Коментар
Не е нужно да сте климатолог, за да разберете, че водачите на движението за „климатичните промени“ не вярват истински в историята, която ни пробутват.
И това не е само защото обикалят света с частни самолети, за да ви поучават за вашата кола и хамбургерите.
Всъщност, ако хората на високо ниво вярваха в схващането, че човешките емисии на въглероден диоксид (CO2) наистина „замърсяват“ и това води до „климатична криза“, те щяха да правят точно обратното на това, което правят в действителност.
Проучването на климатичните политики и комунистически Китай е доказателството.
Помислете за Парижкото споразумение на Организацията на обединените нации. Договорено на 21-вата Конференция на страните (COP21) в Париж през 2015 г., глобалното споразумение призовава правителствата да дадат обет за това какво ще наложат на гражданите си в борбата с предполагаемата „климатична криза“.
В рамките на споразумението администрацията на Обама пое едностранно ангажимент да намали въглеродните емисии на САЩ с повече от 25% до 2025 г. Това трябваше да бъде наложено на американците чрез изпълнителни заповеди и федерални разпоредби, за да се избегне участието на Конгреса. Други западни правителства дадоха подобни обещания.
Китайският комунистически режим, напротив, вече излъчва много повече CO2 от САЩ, а сега го прави повече от всички страни в западния свят, взети заедно – и въпреки това пое ангажимент само да продължи да увеличава емисиите си през следващите 15 години. Това е факт.
В документ, представен пред ООН, Китайската комунистическа партия (ККП) се съгласява „да постигне пик на емисиите на въглероден диоксид около 2030 г.“.
С други думи, режимът с гордост обявява пред света, че производството на CO2 ще продължи да нараства поне 15 години, след което вече никой няма да си спомня за Парижките клетви.
Когато по време на срещата на върха на ООН, попитах членове на китайската делегация как ще коментират, вместо да отговорят, те изпратиха един от своите слуги да ме следва по време на конференцията и да ме снима, за което незабавно съобщих на службата за сигурност на ООН и на френската полиция.
За ККП е добре, че никой няма да си спомня за обещанията ѝ до 2030 г., защото почти всеки анализатор, който се е занимавал със строителството на въглищни електроцентрали на режима, признава, че няма как емисиите да достигнат своя „връх“ до 2030 г. Както показва историята, комунистическите обещания не струват пукната пара.
ККП обаче не се шегува с увеличаването на емисиите си: в момента Пекин пуска в експлоатация (и ще пусне до 2025г.) повече въглищни електроцентрали, отколкото са всички електроцентрали в САЩ.
Според брифинга на Global Energy Monitor от февруари 2021 г. през 2020 г. ККП е изградила над три пъти повече производства за електроенергия от въглища, отколкото останалата част от света. И вече разполага с около половината от световния капацитет за производство на електроенергия от въглища, според доклада на Global Energy Monitor „Boom and Bust 2020: Проследяване на глобалния тръбопровод за въглищни централи“.
По данни на Глобалния проект за въглеродните емисии Китай вече отделя над два пъти повече CO2 от САЩ. Емисиите растат главоломно, дори когато тези на САЩ и други западни държави продължават да намаляват.
През 2021 г. американците са изпуснали около 5 млрд. тона CO2, докато Китай – около 11,5 млрд. Ако настоящите тенденции се запазят, в недалечно бъдеще ККП ще изпуска повече CO2 от всички други страни взети заедно.
Помислете за това. Ако някой наистина е загрижен за емисиите на CO2, които предизвикват „климатичен ад“, както твърдят световните лидери на последната среща на върха на ООН за „климата“ в Египет, той би изпаднал в паника, а не би празнувал.
Прогноза за преместването
Също така, цялото производство, което се премества от Запада към Китай, ще доведе до навлизане на много повече CO2 в атмосферата, отколкото ако това производство остане в САЩ, Канада или Европа.
И все пак западните правителства, финансираните с данъци активисти за климата, лидерите на ООН и техните медийни съюзници отпразнуваха и продължават да празнуват Парижкото споразумение и последващите активности като огромен успех в спасяването на климата.
Може би Доналд Тръмп е имал нещо предвид, когато през 2012 г. написа в Twitter: „Концепцията за глобалното затопляне е създадена от и за китайците, за да направят американското производство неконкурентоспособно.“
Точно това се случи, разбира се, тъй като тарифите за електроенергия с течение на времето ставаха все по-високи и по-високи. През 1975 г. средната цена на електроенергията е била около 3 цента за киловатчас, което е помогнало на американската индустрия да запази конкурентоспособността си в световен мащаб. До 2010 г., отчасти благодарение на кабинета на Обама, тя се утроява. А до 2021 г. цената на електроенергията стига до 15 цента.
