само власт. Тъй като властта монополизира правото да тълкува истината, всичко, което претендира за истина, е лицемерно и не заслужава доверие. В книгата си „Дисциплина и наказание: раждането на затвора“ Фуко, който някога е членувал във Френската комунистическа партия, задава въпроса: „Изненадващо ли е, че затворите приличат на фабрики, училища, казарми, болници, а всички те наподобяват затвори?“ [81] Като приравнява незаменими обществени институции със затвори и призовава хората да съборят тези „затвори“, Фуко оголва антисоциалния характер на своята теория.
Въоръжени с оръжията на деконструкцията, теорията на Фуко и други критически теории, учените заклеймяват традицията и морала, като релативизират всичко. Те процъфтяват благодарение на аксиоми като „всяка интерпретация е погрешна интерпретация“, „няма истина, а само интерпретации“ или „няма факти, а само интерпретации“. Те релативизират разбирането на основни понятия като истина, доброта, красота, справедливост и т.н., а след това ги изхвърлят като боклук.
Младите студенти, които посещават курсове по свободни изкуства, не смеят да поставят под съмнение авторитета на преподавателите си. Още по-трудно е да се запази ясно съзнание под продължителната идеологическа бомбардировка, която следва. Веднъж насочили се към изучаването на постмодерната марксистка теория, е трудно те да бъдат убедени да мислят по друг начин. Това е основното средство, чрез което комунистическата идеология успява да се наложи в хуманитарните и социални науки.
в. Използване на нови академични области за идеологическа инфилтрация
В едно нормално общество изследванията на жените, изследванията на расовите малцинства и изучаването на чужди култури отразяват просперитета и разнообразието на академичната общност. След движението за контракултура през 60-те години на ХХ век обаче някои радикали използват тези нови дисциплини, за да разпространяват левите си идеи в университетите и изследователските институти. През последните десетилетия академични дисциплини като феминистки и джендър изследвания и различни катедри, посветени на малцинствата, които не са от бялата раса, биват разпространени повсеместно в американските университети.
Основната предпоставка на свързаните с жените изследвания е, че различията между половете не са резултат от биологични различия, а по-скоро са социални конструкти. Твърдейки, че жените отдавна са потиснати от мъжете и патриархата, областта на тези изследвания си поставя за цел да предизвика феминистко обществено съзнание и да доведе до социална промяна и революция.
Една от професорките феминистки в Калифорнийския университет в Санта Круз е израснала в известно комунистическо семейство. Тя с гордост демонстрира принадлежността си към комунизма и към активистките лесбийски. От 80-те години на миналия век тя преподава феминизъм и смята сексуалната си ориентация за начин да събуди политическо съзнание. Вдъхновител на идеята да стане професор е неин колега комунист, който ѝ казва, че това е нейната мисия. В публично изявление тя заявява: „преподаването за мен се превърна във форма на политически активизъм“. [82] В една от учебните си програми тя пише, че женската хомосексуалност е „най-висшето състояние на феминизма“. [83]
Университетът в Мисури разработва своите курсове така, че да подготви студентите да виждат проблемите на феминизма, литературата, пола и мира от позицията на левицата. Например курсът, наречен “ Незаконен пол“ (Outlaw Gender), разглежда половете като „изкуствени категории, създадени от определена култура“, а не като естествено породени. На студентите се внушава само една гледна точка – разказът за потисничеството и дискриминацията на многополовите идентичности. [84]
Както е разгледано в пета глава, антивоенното движение в западния свят след Втората световна война е силно повлияно от комунистите. През последните десетилетия в американските университети се появява нов предмет – „Изследване на мира“. Учените Дейвид Хоровиц и Джейкъб Лаксин изследват повече от 250 организации, които имат някаква връзка с новата академична област. Те стигат до заключението, че тези организации са политически, а не академични по своята същност, и целта им е да набират студенти за антивоенната левица. [85]
Позовавайки се на популярния учебник „Изследвания на мира и конфликтите“, Хоровиц и Лаксин излагат идеологическите мотиви по темата. Учебникът използва марксистки аргументи, за да обясни проблемите на бедността и глада. Авторът осъжда земевладелците и търговците на селскостопанска продукция, твърдейки, че тяхната алчност е довела до гладуването на стотици милиони хора. Макар че привидно тезата е насочена срещу насилието, има една форма на насилие, на която авторът не се противопоставя, а всъщност я възхвалява: насилието, извършено в хода на пролетарската революция.
В един пасаж от „Изследвания на мира и конфликтите“ се казва следното: „Макар Куба далеч да не е земен рай и някои индивидуални права и граждански свободи все още да не се практикуват широко, случаят с Куба показва, че насилствените революции понякога могат да доведат до общо подобряване на условията на живот за много хора.“ В книгата не се споменава за диктатурата на Кастро или за катастрофалните резултати от Кубинската революция.
Написана след 11 септември, „Изследвания на мира и конфликтите“ засяга и тероризма. Изненадващо е, че авторите ѝ изглежда толкова много симпатизират на терористите, че терминът „терорист“ е в кавички. Те защитават позицията си с думите: „Поставянето на термина „терорист“ в кавички може да бъде стряскащо за някои читатели, които смятат, че това наименование е очевидно. Ние обаче не го правим, за да омаловажим ужаса на подобни деяния, а за да подчертаем значението на това справедливото възмущение да бъде квалифицирано чрез признанието, че често „терорист“ за един е „борец за свобода“ за друг.“ [86]
Движението за граждански права с основание е известно с мирното застъпничество на неговите поддръжници за по-голямо представителство на афроамериканците. Въпреки това, не всички активисти по това време са били добронамерени. В американските колежи създаването на катедри, посветени на афроамериканските изследвания, в някои случаи е резултат от сплашване и политически шантаж. В края на 60-те години на ХХ век студентски стачки и сплашване в кампусите на Държавния колеж в Сан Франциско, Калифорнийския университет в Санта Барбара и университета „Корнел“ водят до създаването на първите в страната катедри за изучаване на чернокожи. В Корнел преподавателите отстъпват, след като повече от сто чернокожи студенти се явяват на протест с искане за създаване на отдел за изследвания на чернокожите, в който да работят само чернокожи. Някои от протестиращите размахват пушки и пакети с боеприпаси. [87]
Шелби Стийл, който става старши научен сътрудник в института „Хувър“ към Станфордския университет, се противопоставя на позитивните действия и създаването на чернокожи изследователи в университетите. Той заявява, че университетските ръководители имат толкова силно чувство за „бяла вина“, че биха се съгласили на всяко искане на представителите на чернокожите студентски съюзи. [88]
Академичните среди трябва да бъдат обективни и да избягват да прикриват политически програми. Тези нови академични области обаче са възприели идеологическа позиция: професорите по изследвания на жените трябва да приемат феминизма, докато професорите, занимаващи се с изследвания на чернокожите, трябва да вярват, че политическите, икономическите и културните трудности на афроамериканците са резултат от дискриминацията на белите. Тяхното съществуване не е, за да изследват истината, а за да популяризират конкретен идеологически разказ.
