Коментар
Преди време, визирайки президента Джо Байдън, изказах мнението си за глупостта на политическия лидер, който е толкова закостенял в своята идеология и убежденията си за света, че нe може да признае истината, когато те се окажат погрешни.
В първата седмица от септември Байдън отново демонстрира тази глупост в обръщение към нацията, адресиращо най-тежката военна катастрофа за Америка от близо половин век насам.
Той не само не призна проблематичната ситуация, но и се отнесе към нея като към триумф.
„Снощи в Кабул Съединените щати сложиха край на 20-годишната война в Афганистан. Най-дългата война в американската история. Завършихме един от най-големите въздушни превози в историята с повече от 120 000 души, евакуирани на безопасно място – над два пъти по-голям брой от този, който повечето експерти смятаха за възможен. Никоя нация, не е правила подобно нещо в историята. Само Съединените щати имаха капацитета, волята и способността да го направят и ние го направихме днес“ – заяви Байдън.
„Изключителният успех на тази мисия се дължи на невероятните умения, смелост и безкористна храброст на военните на Съединените щати и на нашите дипломати и професионалисти от разузнаването“ – продължи той.
Дори да се допусне фактът, че Байдън може да разчита на подкупени медии да подкрепят и рационализират това очевидно погрешно твърдение за „успех“, това си остава свидетелство за самозаблудата на съвременния идеолог. Както на този, който изнася твърдението, така и на тези милиони хора, които все още са готови да го подкрепят в тази илюзия.
Няколко седмици по-рано, когато Байдън ни уверяваше, че „вероятността талибаните да превземат всичко и да завладеят цялата страна е много малка“, се оказа, че председателят на Обединения комитет на началник-щабовете на военните служби, генерал Марк Мили, също се е превърнал в пленник на идеологията. Изглежда беше приел да следва линията на демократите, които отъждествяват поддръжниците на Тръмп като заплаха за националната сигурност.
Тази заблуда, вероятно споделяна и от други висши офицери от въоръжените сили, беше потенциално дори по-опасна от тази на Байдън за талибаните, но се оказа, че и я е предрешила.
Можеше да се разбере от прозрачно щастливия брифинг на генерал Ханк Тейлър и прессекретаря на Пентагона Джон Кърби седмица преди да падне завесата за американското военно присъствие в Афганистан. (Към момента все още не знаем колко други американци са останали там, когато е излетял последният военен транспорт).
„Радвам се да съобщя, че най-добрите ни резултати при заминаването, откакто започнаха операциите по евакуация, се случиха през последните 24 часа – въодушевено заявява Тейлър. – 37 американски военни самолета, 32 С-17, пет С-130 отлетяха от Кабул с приблизително 12 700 души персонал. Наред с това 57 самолета на коалицията и партньорите напуснаха Кабул с 8900 души персонал“.
Той споменава и13-те американски военнослужещи, които изгубиха живота си при самоубийствения атентат на летището в Кабул на 26 август.
За това трагично събитие генерал Марк Мили заявява, че изпитва „болка и гняв“, но и не съжалява за нищо, което е направил.
„Споделям болката и гнева на скърбящите семейства – заявява той, сякаш изключва възможността част от гнева на скърбящите семейства да е насочена към него самия. – Това са трудни ситуации. Войната е трудна. Тя е жестока. Тя е безмилостна.“
Това не е шега! Не очаквайте от него да поеме отговорност за тези 13 смъртни случая. Все пак „войната“ е виновна, а не той.
В миналото губещите генерали са били освобождавани от командването, а по време на Римската империя дори трябвало да изкупят позора от загубата с живота си.
Още през 1757 г. британците изправят адмирал Бинг пред разстрел заради сравнително незначителна загуба в Седемгодишната война. В отговор Волтер казва, че е добре от време на време да се убива някой адмирал, „за да се насърчат другите“ – за да се вдъхне малко повече твърдост на оцелелите адмирали.
Но в нашата епоха на идеологии, в която за някого с „правилни“ политически възгледи е невъзможно да сгреши, никой американски генерал няма да загуби дори работата си или генералската си пенсия заради военния провал в Афганистан. Разбира се, ако снякой подполковник заяви публично, че някой по-висшестоящ трябва да плати за катастрофата, той със сигурнност ще бъде освободен от длъжност и принуден да подаде оставка.
Излишно е да казвам, че човек, който никога не признава грешките си, не може да се поучи от тях.
Вероятно затова от разигралата се драма с Корея насам допускаме една и съща грешка при воденето на нашите американски войни – грешката да не осъзнаваме, че ако не печелим, значи губим.
Генерал Дъглас Макартър ни предупреди за тази грешка, когато беше уволнен от президента Хари Труман, защото вярваше, че е бил поставен начело на силите на ООН в Корейската война, за да я спечели, а не за да създава разменни монети за политиците, които да разменят в преговорите с врага. „Във войната няма заместител на победата“ – казваше той.
Но поуката от неговото уволнение за всички наши генерали оттогава до днес, чак до генерал Мили, е, че никога няма да имаш неприятности, независимо колко лошо си се провалил, ако си съгласен с цивилното ръководство. Неприятностите идват тогава, когато не си съгласен с него. И никога няма наказание за това, че си твърде предпазлив или самодоволен, а само тогава когато си твърде смел.
Това важи само ако търсиш победа. Защото смелостта е тази, която печели войни. Не предпазливостта. Не самодоволството.
С лидери, които никога не могат да признаят грешките си, ни очакват още много загуби.
Мненията, изразени в тази статия, са на автора и не отразяват непременно възгледите на „Епок Таймс“.
Джеймс Боуман е научен сътрудник в Центъра за етика и обществена политика на САЩ. Автор е на „Чест: История“ и е филмов и медиен критик.