За сравнение, цените на електроенергията в Китай са два пъти по-ниски.
Има много причини за преместването на производството от САЩ в Китай – много от тях са пряко свързани с политиката на САЩ, но един от ключовите фактори е цената на енергията.
Въпреки това по-високите цени на енергията бяха открито изтъквани като политическа цел от Обама. Както той ясно заяви в интервю за San Francisco Chronicle през 2008 г., „при моя план … цените на електроенергията задължително ще скочат“.
По-късно през същата година той изрази подобни чувства, когато цените на бензина се покачиха до около 4 долара, като каза само, че би предпочел „по-плавна промяна“.
Изправени пред по-високи разходи за труд и по-строга регулаторна среда, американските компании и предприемачи вече се бореха да запазят производството си в Съединените щати в условията на фалшифициран световен търговски режим, облагодетелстващ ККП за сметка на Америка.
Рязкото повишаване на разходите за енергия в много случаи доведе фирмите до ръба, принуждавайки ги да преместят производството си в Китай или да спрат работа в условията на китайска конкуренция.
И отново, ако наистина вярвате, че СО2 замърсява, най-лошият възможен резултат от преговорите за „климата“ би бил да се прехвърли още повече производство в Китай, където емисиите на СО2 на единица икономическо производство са значително по-високи.
Но точно това е резултатът от така прославения процес на ООН за „климата“.
Преминаването към така наречените „възобновяеми енергийни източници“, проектирано от администрацията на Байдън и федералните политици, също е и ще продължи да бъде огромна полза за ККП, и то не само защото ще доведе до повишаване на цените и ще направи енергийната мрежа на САЩ по-нестабилна.
Почти 80% от произведените през 2019 г. соларни клетки са произведени в Китай, според данни на Bloomberg. ККП доминира също и в производството на ветрогенератори, както и в това на батерии. Тя контролира и веригата за доставки на полезни изкопаеми, необходими за производството на всички тези продукти на „зелената енергия“.
Правителството на САЩ, от своя страна, предлага огромни субсидии на тези доминирани от ККП промишлени сектори, като същевременно принуждава американските граждани да зависят от тях чрез регулации, мандати, субсидии и други политики. Никога не става ясно как точно това ще помогне на околната среда.
За да се запознаете с икономическата катастрофа, причинена на САЩ от Парижката схема на Обама, за която той твърди, че е „изпълнително споразумение“ и следователно не подлежи на ратификация от Сената, както изисква Конституцията, погледнете проучването на фондация „Херитидж“ от 2016 г. „Последици от Парижкия протокол: „Опустошителни икономически разходи, по същество нулеви ползи за околната среда“.
Наред с другите констатации, консервативният мозъчен тръст заяви, че парижките ангажименти на Обама ще увеличат разходите за електроенергия за четиричленно семейство с между 13 и 20% годишно, като същевременно ще унищожат почти половин милион работни места, включително около 200 000 в производството.
Тези щети се изразяват в загуба на около 20 000 долара от доходите на американските семейства до 2035 г. и намаляване на БВП с над 2,5 трилиона долара.
Кой е облагодетелстван?
Кой има полза от всичко това? Със сигурност не е „климата“. Преместването на американската промишленост в Китай ще доведе до повече CO2 в атмосферата, а не до по-малко. И освен това, въз основа на опроверганите „модели“ на ООН, пълното премахване на всички американски емисии на CO2 няма да доведе до почти никакво намаляване на глобалните температури.
Според рецензирана статия на д-р Бьорн Ломборг, публикувана в списание „Глобална политика“, дори и да бъдат изпълнени всички съществени обещания, поети в Париж, глобалните температури ще бъдат само с 0,05 градуса С (0,086 градуса F) по-ниски до 2100 г. – една статистически незначителна грешка при закръгляването.
Големият печеливш, разбира се, е ККП, която се надсмива, докато поглъща фабриките, работните места и производството на богатство, които САЩ и другите западни власти закриват, за да „спасят климата“.
Това изглежда е умишлено, както стана ясно от изявленията на водещи служители в администрацията на Обама и ООН.
Джон Холдрен, „царят на науката“ на Обама, открито се застъпва за деиндустриализацията на Съединените щати в книгата си „Човешка екология“ от 1973 г.
„Трябва да се започне мащабна кампания за възстановяване на висококачествената околна среда в Северна Америка и за деиндустриализация на Съединените щати“, пишат Холдрен и неговите съавтори. „Де-развитието означава да приведем нашата икономическа система (особено моделите на потребление) в съответствие с екологичните реалности.“
След това разгледайте странните на пръв поглед коментари на тогавашния изпълнителен секретар на Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата Кристиана Фигерес.
