Мустафа Емин е от прочутото село Рибново, в което се правят пъстри сватби с интересни костюми. Той е от малкото български мюсюлмани, избрали да правят политическа кариера извън ДПС. Част е от Националния съвет на „Да, България“, както и учредител на партията. Завършил е Ислямския институт и специалност „История“ в Софийския университет. Женен, с две деца.
– Учил сте едновременно ислямска теология и история. Как се съчетават подобни специалности?
– След като завърших средното си образование през 2010 г., записах Ислямския институт в София. Изпитвах желание да науча нови неща, затова кандидатствах в Исторически факултет на Софийски университет специалност „История“. Двете неща се допълват – духовността и фактите.
– Доволен ли сте от начина по това време как се преподаваше история в СУ? Често се чуват критики, че има голяма доза изкривяване, дори и днес.
– В СУ имах късмета да съм студент на много широко скроени преподаватели. Не съм срещал никаква форма на дискриминация. С колегите имахме възможността да излагаме тезите си, като сме ги защитавали с аргументи. Това винаги се е приемало добре от преподавателите. На всеки въпрос, който сме задавали, сме получавали отговор. А умеели ли сме да задаваме правилните въпроси е друга тема (смее се). Разбира се, лекциите в университета дават само основа, около 10-15 % от нужните знания, всичко друго е въпрос на лични усилия.
– Завършвайки история, какъв искахте да станете?
– Преподавател по история в по-елитните училища на София. Имах и писмена препоръка от тогавашния декан на Историческия факултет на СУ. Явих се на 11 конкурса, след което реших, че е време да опитам нещо друго. Искаше ми да се върна в моя роден край, но съпругата ми все още следваше във Факултета по славянски филологии и останахме в София. Взехме решение да опитам да направя фирма, бизнесът потръгна и така останахме за постоянно в София. Оказа се, че доста мои познати в София имат нужда от майстори, а майсторите от Родопите имат нужда от работа. Така се озовах в ролята на нужния посредник. Онзи момент, в който едните имат нужда от услуга, другите имат нужда да предложат тази услуга, но нямат връзка помежду им. И всъщност големият проблем в политиката, който дефинирам е, че не успяваме да направим адекватните връзки между съответните потребности на обществото от една страна и от друга страна конкретните хора, които могат смислено да представят тези потребности и да реализират конкретните решения. Тоест, това е кризата на адекватността.
– Защо всъщност хората от Вашия район в Родопите са принудени да търсят работа в София, а не работят по-близо до родния си край?
– Като цяло в България няма равномерно развитие на районите. Икономиката е съсредоточена в София, Пловдив, Варна… Възможностите за реализация в родния ми край са ограничени, предприятията почти не функционират. След началото на прехода основният поминък беше тютюнът, след определено време започнаха да навлизат шивашки цехове. В момента тече процес на изнасяне на шивашки услуги към Азия, тютюневото производство също почти замря. А нови възможности не се създават.
– Няма ли някакво раздвижване през цялото това време? Все надолу ли вървят нещата?
– Сега имаме възможност по плана на възстановяване и устойчивост да започнем стартъпи в Родопите, а и в цяла България. Имаме страхотна природа, прекрасни условия за развитие на туризъм, не само сезонен, но и целогодишен. Специално в моята родна долина – долината на река Места – има минерални извори, балнеолечебници, интересни етнографски традиции, запазени руини от римски градове. Всичко това може да бъде развито. Но политическата мисъл в тези райони е по-скоро фрагментирана и накъсана, отколкото да се обединят отделните общини и да предложат един общ продукт с висока добавена стойност.
– Всеки сам за себе си и липсва комуникация. Защо е така според Вас?
