Трите най-големи гръцки острова пазят следи от история, която ни кара да се почувстваме малки
Гърция има между 3 000 и 6 000 острова. Дори при по-ниската цифра това са твърде много острови, а само малка част от тях – по-малко от 300 – са обитаеми, като на някои живеят под 100 души. Всички те са исторически значими, а моят круиз, съчетаващ пристанища на континентална Гърция със спирки на островите, ми даде възможност да разгледам три от по-големите сред тях, докато плавахме от Атина до Ефес в Турция и обратно.
Кой не е чувал за Колоса от Родос – едно от Седемте чудеса на античния свят? Разказват, че гигантската бронзова статуя, висока над 30 метра, е стояла с крака от двете страни на пристанището, сякаш го е прегърнала. Това е впечатляваща картина, но за съжаление не отговаря на истината. Статуята, унищожена от земетресението през 226 г. пр.н.е. по-малко от 60 години след издигането си, всъщност е стояла от едната страна на пристанището. Въпреки това, докато съзерцавах водата, предпочетох да си представям Колоса в неговата митична поза.
Днес Родос е най-известен с масивните си каменни стени – на места с дебелина близо 12 метра – и средновековния град, който те обграждат, смятан за един от най-добре запазените в Европа. Зад стените се разкриват калдъръмени улици и тесни алейки, строени от кръстоносците – рицарите от Ордена на Свети Йоан Йерусалимски, установили се там след падането на Йерусалим и Акра. Целият град, който всъщност е укрепена крепост, е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Една от най-впечатляващите улици носи напълно подходящото название „Улицата на рицарите“. Безупречно запазена и добре наредена с калдъръм, тя се простира право напред, оградена от готически хановe, в които някога са живели кръстоносците, и завършва с величествения Дворец на Великия магистър – паметник, напомнящ по стил и великолепие Двореца на дожите във Венеция.
До съвременния град с неговите кафенета и ресторанти се стига лесно – достатъчно е да се мине през една от портите на стената и да се тръгне по сенчестата алея към пристанището за яхти и лодки. Там с приятеля ми открихме яхт клуб с ресторант, отворен за всички посетители. Посещението ни в Родос приключи с истинско гръцко удоволствие – наслаждавахме се на слънцето с чиния гръцка салата, щедро полята с маслиново масло, с едри парчета фета, краставица, домати и рукола, придружена от чаша от прочутото гръцко вино рецина.
От години бях чувала за Санторини, но нищо не ме беше подготвило за гледката – остров с диви, назъбени планини, увенчани с ослепително бели сгради, представляващ всъщност ръба на вулканична калдера. Корабът ни хвърли котва в дълбоките, тъмносини води на калдерата и оттам се качихме на лодка, която ни отведе до Старото пристанище в подножието на планините. За пореден път се порадвах, че не бях избрала да изкача стръмните 588 стъпала от пристанището до града, издигащ се на близо 300 метра по-нагоре, а вместо това се присъединих към организирана екскурзия с автобус до две малки планински селца.
Дори скромното пътуване с автобус се оказа истинско приключение – виехме се по стръмни завои, изкачвайки планинския склон, докато не стигнахме до платото, където се намираше първото ни село. Екскурзоводката ни помоли да я последваме към паркинга, където ни посочи нещо, приличащо на купчина изсъхнали лозови пръчки. Но се лъжехме. Това бяха здрави лози, наредени и завити по вековната островна традиция, известна като „кошничарско подрязване“. Методът поддържа лозите и гроздовете близо до земята, предпазвайки ги от силните ветрове и изгарящата жега.
След като разходихме селото, изкачвайки стръмните улички до църквата на върха, се отправихме към друго селce – Пиргос, за да опитаме разнообразни гръцки ястия и вина в местен ресторант. На всеки бяха наляти чаши с бялото местно вино асиртико, а на масата се появи чиния с долма, доматени кюфтенца, паста от фава боб, дзадзики и пържена риба.
Но именно в столицата Тира, докато се разхождах по улицата край скалите, забелязах едно място, от което просто не можех да се откажа. Ресторант със стъклени стени се мержелееше няколко стъпала по-надолу, сякаш висеше на самия ръб на скалата. Беше препълнен с весели, усмихнати хора, наслаждаващи се на храна и питие, и аз исках на всяка цена да бъда сред тях. Намери се свободна маса – точно до стъклената стена. Там наредихме доматени кюфтенца с дзадзики и чаши асиртико, и се насладихме на всичко, загледани в изпълнената с вода калдера на Санторини и в безкрайното Егейско море отвъд нея.
Бях посещавала Крит и преди – тогава прекарах известно време в легендарния дворец Кносос, сърцето на минойската цивилизация от Бронзовата епоха. Макар посещението там да беше включено като допълнителна екскурзия и по този круиз, този път предпочетох разходка из острова и посещение на православен манастир. Автобусът ни се отдалечи от залива Суда и Ханя, насочи се към вътрешността на острова и след кратко пътуване през маслинови горички и лозя пред погледа ни се разкри зашеметяващият Православен манастир „Агия Триада“.
Църквата, проектирана и построена през 17 век от двама венециански братя, когато Крит все още е част от Венецианската република, е изцяло потопена в цветовете на Венеция – розово-сьомгово, бледооранжево и топла охра. Наблизо се намират музей и магазин, в който се продават зехтин, вино и консерви от собственото производство на манастира. Усетих обаче, че истинската душа на това място се крие в тихата градина до църквата – кът, в който човек неволно иска да седне и да се потопи в мълчание и размисъл.
Но нямаше как. Вместо това се върнахме в шумната и оживена Ханя, за да се поразходим край венецианското пристанище, строено през 14 век. Намерихме ресторант на брега, чиято черна дъска рекламираше едно от любимите ми ястия – печени сардини. Тава с тях, заедно със салатата на деня и чаша местно вино, се превърнаха в идеалното начало на последния ни следобед, посветен на пазаруване, преди да се върнем на кораба за прощална вечеря и да отплаваме към Атина.