Тези нови предмети са странични продукти на американската културна революция. След като са създадени в университетите, тези нови области на изследване се разширяват, като изискват по-високи бюджети и набират повече студенти, които допълнително ги укрепват. Тези нови области, които вече са дълбоко вкоренени в академичните среди, са създадени от хора, действащи под влиянието на комунистическата идеология. Тяхната цел е да разпалват и разширяват конфликтите между различните групи и да подбуждат омраза в подготовка за насилствена революция. Те нямат почти никаква връзка с хората (афроамериканци, жени или други), за които твърдят, че се застъпват.
г. Насърчаване на левия радикализъм
В книгата си „Класна стая за един ученик: Как радикалните професори в най-добрите американски колежи индоктринират студентите и подкопават нашата демокрация“, Хоровиц и Лаксин изброяват около 150 леви курса, предлагани в дванадесет университета. Тези курсове прикриват политическите си намерения с научен език, но някои от тях пренебрегват дори основни академични принципи, което ги прави близки до политическите курсове, задължителни в комунистическите страни. Например катедрата по обществени науки в Калифорнийския университет в Санта Круз преди е предлагала семинар с описание на курса, което гласяло: „Целта на този семинар е да се научите как да организирате революция. Ще научим какво са правили и правят общностите сега и в миналото, за да се противопоставят, да предизвикат и да преодолеят системите на властта, включително (но не само) глобалния капитализъм, държавното потисничество и расизма.“ [89]
Бил Айерс, изтъкнат професор в Университета на Илинойс-Чикаго, е радикал от 60-те години на ХХ в. и съосновател на Weather Underground, първоначално наричана Weatherman, която е фракция на Студентите за демократично общество (SDS). През 1969 г., когато SDS се разпада, я замества Weather Underground, посвещавайки усилията си на организирането на радикални студенти, които участват в терористични дейности, целящи разпалването на расов конфликт. Weather Underground, обявена по-късно за вътрешна терористична организация, извършва бомбени атентати в Капитолия, полицейското управление в Ню Йорк, Пентагона и офиси на Националната гвардия. Един добре известен цитат от Айерс гласи: „Убийте всички богати хора. Разбийте колите и апартаментите им. Пренесете революцията у дома, убийте родителите си, там е истинското място“. Академичните публикации на Айерс съответстват на автобиографията му.
Мрежа от леви прогресивни хора успешно предотвратява ареста на Айерс от ФБР. Той се появява отново през 1980 г. и става преподавател в Университета на Илинойс-Чикаго, където изследва ранното детско образование. Политическите му възгледи остават непроменени и той не показва разкаяние за терористичните си атаки. Айерс последователно става доцент, професор и накрая достига до званието изтъкнат професор. Получава и титлата старши университетски учен – най-високото отличие на учебното заведение. [90]
Всяка титла, която Айерс получава, е резултат от съвместно решение на колегите му от катедрата. Това само по себе си отразява мълчаливото признание и подкрепа от страна на университета за неговото терористично минало.
д. Отричане на американските традиции
През 2014 г. група политически ангажирани студенти от кампуса на Тексаския технически университет провеждат проучване, в което задават три въпроса: кой е спечелил Гражданската война, кой е нашият вицепрезидент и от кого сме получили независимостта си? Много студенти нямат представа за отговорите. Макар да не знаят тези основни факти за политиката и историята на страната си, студентите са добре запознати с подробностите около филмовите звезди и техните любовни афери. [91]
През 2008 г. Институтът за междуучилищни изследвания провежда случайно проучване сред 2508 американци и установява, че само половината от тях могат да назоват трите клона на властта. [92] Отговаряйки на тридесет и три прости граждански въпроса, 71% от анкетираните получават среден резултат от 49%, което е слаба оценка. [93]
Изучаването на американската история не е само процес на разбиране на начина, по който е създадена нацията, но и процес на разбиране на ценностите, върху които тя е изградена и какво е необходимо, за да се запазят тези традиции. Само по този начин народът ще цени това, което има днес, ще опази националното си наследство и ще го предаде на следващото поколение. Забравянето на историята е равносилно на унищожаване на традициите. Когато хората не познават гражданските си задължения, е възможно да се формира тоталитарно правителство.
Човек не може да не се запита какво се е случило с американската история и гражданското образование. Отговорите се крият в учебниците, които използват днешните ученици, и в техните учители. Марксистът Хауърд Зин е автор на популярен учебник по история, озаглавен „Народна история на Съединените щати“. Тази книга се върти около предположението, че всички героични дела и вдъхновяващи епизоди, разказвани като част от американската история, са безсрамни лъжи и че истинската история на Съединените щати е мрачно пътешествие на потисничество, лишения и геноцид.
Един професор по икономика от университета в Бостън твърди, че терористите, които са врагове на Съединените щати, са истинските борци за свобода срещу злото, което са Съединените щати. В статия, публикувана през 2004 г., той приравнява терористите, извършили атентатите от 11 септември, с американските бунтовници, които през 1775 г. дават първите изстрели в Лексингтън и започват Американската революция за независимост. [94]
е. Противопоставяне на класиците от западната цивилизация
През 1988 г. радикално настроени студенти и преподаватели в Станфордския университет протестират срещу курс, наречен „Западна цивилизация“. Те скандират: „Хей, хей, хо, хо! Западната цивилизация трябва да си отиде!“. Станфорд отстъпва пред исканията на протестиращите и заменя „Западна цивилизация“ с курс, наречен „Култури, идеи и ценности“ (CIV). Въпреки че новият курс запазва някои от класиците на западната култура като Омир, Платон, Свети Августин, Данте Алигиери и Шекспир, той изисква в курса да бъдат включени произведения на няколко жени, малцинствени групи и други групи хора, за които се смята, че са подложени на потисничество.
Тогавашният министър на образованието на САЩ Уилям Бенет осъжда промяната като „неудачна капитулация пред кампания за политически натиск и сплашване“. Въпреки критиките много известни университети правят същото, а по-малките колежи следват примера им, за да не останат по-назад. За няколко години образованието по свободни изкуства в американските университети претърпява голяма трансформация.
„Политически коректният“ стремеж за изгонване на класиката от американските университети довежда до различни вредни резултати, сред които следните:
1. Нискокачествено писане с плитко съдържание, включващо революционни разкази или минаващо за „литература на жертвите“, измества класическите произведения и тяхната вечна дълбочина.
2. Привеждането на тези средностатистически произведения на едно и също ниво с класиката тривиализира и релативизира класиката.
3. Водещите теми, които стоят зад класиката, сега се интерпретират с помощта на критичната теория, културологията, политиката на идентичността и политическата коректност. Учените ентусиазирано изследват „скрития расизъм и сексизъм“ в пиесите на Шекспир например, като изопачават и обиждат класическите произведения.