Говорейки пред Bloomberg няколко месеца след като канадският министър-председател Джъстин Трюдо изрази тревожното си възхищение от ККП, Фигерес заяви, че режимът в Пекин, който контролира около една трета от световното производство на CO2, „се справя както трябва“ с политиката в областта на климата.
В отделни коментари, докато настояваше за мащабни политики в областта на климата, Фигерес също така заяви, че целта на „политиката в областта на климата“ всъщност е икономическата трансформация.
„За първи път в историята на човечеството си поставяме задачата целенасочено, в рамките на определен период от време, да променим модела на икономическо развитие, който властва от поне 150 години, от индустриалната революция насам“, заяви тя на 4 февруари 2015 г.
Пет години преди тези коментари един от висшите служители на Междуправителствената експертна група на ООН по изменението на климата, Отмар Еденхофер, разкрива подобна програма в коментар за германския вестник NZZ Online.
„Трябва ясно да се заяви, че де факто преразпределяме световното богатство чрез политиката в областта на климата – заявява той. – Човек трябва да се освободи от илюзията, че международната политика в областта на климата е екологична политика. Това вече няма почти нищо общо с политиката в областта на околната среда.“
Преразпределение на богатството? Промяна на икономическия модел на света? Де-развитие на Съединените щати? А на американците се казва, че става дума за „спасяване на климата“.
Спомнете си също, че когато Тръмп се оттегли от Парижкото споразумение, климатичните алармисти от цял свят обявиха, че Пекин е новият глобален „лидер“ на усилията за спасяване на климата – същият режим, който акумулира най-много емисии на CO2, строи въглищни централи по-бързо, отколкото могат да бъдат преброени, и обещава да продължи да увеличава емисиите си на CO2 до 2030 г.
Ако наистина става дума за спасяване на климата от CO2, как може ККП да бъде новият лидер? Това е отвъд абсурда.
Въпреки всичко изредено администрацията на Байдън продължава да засилва „сътрудничеството“ с Пекин по „действията в областта на климата“ и Парижкото споразумение, което несъмнено предизвиква забавление и радост сред членовете на Политбюро на ККП.
От всичко това не печели само Китай. Всъщност изследователи от Конгреса откриха, че подкрепяни от държавата руски енергийни интереси финансират американски „зелени“ групи, които се противопоставят на американската енергетика, чрез фиктивна компания в Бермуда, наречена Klein Ltd.
Режимът във Венецуела също се смее, вървейки към банката, докато администрацията на Байдън саботира американската енергетика и моли диктатурата на Мадуро да изпраща петрол в Америка.
За да стане ясно, аз не завиждам на емисиите на CO2 на Китай или на някой друг. Всъщност много учени са ми казвали, че повече от този „газ на живота“ би бил изключително полезен за планетата и човечеството.
Пенсионираният професор по физика от Принстън д-р Уилям Хапър, който беше съветник на Тръмп по въпросите на климата, ми каза преди години на една конференция за климата, на която и двамата говорихме, че планетата се нуждае от повече CO2 и че растенията са създадени да живеят в атмосфера с доста повече CO2, отколкото планетата има в момента.
Освен това човешките емисии на CO2 съставляват частица от 1 процент от всички така наречени „парникови газове“, които присъстват естествено в атмосферата.
Ако наистина вярваме, че СО2 е вреден за климата, то преместването на американското производство и промишленост в Китай е най-лошият възможен начин за справяне с проблема. Логично, тогава политиците, които стоят зад това, трябва да имат скрит мотив.
Разбира се, ККП обича Парижкото споразумение: Те не правят нищо друго, освен да строят повече въглищни централи, за да захранват индустриите и фабриките, които бягат от Америка към Китай, докато правителството на САЩ принуждава Съединените щати да извършат икономическо самоубийство.
Това не е само икономически или климатичен проблем. Тъй като Съединените щати се „обезлюдяват“, икономическата разруха създава сериозна заплаха за националната сигурност. Очевидно е, че една силна армия не може да бъде финансирана без силна икономика.
Време е законодателите в Камарата на представителите на САЩ да спрат „климатичните“ политики на администрацията, които не правят нищо друго, освен да разширяват емисиите на CO2 на ККП и да вредят на Съединените щати.
Алекс Нюман е сътрудник на свободна практика на The Epoch Times. Нюман е награждаван международен журналист, преподавател, автор и консултант, който е съавтор на книгата „Престъпленията на преподавателите: Как утопистите използват държавните училища, за да унищожат децата на Америка“. Пише за различни издания в Съединените щати и по света.
Гледните точки, изразени в статията, са на автора и не отразяват непременно мненията на „Епок Таймс“