– В началото на прехода България е била разпределена на сфери на влияние. Тези райони бяха оставени на ДПС, а те за съжаление не мислят за хората. Моделът, който бе наложен, с който много се парадира напоследък – „етническият модел“ – в смесените райони убива предприемаческия дух. Ще дам един пример. Излезе информация за младо момче, чийто вуйчо се оказа общинският кмет на община Гърмен. На 21 години той получава обществени поръчки на стойност около 470 хиляди лева без ДДС. Казвам това, за да стане ясно, че т.нар. „етнически модел“ се гради върху изкуствено създадени авторитети, дори в най-малките населени места, които са изграждани с помощта на обществени поръчки. Тези местни „капиталисти“ подтискат свободния пазар и предприемачество. Ерозират цялостната идея за свободния пазар, дори за демократичните ценности и върховенството на закона. Прилагането на този модел крие в себе си повече рискове, отколкото решения.
– Всъщност този модел принципно се налага със страх.
– Две са идейните основи, върху които практически се изгражда този етнически модел. Първата идея е свързана със страха. Страхът от това, което Българската комунистическа партия е причинила на мюсюлманите в България, страхът от реваншизъм, от това, че е застрашена териториалната цялост на нашата родина. Втората основна идея, с която се легитимира ДПС, е стремежът на българските турци да имат своя политическа формация, която да представлява конкретните ценности на тези общности.
– А чувстват ли се в момента мюсюлманските общности в България представени от ДПС?
– В началото на прехода е имало такова усещане.. Но вече 30 години е видно, че има последователно отдръпване на хората от ДПС. При последния опит за организиране на алтернативна политическа формация (движението на Лютви Местан – бел. авт.) се откъснаха над 100 000 гласоподаватели от Движението и той бележи спад на около 300 000 поддръжници. В смесените райони текат сериозни процеси на трансформация.
– Вие сте член на „Да, България“. Успява ли засега Вашата политическа партия да предложи нещо на българските мюсюлмани?
– Направихме, бих казал, незадоволителен опит. Не може с хора, подготвени в предишните периоди, да искаме да привлечем млади хора от смесените райони. Има смяна на поколенията. Младите в Родопите, в смесените райони, вече 5 години стоят с вдигната ръка и сякаш никой не я вижда.
– Какви са нуждите на хората там, какви са техните очаквания. Какво биха искали да видят те?
– Искат да видят за начало свои представители. Врата, която при нужда да им бъде отворена. Тези хора като цяло нямат амбиция да участват в корупционни схеми, защото това не им е присъщо. Присъщо е на кръга, който е затворен около движението ДПС, а това е много маргинален кръг. Все още има изборен натиск, но страхът отслабва. Хората от моето поколение, имаме ясни идеи за развитието на нашите райони и търсим добронамерени и коректни партньори, с които да извървим заедно пътя на промяната. Не искаме някой друг да свърши нашата работа. Ние ще си свършим работата. Но искаме да ни се даде възможност. Пет години се боря да отворя тази врата.
– Явно сте търпелив човек.
– Промяната не е нещо, което да се случи от днес за утре. В социалните науки промяната е процес и личностите нямат голямо значение, но в политиката е обратното – личността поставя акценти, с което подпомага или забавя определени процеси. Какво е всъщност промяната? Стратегическото решение на кои от съществуващите процеси понастоящем ние ще дадем картбланш да продължат напред и ще ги подкрепим с държавната политика. Българските граждани сметнаха корупцията за вредна и затова избраха правителство с основен акцент „нулева толерантност към корупцията“.
– Защо всъщност така и не се стигна до този диалог, да се води в четворната коалиция?
– Направил съм това, което зависи от мен – да информирам нашите представители. На този етап повече нямам възможността да влияя, тъй като не съм в преговорния екип. Но провеждам поредица от разговори с нашите партньори, с лидера на „Да, България“, за да не замира темата. Обичам да казвам, че партиите са инструмент в ръцете на хората – като брадвата да речем. Ако тя не реже – или трябва да се подостри, или се обезсмисля използването й.
– Събитията на политическата сцена валят едно след друго – и във външен, и във вътрешен план.
– Правителството започна с идеята да направи вътрешно-държавна реформа. Оказа се, че международната система за сигурност започна бързо да се изменя. Докато правим държавна реформа се реформира и коалицията. Разпадна се, по думите на Христо Иванов, от неспособността да се води адекватна комуникация. Като цяло във времето, което живеем, с тази динамика на средата за сигурност в регионален и глобален план, няма място за дребнави кавги. А именно това се случва, което е показател за незрялост на хората, които водят процесите.