4. Учениците, възпитани в подобна мисловна нагласа, трудно вярват на благородните характери, великите постижения и моралните поуки, представени в класиката, и развиват инстинкт вместо това да ги виждат в негативна и цинична светлина.
В традиционното литературно образование основните теми, предавани в класиката, са универсалната любов, справедливостта, верността, смелостта, духът на саможертва и други морални ценности. Историческото образование се е фокусирало върху основните събития, свързани със създаването и развитието на нацията и нейните основни ценности.
Тъй като класиците на западната литература са почти изцяло написани от бели европейски мъже, левичарите издигат знамената на мултикултурализма и феминизма, за да настояват хората да четат литература от жени, цветнокожи и т.н. Що се отнася до преподаването на история, съвременното образование предпочита да описва историческия път на дадена страна като изцяло мрачен, изпълнен с робство и експлоатация на жени и други малцинствени групи. Целта вече не е да се припомни традиционното наследство, а да се внуши чувство за вина към групите, определени като „потиснати“.
Класическите произведения въплъщават важните преживявания и уроци от миналото и изучаването им е от съществено значение за учениците, за да опознаят своята култура. Когато училищата се фокусират върху политически коректни или модерни произведения и пренебрегват класиката, учениците се запознават по-рядко с мъдростта, съдържаща се в нея, или се научават да я възприемат в повърхностна, критична светлина. В резултат на този вид образование цели поколения се отчуждават от произхода на своята цивилизация и нейната уникална система от вяра и ценности.
ж. Монополизиране на учебниците и либералните изкуства
Икономистът Пол Самюелсън обръща внимание на ролята на учебниците, като казва: „Не ме интересува кой пише законите на една държава или кой изготвя дългосрочните ѝ партньорски договори, ако мога да напиша учебниците ѝ по икономика.“ [95] Тези учебници, които се разпространяват в значителен тираж и имат авторитетен глас, оказват огромно влияние върху студентите. Който и да пише учебниците, той има властта да влияе върху впечатлителните умове на младите хора.
След като радикалните учени и професори придобиват мандат и авторитет, те придобиват контрол над университетските издателски бюра и комитети. Те използват властта си, за да заредят учебните материали със собствените си идеологии и да ги натрапват на студентите. В някои академични области учебниците и задължителната литература, избрани от професорите, съдържат повече произведения на марксизма, отколкото на която и да е друга мисловна школа. „Народна история на Съединените щати“ е задължителна литература за много специалности , свързани с история, икономика, литература и науки за жените.
След като левичарите се радват на числена сила, те могат да използват механизма за рецензиране в академичната общност на САЩ, за да потискат учените с различно мнение. Статия, която оспорва левите идеологии, със сигурност ще бъде отхвърлена от левичарите и техните колеги.
Много списания в областта на хуманитарните науки се ръководят от критичната теория и са изпълнени с неясен технически жаргон, докато основната тема е отхвърлянето на божественото, отхвърлянето на традиционната култура и подстрекаването към революции, които да преобърнат настоящия социален, политически и икономически ред. Една от категориите научни изследвания има за цел да докаже, че всички традиционни морални норми и стандарти, включително дори научният процес, са социални конструкции, чиято цел е да запазят властта на управляващата класа, като наложат своите норми на цялото общество.
През 1996 г. професорът по физика от Нюйоркския университет Алън Сокал публикува статия в Social Text (културоложкото списание на университета Дюк), озаглавена „Преминаване на границите: към трансформираща херменевтика на квантовата гравитация“. В статията, в която се цитират 109 бележки под линия и 219 източника, се твърди, че „квантовата гравитация“ е конструирана от обществото и езика. [96] Скоро след това Сокал публикува декларация в друго списание, Lingua Franca, в която заявява, че първоначалната му статия е била шега. [97]
По време на интервю за Националното обществено радио Сокал казва, че е намерил вдъхновение в книгата от 1994 г. „Висше суеверие: академичната левица и нейните спорове с науката“. Авторът на книгата твърди, че някои издания в областта на хуманитарните науки ще публикуват всичко, стига то да съдържа „правилната лява мисъл“ и да цитира известни леви мислители. Сокал проверява това, като пълни статията си с леви идеологии, безсмислени цитати и пълни глупости. [98] По-късно той пише: „Резултатите от моя малък експеримент показват най-малкото, че някои модни сектори на американската академична левица са станали интелектуално мързеливи. Редакторите на „Социален текст“ харесаха статията ми, защото им хареса нейното заключение: че „съдържанието и методологията на постмодерната наука осигуряват мощна интелектуална подкрепа за прогресивния политически проект“. Очевидно те не са чувствали нужда да анализират качеството на доказателствата, убедителността на аргументите или дори релевантността на аргументите към предполагаемото заключение.“ [99] Сатиричният подход на Сокал подчертава липсата на академична принципност или достоверност в областта на критическата теория и културологията.
Степента, до която комунистическата мисъл е проникнала в социалните науки, става очевидна, когато се погледнат заглавията на докладите, изнесени на годишните срещи на основните академични организации в САЩ. Асоциацията за съвременен език е най-голямото от тези общества и може да се похвали с двадесет и пет хиляди членове, които се състоят предимно от професори и учени в областта на изследването и обучението по съвременен език. Хиляди се включват в годишната конференция на асоциацията.
Голяма част от докладите, публикувани на уебсайта на асоциацията, използват идеологическата рамка на марксизма, Франкфуртската школа, деконструкцията, постструктурализма и други изкривени теории. Някои използват феминизма, гей-изследванията, политиката на идентичността и други радикални тенденции. Подобни организации, включително Американската социологическа асоциация, отразяват почти същия уклон, макар и в различна степен.
Американската традиция на образованието в областта на свободните изкуства изисква от студентите да посещават определен брой хуманитарни курсове, независимо от тяхната специалност. Днес тези задължителни курсове обикновено се преподават от леви професори от областта на литературата, историята, философията и социалните науки. Американският учен Соуел отбелязва, че задължителните курсове не оставят на студентите друга алтернатива, освен да слушат тези професори, които често използват аудиториите си като възможност да разпространяват левите си идеологии, като дори използват оценките като стимул, за да накарат студентите да приемат техните възгледи.
В Мичиганския университет например студентите от началния курс по биология са задължени да гледат филми за политика. Студентите, които се осмеляват да оспорват възгледите на професора, често са наказвани с по-ниски оценки. [100] Марксистките възгледи на тези преподаватели по хуманитарни и социални науки не само развращават студентите в техните академични области, но засягат почти целия студентски колектив.
Студентите от колежа желаят да бъдат уважавани като възрастни, но както знанията, така и практическият им опит са ограничени. В относително затворената среда на университета малцина от тях подозират, че техните уважавани преподаватели ще се възползват от тяхната невинност и доверие, за да им внушат набор от вредни идеологии и ценности. Родителите плащат високи такси за обучение на децата си, за да усвоят знания и умения, които ще използват като основа за намиране на своето място в обществото. Как биха могли да си представят, че децата им всъщност са ограбени от безценните им години и са превърнати в последователи на радикални идеологии, които ще им влияят за цял живот?
