Динамиката в парламентарната ни република не спира да вдига оборотите. След краткия живот на 45-ото Народно събрание (от 15 април до 12 май) дойде ред на 46-ото, което успя да надживее предшественика си с почти цял месец. Ако продължаваме с този темп, се очаква да имаме изкарало целия си мандат народно събрание след още 46 опита.
Двата ни счупени парламента (един пролетен и един летен) се дължат на едни държащи да се упражняват като политици шоумени, на които политиката им се струваше до колене. Само че влязоха в нея и се поудавиха. След като потопиха два парламента, сочейки с пръст за виновници други, българският народ се усети, че политиката все пак не е шоу, а доста по-отговорна работа, и сякаш лека-полека започва да осъзнава, че само с викове „Долу“ и „Оставка“ държава не се поправя.
Добрата новина е, че част от политиците ни също започват да осъзнават, че позицията „всички срещу ГЕРБ“ не е нито умна, нито печеливша. Не заради ГЕРБ (това е единственото хубаво нещо в тези два парламента – че не избраха за премиер Бойко Борисов). А заради „срещу“. Просто формулата за градеж не е „срещу“, а „за“. А „за“ е и първата сричка на тази малко ненавиждана от българския народ дума. Хайде, може би не ненавиждана, но със сигурност непрактикувана – думата „заедно“.
Всъщност през май 2020 г. Слави Трифонов изпя една песен, която лично на мен ми даде много голяма надежда. Песента носи именно това име и в нея се пее „Не казвам лесно е, казвам заедно – заедно, дай ми ръка“. В своя наивен оптимизъм си представях как тази песен ехти, поета от протестиращите от „Света Неделя“ до „Орлов мост“, за да се случи онова обединение на българите, което лично аз очаквам от 2013 г. Но… мечтите често са различни от реалността.
Българите имаме много силен борбен манталитет. И ако до 1944 г. този манталитет е насочен към обединението на цялото българско население в една държава, с идването на комунистическата власт борбата е насочена към „народния враг“, по-късно към „врага с партиен билет“, и се превръща в една братоубийствена война. И тази омраза и разделение ни бележат като народ до днес. Дори и 32 години след като БКП вече е в историята.
Първият призив за обединение в предизборната кампания дойде от Мая Манолова – напусналата БСП юристка, обещала „пред Бог, че ако оздравее (от раковото си заболяване – бел.авт.), ще прави само добро“. Предложението на Манолова е към Демократична България и двамата бивши служебни министри Кирил Петков и Асен Василев, обявили вече плановете си да участват в политическата надпревара за Народно Събрание 2021 (трети опит). Те самите при представянето на новия си проект ясно заявиха, че ще търсят на първо място почтеността – без значение вляво или вдясно. И да, на този етап звучи най-логично да я намерят именно в двете формации на протеста. Третата се оказа с твърде ирационално поведение.
Освен с борбен манталитет, българите сме и много емоционални. Това си има своите добри страни, но не и когато става дума за политика. Да, Мая Манолова беше срещу протестиращите през 2013 г. Да, Мая Манолова се държа с тях арогантно. Но оттогава минаха 8 години. И Мая Манолова наистина се старае да изпълнява даденото пред Бог обещание. Ангажира се дългосрочно с проблема за хората с увреждания. Пое защитата на българските граждани от частните съдебни изпълнители и монополите. А след края на мандата ѝ като омбудсман отвори безплатна юридическа приемна за граждани, която се радваше на огромен интерес. Манолова дори спря да ходи на порочния социалистически празник в местността „Жабокрек“ преди Рилския манастир. Всеки човек има право да се промени, без значение дали се казва Мая Манолова или Слави Трифонов. Но който не е оценил шанса и го е пропилял, и дори два пъти, не заслужава повече шансове. Сега е редно Мая Манолова, Христо Иванов, Кирил Петков и Асен Василев също да получат своя шанс. Защото в противен случай своя н-ти поред шанс ще получи Бойко Борисов. А това е нещо, което на този етап наистина не бива да допускаме. Дванадесет години стигат. И не защото са много. А защото през тези 12 години всички порочни практики, изобретени от БКП: сплашване, подкупване, шуробаджанащина, корупция и цял куп лъжи, бяха приложени по много фин начин в новото „демократично“ време.
През 32-те години преход две от четирите власти така и почти не помръднаха от подчиненото си положение по време на комунистическия режим. Става дума за журналистическата и съдебната власт. Така че ако въпросните три формации успеят да сключат едно рационално предизборно споразумение за обща работа в посока независима журналистика и съдебна система и ограничаване на корупцията във властта, имаме шанс за парламент и правителство, които да изкарат мандата си докрай. И дори имаме шанс за реална промяна на обществото ни. След 32 години псевдопреход това наистина ще бъде голям успех, който да видят дори и нашите родители, които живяха целия си живот първо в лъжливите ценности на комунизма, а след това в бруталната жестокост на една неосъществена демокрация.
Възгледите, изразени в тази статия, са мнението на автора и не отразяват непременно възгледите на „Епок Таймс“.