– А вие оптимист ли сте, че обществото, смяняйки правителство след правителство, има шанс да стигне до някаква зрялост, опитвайки отново и проваляйки се отново?
– Английският автор Арнолд Тойнби има една сентенция, „добродетелите на злополучието“. Докато не изкристализира обществената воля и не се обединим около конкретни идеи, няма да го бъде.
– Хората с смесените райони са по-скоро традиционалисти. Както казахте, те са свързани с духовността, а духовността без традициите не съществува. Вие самият определяте ли се като традиционалист?
– В българските райони с мюсюлманско население хората са закърмени с традиционните принципи и ценности. Там е чисто – водата е чиста, въздухът, храната. Семействата са сплотени и това генерира култура, която може да облагороди обществото. Макар вярата да е различна, по тези места са запазени народните традиции – храним се на кръгла софра, масата е ниска и всички се нареждаме около нея, най-вече на байрамите. Водата първо се дава на най-малкия, а хлябът – на бащата. Символиката е много древна, има и духовно измерение – за прехраната е отговорен бащата, а водата е извор на живота и затова се дава на най-малкия. И още нещо интересно: познати са костюмите на булките от Рибново, но женското облекло при нас по принцип има символно значение. Например омъжените жени ходят облечени по един начин, а неомъжените – по друг. Това помага на мъжете да се ориентират коя жена е свободна и евентуално да я припознаят като своя любима. В големия град толкова хора остават сами и им е трудно да се срещнат. А подобни малки знаци помагат.
– Във връзка на разговора ни, което обсъждаме с Вас и по-точно връзките, виждаме, че сякаш в света минава през много разделяния и агресия, която избухва, карайки хората да се разделят. В този смисъл, вие как коментирате изгонването на 70-те руски дипломати?
– Димът, който се вдигаше от руското посолство, ме обезпокои. Навярно се изгарят документи, а това на езика на дипломацията изисква да светне лампичка. Не мога да кажа, че това ме радва. То е знак, че те се чувстват несигурни и незащитени. Другото, което трябва ясно да заявим, че нито една уважаваща себе си държава не може да толерира чужди разузнавателни служби да изграждат агентурни мрежи на територията ѝ.
– Понеже вие събирате хората – от една културна общност с друга, получават ли се конфликти помежду им понякога?
– В момента, в който се срещнат две култури, които нямат лични впечатления, но носят унаследени стериотипи от миналото, от медиите, от литературните разкази дори, се вижда един блясък в очите, който сякаш казва: „Това, което съм знаел, не е било баш така.“. Всъщност този блясък в очите е страхотен. Той ми дава сили да продължавам напред.
– В този смисъл какво мислите за последния конфликт между „Да, България“ и „Има такъв народ“?
– В стратегическите науки има едно понятие, което илюстрира състоянието, когато дадена стратегия започне да се прилага и навлиза в противоречие от една страна с реалната среда, от друга – със стратегиите на други актьори. Това се нарича „процес на триене“. Всъщност това се случва. Конфликтът е породен от разминаване в оценката на средата и важните неща. А що се отнася до неволно излъченото събрание – то е само повод. Истинската причина се крие в зависимостите на ИТН от статуквото.
– Вече е ясно, че предстоят избори. Вашата прогноза по отношение на смесените райони?
– Все още отсъства обединяващият елемент, който да свърже демократичните политически формации с проевропейски настроените хора от смесените райони. Това крие риск да остави един съществен сегмент от българската нация неангажиран с промяната. Хората в смесените райони биха се радвали на сътрудничество. Въпросът е дали партиите на промяната искат и са готови да работят с тях, или ги приемат като трамплин към властта. Любопитен факт е, че по времето на Александър Стамболийски листите на БЗНС са били отворени за мюсюлманската общност. За съжаление на този етап това си остава прецедент.
Статията е написана със съдействието на Валентина Николова.