Поколение след поколение младежи влизат в тази образователна система, която е силно инфилтрирана от комунистически идеологии. Те изучават учебници, написани от левичари, и усвояват техните извратени теории, ускорявайки упадъка на културата, морала и човечеството.
з. Университетско „превъзпитание“: промиване на съзнанието и морална деградация
С разрастването на марксистката идеология в университетите от 1980-те години насам политиката на университетските кампуси все повече се фокусира върху предотвратяването на „обидни“ забележки, особено когато става дума за нападки срещу жени или етнически малцинства. Според американския учен Доналд Александър Даунс в периода 1987-1992 г. около триста американски университета въвеждат политики за регулиране на речта, създавайки паралелна система, която забранява езика, считан за обиден по отношение на чувствителни групи и теми. [101]
Тези, които подкрепят тези забрани, може и да имат добри намерения, но действията им водят до нелеп резултат, тъй като все по-голям брой хора претендират за правото да не бъдат обиждани по каквато и да е причина. Всъщност според закона такова право не съществува, но културният марксизъм позволява на всеки да твърди, че е свързан с потиснати групи, като се позовава на причини като култура, родословие, цвят на кожата, пол, сексуална ориентация и т.н. Административният персонал в университетите постоянно предоставя привилегировано отношение на тези, които претендират, че са жертви.
Според марксистката логика потиснатите са морално прави при всички обстоятелства и много хора не смеят да поставят под съмнение автентичността на техните твърдения. Тази абсурдна логика се основава на изкривяване на критериите за преценка на това кое е морално. Със засилването на груповите идентичности и настроения (в ленинизма и сталинизма това се нарича високо ниво на класово съзнание) хората несъзнателно изоставят традиционните стандарти за добро и зло, заменяйки ги с групово мислене. Това се проявява най-отчетливо в тоталитарните комунистически държави, където „потиснатият“ пролетариат получава оправдание да убива земевладелците и капиталистите „потисници“.
Тенденцията за произволни твърдения по отношение на обидния или дискриминационен език е подета от учените културни марксисти, които изфабрикуват редица нови понятия за разширяване на определението за дискриминация. Сред тях са идеи като „микроагресии“, „предупреждения за задействане“, „безопасни пространства“ и т.н. Университетските администратори въвеждат съответните политики и задължителни обучения, като например обучение по чувствителност и обучение по многообразие.
Микроагресията се отнася до скрита невербална обида, с която човек се сблъсква в ежедневието си, като предполагаемите нарушители може би изобщо не осъзнават последиците от нея. Този вид непреднамерена обида или незнание се обозначава като „безчувственoст“ (ленинизмът или сталинизмът биха го определили като „ниско социално съзнание“). Обучението по чувствителност се превръща в основен аспект на аклиматизацията на новоприетите студенти. На студентите се казва какво не може да се казва и какви дрехи не могат да носят, за да не извършат микроагресия в нарушение на университетските разпоредби.
В някои кампуси фразата „Добре дошли в Америка“ не може да се казва, защото може да представлява дискриминация и се счита за микроагресия: Тя би могла да обиди етнически групи, като индианци, африканци, японци и китайци, които в миналото са страдали от несправедливо отношение в Съединените щати.
Сред дългия списък с изказвания, които Калифорнийският университет счита за микроагресия, са следните: „Америка е врящ котел“ (расова дискриминация), „Америка е страна на възможностите“ и „Мъжете и жените имат равни възможности за постижения“ (отричане на половото или етническото неравенство). [102] Микроагресиите са причина за налагане на административна дисциплина и насърчават създаването на „безопасни пространства“.
При един случай на предполагаема микроагресия в кампуса на университета Индиана-Пърдю в Индианаполис бял студент, който работел като чистач в училището, бил уведомен от службата за положителни действия на кампуса, че е нарушил наредбата за расов тормоз, като е прочел книгата „Нотр Дам срещу Клана: Как бойните ирландци победиха Ку Клукс Клан“ в стаята за почивка в кампуса. Двама негови колеги студенти са се почувствали обидени, че на корицата на книгата има снимка на събрание на ККК, и подават жалби, че изборът му да чете книгата в стаята за почивка представлява расов тормоз. След натиск от страна на групи като Фондацията за индивидуални права в образованието университетът признава, че студентът не е виновен, и заличава всички данни за инцидента от досието му. [103]
Обучението по чувствителност и обучението по многообразие са сравними по своя характер с програмите за превъзпитание в бившия Съветски съюз и в Китай. Целта на превъзпитанието е да се укрепят класовите концепции: „буржоазията“ и „класата на земевладелците“ трябва да признаят своя първороден грях като членове на потисническата класа, а предполагаемо потиснатите групи трябва да имат „правилно“ разбиране за буржоазната култура. Върху тях се оказва натиск да изчистят „вроденото си потисничество“, за да могат да осъзнаят потисническата си ситуация. Това е подобно на начина, по който феминисткото образование учи жените да възприемат традиционната женственост като конструкт на патриархата.
Според марксисткия анализ на класите личното е политическо. Смята се, че даден проблем е погрешно да се разбира от гледна точка на посочения потисник. Ето защо, за да се реформира мирогледът на хората и да се гарантира, че те напълно следват марксистката програма, всички думи и действия, които отричат класовото потисничество или класовата борба, се наказват строго. Провеждат се обучения за чувствителност, за да се разкрие напълно „социалната несправедливост“ и да се преориентират хората към гледната точка на „потиснатите“ групи.
Например през 2013 г. Северозападният университет изисква от всички студенти, преди да се дипломират, да преминат курс по многообразие. Според инструкциите на училището след завършването на курса студентите ще могат да „разширят способността си за критично мислене“ (да се научат да класифицират „класата“ в марксисткия смисъл), да „разпознаят собствената си позиционираност в системите на неравенство“ (да разпознаят своя „класов компонент“) и да „участват в размисъл за властта и привилегиите“ (да се поставят на мястото на „потиснатата“ класа). [104]
Университетът в Делауеър започва да прилага задължителна програма за идеологическо превъзпитание през 2007 г. за седем хиляди свои студенти от общежитията. Наричана „лечение“ на неправилни нагласи и убеждения, заявената цел е да накара студентите да приемат определени гледни точки по отношение на въпроси като политика, раса, пол и екология. От асистентите на университета се изисква лично да провеждат индивидуални интервюта със студентите, като им задават въпроси от рода на това с представители на коя раса и пол биха се срещали и кога са открили своята „сексуална идентичност“. Когато една студентка отговоря на последния въпрос, че това не е работа на асистента, той я докладва на университетската администрация. [105] Програмата е разпусната след продължителен негативен отзвук.
Тази масова политическа индоктринация не само смесва стандартите за разпознаване на моралните ценности, но и значително засилва егоизма и индивидуализма. Това, което учениците научават, е, че могат да използват силно политизираните чувства на дадена група (политика на идентичността), за да преследват собствените си индивидуални желания. Просто като твърди, че принадлежи към група, за която се предполага, че страда от потисничество, човек може да обвинява и заплашва другите или да използва тази идентичност за лична изгода.
Дали човек е обиден или не, е субективно усещане, но днес дори усещанията минават за обективни доказателства. Стигнало се е дотам, че университетските преподаватели трябва постоянно да „обикалят около храстите“. Неотдавна студенти от много университети са поискали, преди усвояването на определено учебно съдържание, преподавателите първо да издават предупреждения за задействане на механизмите, тъй като някои теми за обсъждане или материали за четене могат да предизвикат отрицателни емоционални реакции. През последните няколко години дори произведения като „Венецианският търговец“ на Шекспир и „Метаморфози“ на древноримския поет Овидий попадат в списъка на литература, за която се изискват предупреждения за задействане. Някои университети дори препоръчват произведенията, за които се смята, че предизвикват емоции у някои студенти, да се избягват колкото може повече. [106]
Много от студентите, израснали в подобна атмосфера, имат его, което лесно се наранява, и се опитват всячески да избягват чувството на обида. Груповата идентичност, пропагандирана в университетските кампуси, е друга версия на „класовото съзнание“, проповядвано от комунизма, което оставя студентите без самостоятелна мисъл и лична отговорност. Подобно на радикалните студенти от 60-те години на миналия век, които сега са техни преподаватели, тези студенти са против традициите. Те се отдават на объркана сексуална разпуснатост, пристрастяване към алкохол и злоупотреба с наркотици. Но под тяхното презрение към световните условности се крият крехки сърца и души, неспособни да понесат и най-малкия удар или неуспех, камо ли да поемат истинска отговорност.
Традиционното образование възпитава в сдържаност, самостоятелно мислене, чувство за отговорност и разбиране на другите. Призракът на комунизма не желае нищо друго, освен да накара следващото поколение напълно да изостави моралните си устои и да стане негов слуга в управлението му над света.
3. Как комунизмът е унищожил образованието в Китай
Когато става дума за някаква цел, като тази да се разврати образованието на Запад, комунизмът може да действа в продължение на стотици години и постепенно да работи през няколко поколения, ако е необходимо, за да постигне целите си.
В Китай комунистите се възползват от нестабилността на страната, породена от дългите периоди на война, за да вземат властта и да наложат идеологическата си политика на народа. Но още преди завземането на властта от Китайската комунистическа партия през 1949 г. левите китайски учени и активисти вече атакуват дълбокото културно наследство на Китай – като се започне с традиционната система на образование.
В началото на ХХ век, когато прогресивното образование на Дюи започва да разяжда Съединените щати, неговите последователи сред етническите китайци се завръщат в родината си и стават пионери на модерното китайско образование. Опиумните войни срещу британците отслабват решимостта на китайския народ и интелектуалците са се стремели да намерят начин да укрепят нацията. Комунистите се възползват от тези условия, за да поставят началото на т.нар. Културна революция, която отхвърля традициите на Китай и осигурява плодородна почва за развитието на комунистическото движение.
Започнала през 1915 г. и продължила през следващото десетилетие, културната революция има трима основни представители: Ху Шъ, ученик на Дюи, Чън Дусиу, съосновател на Китайската комунистическа партия (ККП), и Лу Сюн, когото Мао Дзедун по-късно възхвалява като „главен командир на културната революция в Китай“. Ли Даджао, друг съосновател на ККП, също играе важна роля в културното движение през по-късния период.
Представителите на Културната революция приписват националната слабост на Китай през последните сто години на традиционната конфуцианска мисъл и се застъпват за премахването на тази „стара култура“. Същевременно движението разглежда цялата западна култура като напреднала „нова култура“. Културната революция използва думите „наука“ и „демокрация“ като свои основни лозунги при критиката на „старата“ китайска култура и вярвания.
Паралелно с това се провежда и студентското движение „Четвърти май“ в Пекин през 1919 г. Предизвикано от патриотично възмущение срещу японския империализъм, движението е поето от Ли Даджао и други комунисти, които го използват, за да популяризират културната революция и да засилят отхвърлянето на традиционния китайски светоглед. През 1921 г. Ли, Чън Дусиу и малцина други се събират в Шанхай и основават Китайската комунистическа партия (ККП).
Движението за нова култура и движението „Четвърти май“ са от съществено значение за разпространението на идеите и организацията на ККП в цял Китай. В момент на национална криза, партията убеждава мнозина, че единствената надежда за оцеляване на Китай е да скъса със „старата култура“, като използва най-радикални методи. Тези ранни движения срещу традиционната китайска култура и цивилизация по-късно служат като идеологическо вдъхновение за Културната революция.
Сред най-големите вреди, нанесени от движението, е кампанията за насърчаване на вербализацията на писмения китайски език. Според препоръките на Ху Шъ началните училища променят преподаването на китайски език, за да опростят писмения китайски език, като променят значенията и пропускат много думи. В резултат на това след едно поколение мнозинството от китайците почти не могат да четат и разбират класически китайски език. Това означава, че „Книгата на промените“, „Летописи на пролетта и есента“, „Дао Дъ Дзин“, „Хуандъ Нейдзин“ (Вътрешната класика на Жълтия император) и други традиционни книги стават недостъпни за обикновения ученик. Вместо това те се третират като езотерично съдържание за научни изследвания. Петхилядолетната славна цивилизация на Китай се превръща в обикновена украса.
В развитието на божествено подредената китайска култура писменият класически език е целенасочено отделен от говоримия език. В Китай в хода на историята е имало многобройни мащабни асимилации на различни етнически групи и многократно преместване на културния център на Китай; по този начин говоримият език постоянно се е променял. Но поради разделението между говоримия език и класическия китайски език, използван в писмеността, класическият китайски език остава до голяма степен непроменен. Учениците от династията Цин (1644-1911 г.) все още можели да четат и разбират класически произведения от династиите Сун и Тан, или дори такива от епохата преди династията Цин (221-206 г. пр. Хр.). Това позволява традиционната китайска култура и литература да се предават без прекъсване в продължение на хиляди години.
Комунизмът обаче довежда до това, че китайският народ прекъсва връзка с културните си корени чрез езика. В същото време, съчетавайки писмения език с говоримия, става по-лесно да се примесват отклоняващи се думи и изрази, като по този начин китайският народ все повече се отдалечава от традицията.
Кампаниите за ограмотяване и популяризиране на културата в началното образование, предприети от ККП преди и след създаването ѝ, подлагат пленената ѝ аудитория на пряко и явно промиване на съзнанието.
Например първите няколко фрази, които учениците научават в часовете по ограмотяване и в първата година на началното училище, са пропагандни като „да живее председателят Мао“, „злото старо общество“ и „злият американски империализъм“ – фрази, които напълно илюстрират основаната на омраза етика на класовата борба, която партията изисква.
В сравнение с изкривените идеи, които западното прогресивно образование намесва в детските книжки (като „Хедър има две майки“), движенията на ККП също са мощна форма на идеологическа индоктринация, налагана на младите. Китайските деца, които се възпитават по този начин, порастват като фанатични защитници на тиранията на ККП, очерняйки и презирайки онези, които се осмеляват да говорят за човешки права или универсални ценности. В същото време в прогресивната среда на Запада децата израстват като част от гневни студентски тълпи, които не позволяват на ораторите да говорят за традиционните ценности и ги обвиняват в дискриминация.
Малко след като ККП взема властта, тя започва кампанията си за реформа на мисленето срещу интелектуалците, като се съсредоточава върху университетските кампуси и гимназии. Основните ѝ цели са да реформира възгледите на интелектуалците за живота, да ги принуди да изоставят традиционните морални принципи и да се откажат от философията първо да подобрят себе си, преди да разпространяват това върху семейството, държавата и света. Тя използва марксисткия класов възглед за света и живота от гледна точка на класата на „пролетариата“.
Особено професорите от по-старото поколение трябва многократно да се самокритикуват, да признават грешките си и да се съгласяват да бъдат информирани, наблюдавани и критикувани от своите колеги и студенти. Те дори са принудени да признаят и премахнат „контрареволюционните мисли“ в собственото си подсъзнание, които са наречени „агресия срещу класата на пролетариата“. Разбира се, това е много по-интензивно от „обучението за чувствителност“, което се провежда днес на Запад. Неспособни да да понесат унижението и стреса, някои от професорите се самоубиват. [107]
Впоследствие ККП започва да коригира факултетите и катедрите в университетите. Тя значително редуцира, слива или премахва катедри като философия, социология и такива, свързани с хуманитарните науки, оставяйки много общообразователни университети само с научни и инженерни факултети в съветски стил. Това се дължи на факта, че ККП не е в състояние да понесе заплахата за своето тиранично управление от каквито и да било независими идеологически перспективи по отношение на политиката и социалните въпроси. Те са свързани с факултетите с хуманитарни науки, радващи се на академична свобода по времето на Китайската република.
ККП също така въвежда задължително изучаване на марксистка политика и философия за всички студенти. Целият процес приключва в рамките на две-три години, докато на Запад на комунизма му отнема цяло едно поколение, за да създаде нови дисциплини с цел идеологическа индоктринация и внедряване на марксистката мисъл в университетите. Макар че скоростта на работа на двете страни да е различна, те постигат сходни резултати.
През 1958 г. ККП започва своята образователна революция, която има следните видими характеристики:
На първо място, образованието е изтъкнато като инструмент, който трябва да се използва в служба на пролетариата. Студентите, под ръководството на партийния комитет, са организирани да подготвят учебните програми и материали. В Пекинския университет шестдесет студенти от катедрата по китайски език само за тридесет дни пишат трактат с обем 700 000 знака, наречен „История на китайската литература“. [108] Тази случка напълно илюстрира основното убеждение на прогресивното образование, че методите на преподаване трябва да бъдат „ориентирани към студентите“, насочени към „изследователско учене“ и „учене в сътрудничество“ – т.е. какво и как да се учи трябва да се обсъжда и решава от самите студенти. Целта е ясна: премахване на „суеверните вярвания“ в авторитети (което има за цел да внуши отношение, противопоставящо се на традицията), засилване на егоцентризма на учениците и полагане на основите за бунт по време на предстоящата Културна революция.
На второ място, образованието и производителният труд трябва да бъдат обединени. Всяко училище има своя фабрика и в разгара на Големия скок учители и ученици топят стомана и обработват земята. Дори Китайският университет „Жънмин“, който дотогава се е занимавал със социални дисциплини, управлява 108 фабрики. Предполага се, че целта е студентите да „учат чрез работа“.
По време на последвалата Културна революция, студентите са мобилизирани да унищожат всички форми на културно наследство, свързани с традиционната култура, включително материални артефакти и религиозни вярвания (вж. Шеста глава). Това отново повтаря контракултурното движение, което се развива на Запад.
След началото на Културната революция Мао смята, че „буржоазните интелектуалци“ не трябва да ръководят училищата. На 13 юни 1966 г. ККП издава известие за реформиране на приема в университетите и започва „кампания за коригиращи действия“.
Приемните изпити в университетите са отменени и в тях се записват голям брой студенти от „работническо-селско-войнишкия“ профил.
Филмът от 1975 г. „Скъсване със старите идеи“, създаден по време на Културната революция, отразява идеологическия дух на тази кампания: „Младежът, израснал в бедна ферма, не е достатъчно грамотен, но мазолите по ръцете му от тежката селскостопанска работа го правят годен за записване“. Един директор на училище казва: „Можете ли да ни обвинявате за ниската им грамотност? Не! Този дълг трябва да бъде уреден с националистите, земевладелците и капиталистическата класа [потисниците]!“
На Запад един професор публикува статия, в която твърди, че стандартите в математиката водят до расова дискриминация (защото учениците от определени етнически малцинствени групи имат по-ниски резултати по математика в сравнение с белите ученици). [109] Друг професор публикува статия, в която се твърди, че стандартите по математика, основани на по-високите резултати, постигнати от учениците от мъжки пол, водят до полова дискриминация спрямо жените, когато към тях се прилагат същите стандарти. [110] Квалифицирането на студентите за университета въз основа на мазолите, които имат, или приписването на по-ниски резултати по математика на расова и полова дискриминация са методи, които комунизмът използва, за да бъдат водени студентите към оглупяване и да се спира интелектуалното им развитие.
След Културната революция Китай възобновява приемните си изпити за университетите. От този момент нататък подготовката за този изпит е крайната цел на началното и средното образование. При тази утилитарна образователна система много ученици се превръщат в машини, които се учат само как да преминат изпитите, без да могат да мислят самостоятелно или да различават доброто от злото. В същото време марксистката философия, политика и икономика остават задължителни изпитни предмети.
В съзнанието на откъснатите от традициите ученици стандартите за правилно и неправилно, за добро и зло се оценяват според комунистическите норми. Така след терористичните атаки от 11 септември много китайски студенти ликуват. Ученици от началното училище заявяват, че искат да станат корумпирани чиновници, когато пораснат. Студентки от университетите проституират и стават сурогатни майки за пари.
4. Завръщане към традиционното образование
От образователната система зависи бъдещето на една страна, на един народ и на самата човешка цивилизация. Тя е дългосрочно начинание, чието въздействие се простира през векове и дори хилядолетия.
Поглеждайки назад към последните сто години, американската образователна система е почти напълно разрушена от проникването и влиянието на комунистическата идеология. Родителите и учителите са с вързани ръце и не могат лесно да осигурят на учениците добро образование. Училищата, които би трябвало да развиват таланта на учениците, вместо това им угаждат и ги отклоняват от правия път.
Голяма част от обществото е дълбоко обезпокоена от липсата на морал, ниското ниво на умения, крехката психика и лошите навици на учениците, както и от хаотичните, антитрадиционни и антисоциални тенденции, в които са въвлечени.
Девет от четиридесет и петте цели на комунизма, изброени в класическата книга „Голият комунист“ от 1958 г., са свързани с образованието, включително: „Управлявайте училищата. Използвайте ги като средства за пренасяне на социализма и текущата комунистическа пропаганда. Смекчете учебната програма. Контролирайте учителските асоциации. Включете партийната линия в учебниците.“ [111]
Това не само е постигнато, но и ситуацията се влошава. Благодарение на политическата и икономическата сила на Съединените щати, американската култура е обект на възхищение и подражание от страна на държавите по света. Много страни използват Съединените щати като модел за образователна реформа и се влияят от американските концепции за преподаване, учебни материали, методи на преподаване и практики за управление на училищата. Така че до известна степен промяната на американското образование е равносилна на промяна на образованието в цял свят.
Просветени мъдреци или светци се появяват както при създаването на човешката култура, така и във времена, когато цивилизацията е изпаднала в морална разруха. Тези мъдреци и светци влизат в ролята на „учители“. Например Сократ, основателят на древногръцката цивилизация, е бил педагог. В Евангелията Исус също нарича себе си учител. Буда Шакямуни има десет имена, едно от които е „учител на небето и хората“. Конфуций е бил просветител, а Лао Дзъ е бил негов учител. Те учели хората как да бъдат човечни, как да уважават божественото, как да се разбират с другите и как да подобряват морала си.
Тези просветлени същества и светци са най-големите възпитатели на човечеството. Техните думи са формирали големи цивилизации и са се превърнали във фундаментална класика. Ценностите, на които те учат, и начините, по които подобряват морала, позволяват на всеки човек да постигне духовно извисяване и здраве. Личностите със здрави умове са от съществено значение за общественото здраве. Не е чудно, че тези най-велики просветители са стигнали до подобно заключение: целта на образованието е възпитаването на добър характер.
Източното и западното класическо образование, които се практикуват от хиляди години, наследяват културата, която божественото е дало на хората, и запазват ценните опит и ресурси. Според духа на класическото образование както талантът, така и почтеността са важни критерии за оценка на успеха на образованието. В процеса на възраждане на традицията на човешкото образование, съкровището на класическото образование заслужава да бъде запазено, изследвано и изучавано.
Хората с високи морални ценности са способни да се контролират. Това е социалната норма, към която са се стремели американските бащи-основатели. Тези, които са морално благородни, ще получат божествени благословии и чрез усърдие и мъдрост ще получат материално изобилие и духовно удовлетворение. По-важното е, че хората с високи морални норми позволяват на обществото да процъфтява и да пребъде за поколенията. Това са ученията на просветлените и светците, най-великите наставници на човечеството.
Препратки
58. Robby Soave, “Elite Campuses Offer Students Coloring Books, Puppies to Get Over Trump,” Daily Beast, last updated April 13, 2017, accessed on April 20, 2020, https://www.thedailybeast.com/elite-campuses-offer-students-coloring-books-puppies-to-get-over-trump.
59. Elizabeth Redden, “Foreign Students and Graduate STEM Enrollment,” Inside Higher Ed, October 11, 2017, accessed on April 20, 2020, https://www.insidehighered.com/quicktakes/2017/10/11/foreign-students-and-graduate-stem-enrollment.
60. Scott Jaschik, “Professors and Politics: What the Research Says,” Inside Higher Ed, February 27, 2017, https://www.insidehighered.com/news/2017/02/27/research-confirms-professors-lean-left-questions-assumptions-about-what-means.
61. Mitchell Langbert, Anthony J. Quain, and Daniel B. Klein, “Faculty Voter Registration in Economics, History, Journalism, Law, and Psychology,” Econ Journal Watch 13, issue 3, September 2016, 422–51, https://econjwatch.org/articles/faculty-voter-registration-in-economics-history-journalism-communications-law-and-psychology.
62. “The Close-Minded Campus? The Stifling of Ideas in American Universities,” American Enterprise Institute, June 8, 2016, https://www.aei.org/events/the-close-minded-campus-the-stifling-of-ideas-in-american-universities.
63. Jaschik, “Professors and Politics.”
64. Ted Cruz, as quoted in Fred Schwarz and David A. Noebel, You Can Still Trust the Communists … to Be Communists (Socialists, Statists, and Progressives Too), revised edition (Manitou Springs, CO: Christian Anti-Communism Crusade, 2010), 2–3.
65. Zygmund Dobbs, “Chapter III: American Fabianism,” in Keynes at Harvard: Economic Deception as a Political Credo (Web version, 2009, transcribed from revised edition 1969), Keynes at Harvard, accessed on April 20, 2020, http://keynesatharvard.org/book/KeynesatHarvard-ch03.html.
66. Herbert Marcuse, as quoted in Robin S. Eubanks, Credentialed to Destroy: How and Why Education Became a Weapon (CreateSpace Independent Publishing Platform, 2013), 26.
67. Jay Parini, as quoted in Walter E. Williams, More Liberty Means Less Government: Our Founders Knew This Well (Stanford, CA: Hoover Press, 1999), 126.
68. David Macey, “Organic Intellectual,” in The Penguin Dictionary of Critical Theory (London: Penguin Books, 2000), 282.
69. Karl Marx, “Theses on Feuerbach,” in Marx/Engels Selected Works, vol. 1, 13–15, accessed via Marxists Internet Archive on April 20, 2020, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1845/theses/theses.pdf.
70. Bruce Bawer, The Victims’ Revolution: The Rise of Identity Studies and the Closing of the Liberal Mind (New York: Broadside Books, 2012), chap. 1.
71. Sol Stern, as quoted in Bawer, The Victims’ Revolution.
72. Frantz Fanon, The Wretched of the Earth, trans. Constance Farrington (New York: Grove Press, 1966), 94.
73. Jean-Paul Sartre, “Preface,” in Frantz Fanon, The Wretched of the Earth, trans. Constance Farrington (New York: Grove Press, 1966), https://www.marxists.org/reference/archive/sartre/1961/preface.htm.
74. Roger Kimball, Tenured Radicals: How Politics Has Corrupted Our Higher Education (Chicago: Ivan R. Dee, 1998), 25–29.
75. Jonathan Culler, Literary Theory: A Very Short Introduction (Oxford: Oxford University Press, 1997), 4.
76. Fredric Jameson, The Political Unconscious: Narrative as a Socially Symbolic Act (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1981), chap. 1.
77. Sir Roger Scruton, as quoted in Kimball, Tenured Radicals, xviii.
78. Karl Marx, “The German Ideology” in Marx-Engels Collected Works, vol. 5 (New York: International Publishers Co., 1976), Marxists Internet Archive, accessed on April 21, 2020, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1845/german-ideology.
79. Thomson Reuters’ lSI Web of Science,“Most Cited Authors of Books in the Humanities, 2007,” Times Higher Education, March 26, 2009, accessed on April 21, 2020, https://www.uky.edu/~eushe2/Bandura/BanduraTopHumanities.pdf.
80. Joshua Phillip, “Jordan Peterson Exposes the Postmodernist Agenda,” The Epoch Times, June 21, 2017, https://www.theepochtimes.com/jordan-peterson-explains-how-communism-came-under-the-guise-of-identity-politics_2259668.html.
81. Michel Foucault, as quoted in Roger Kimball, “The Perversions of M. Foucault,” The New Criterion, March 1993, https://www.newcriterion.com/issues/1993/3/the-perversions-of-m-foucault.
82. David Horowitz and Jacob Laksin, One Party Classroom: How Radical Professors at America’s Top Colleges Indoctrinate Students and Undermine Our Democracy (New York: Crown Forum, 2009), 3.
83. David Horowitz, The Professors: The 101 Most Dangerous Academics in America (Washington DC: Regnery Publishing, Inc., 2013), Kindle Edition.
84. Horowitz and Laksin, One Party Classroom, 212.
85. David Horowitz, Indoctrination U.: The Left’s War Against Academic Freedom (New York: Encounter Books, 2009).
86. David P. Barash and Charles P. Webel, Peace and Conflict Studies (New York: SAGE Publications Inc., 2008), as quoted in Ibid.
87. Horowitz and Laksin, One Party Classroom, 51–52.
88. Bawer, The Victims’ Revolution, 121–180.
89. Horowitz and Laksin, One Party Classroom, 1–2.
90. Dinitia Smith, “No Regrets for a Love of Explosives; In a Memoir of Sorts, a War Protester Talks of Life With the Weathermen,” The New York Times, September 11, 2001, https://www.nytimes.com/2001/09/11/books/no-regrets-for-love-explosives-memoir-sorts-war-protester-talks-life-with.html.
91. Linton Weeks, “Who Won the Civil War? Tough Question,” National Public Radio, November 18, 2014, https://www.npr.org/sections/theprotojournalist/2014/11/18/364675234/who-won-the-civil-war-tough-question.
92. ISI Archive, “Our Fading Heritage: Americans Fail a Basic Test on Their History and Institutions,” Intercollegiate Studies Institute, November 19, 2008, https://isi.org/lectures/press-conference-our-fading-heritage-americans-fail-a-basic-test-on-their-history-and-institutions/.
93. “Study: Americans Don’t Know Much About History,” NBC News, November 20, 2008, https://www.nbclosangeles.com/news/local/Study-Americans-Dont-Know-About-Much-About-History.html.
94. Horowitz, The Professors, 74.
95. Paul Samuelson, as quoted in foreword to Phillips Saunders and William B. Walstad, eds., The Principles of Economics Course (New York: McGraw-Hill Companies, 1989).
96. Alan D. Sokal, “Transgressing the Boundaries: Toward a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity,” Social Text, no. 46/47 (Spring–Summer 1996): 217–52. https://physics.nyu.edu/faculty/sokal/transgress_v2/transgress_v2_singlefile.html.
97. Alan D. Sokal, “A Physicist Experiments with Cultural Studies,” Lingua Franca, June 5, 1996, http://www.physics.nyu.edu/faculty/sokal/lingua_franca_v4/lingua_franca_v4.html.
98. Alan D. Sokal, “Parody,” National Public Radio, May 15, 1996, https://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=1043441.
99. Alan D. Sokal, “Revelation: A Physicist Experiments with Cultural Studies,” in Sokal Hoax: The Sham That Shook the Academy, ed. Editors of Lingua Franca (Lincoln, NE: Bison Books, 2000), 52. https://physics.nyu.edu/faculty/sokal/lingua_franca_v4/lingua_franca_v4.html.
100. Sowell, Inside, 212–213.
101. Donald Alexander Downs, Restoring Free Speech and Liberty on Campus (Oakland, CA: Independent Institute, 2004), 51.
102. Eugene Volokh, “UC Teaching Faculty Members Not to Criticize Race-Based Affirmative Action, Call America ‘Melting Pot,’ and More,” The Washington Post, June 16, 2015, https://www.washingtonpost.com/news/volokh-conspiracy/wp/2015/06/16/uc-teaching-faculty-members-not-to-criticize-race-based-affirmative-action-call-america-melting-pot-and-more/?utm_term=.c9a452fdb00f.
103. “Victory at IUPUI: Student-Employee Found Guilty of Racial Harassment for Reading a Book Now Cleared of All Charges,” Foundation for Individual Rights in Education, May 1, 2008, https://www.thefire.org/victory-at-iupui-student-employee-found-guilty-of-racial-harassment-for-reading-a-book-now-cleared-of-all-charges/.
104. “Colleges Become Re-Education Camps n Age of Diversity,” Investor’s Business Daily, April 22, 2013, https://www.investors.com/politics/editorials/students-indoctrinated-in-leftist-politics/.
105. “University of Delaware: Students Required to Undergo Ideological Reeducation,” Foundation for Individual Rights in Education, 2007, https://www.thefire.org/cases/university-of-delaware-students-required-to-undergo-ideological-reeducation/.
106. Alison Flood, “US Students Request ‘Trigger Warnings’ on Literature,” The Guardian, May 19, 2014, https://www.theguardian.com/books/2014/may/19/us-students-request-trigger-warnings-in-literature.
107. Zhou Jingwen 周鲸文, Fengbao shinian: Zhongguo hongse zhengquan de zhen mianmao 風暴十年：中國紅色政權的真面貌 [Ten Years of Storm: The True Face of China’s Red Regime], (Hong Kong: Shidai piping she, 1962), https://www.marxists.org/chinese/reference-books/zjw1959/06.htm#2. [In Chinese]
108. Luo Pinghan 罗平汉, “1958 nian de jiaoyu geming” 1958年的教育革命 [“The Educational Revolution of 1958”], in Dangshi xijie 党史细节 [Details in the History of the Communist Party], vol. 34. [In Chinese]
109. Robert Gearty, “White Privilege Bolstered by Teaching Math, University Professor Says,” Fox News, October 24, 2017, http://www.foxnews.com/us/2017/10/24/white-privilege-bolstered-by-teaching-math-university-professor-says.html.
110. Toni Airaksinen, “Prof Complains About ‘Masculinization of Mathematics,’” Campus Reform, August 24, 2017, https://www.campusreform.org/?ID=9544.
111. W. Cleon Skousen, The Naked Communist (Salt Lake City: The Ensign Publishing Co., 1962), chap. 12.
