Разговор с критика и преводача
Огнян Стамболиев е литературен и музикален критик и преводач. Автор на 6 книги и преводач на близо 50 от румънски, френски и италиански автори, на много пиеси, оперни либрета и голям брой статии за печата. Носител на редица литературни награди от Румъния, Молдова и България, лауреат за превод на академиите в Букурещ и Кишинеу. Член на СПБ (Съюз на преводачите в България) и ПЕН-БГ.
Защо четете?
Защото това е част от живота ми и защото превеждам активно – румънска литература, а също по- малко италианска и френска. Не бих могъл да живея без това. Живея заради добрата литература и художествената музика, която не съвсем точно наричаме „класическа”. Ненавиждам ниските жанрове в музиката и литературата – дразнят ме! Те са семпли и агресивни като футбола, джаза, рока и американските екшъни.
Какво четете?
На първо място книгите за превод, а после и като потребност. Чета и препрочитам главно голямата класика от XIX и XX век – Балзак, Дикенс, Текери, Мопасан, Флобер, Стендал, Флобер, Томас Ман, Хенри Джеймс, Форстър, Вирджиния Улф, Мороа, Камю, Жан Кокто, Стефан Цвайг… От нашите автори обичам немного имена: Талев, Димов, Константин Константинов, след тях и Владимир Зарев, и поетите Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Лилиев, Далчев, Ал. Геров, Христо Фотев, Иван Пейчев… И двама от нашето време: Георги Константинов и Александър Шурбанов. Ценя високо мемоарната проза на Марин Илиев, драматургията на Станислав Стратиев и Христо Бойчев. Есетата на Здравко Петров и Владимир Свинтила, на Светлозар Игов…
Как избирате четива?
Главно класиците, по-малко новите автори, особено американските и българските. Няма особено интересни имена сред тях. През последните 3-4 десетилетия няма силни автори, както преди, и от Италия, Франция, Германия, Испания (там силна поезия се пишеше до 60-те и 70-те години). В Източна Европа и Русия литературата е доста по-интересна. Чета много румънска литература, защото въпреки пренебрежението към нея (поради това, че сме съседи и се подценяваме) е една от най-интересните и силните в Европа. По- богата и силна от нашата. Ние сме дали на румънците църква, писменост, култура (което сега не обичат да признават), но сега са по- интересни от нас. Все пак, имат друго историческо и културно развитие през вековете, не са преживели това дивашко азиатско робство, спряло развитието ни, по-специално и литературата ни през тези пет века.
Имат един велик поет, последният романтик в европейската литература, Михай Еминеску, имат един гениален комедиограф, Йон Лука Караджале, един силен разказвач, Михаил Садовяну, и други забележителни класици като Лучиан Блага, Тудор Аргези, които съм превеждал. На света нашите северни съседи са дали философа- скептик Емил Мишел Чоран, историка на религиите Мирча Елиаде, бащата на модерния театър на абсурда Йожен Йонеско, бащата на модерната скулптура Константин Бранкузи, един от композиторите на ХХ век, Джордже Енеску.
А поетите Никита Станеску, Ана Бландиана, Марин Сореску, Мирча Динеску, които представих у нас, са наистина поети от голяма величина, това го казва световна критика. Също фантастичната проза на Мирча Елиаде, драматургията и прозата на „новия Йонеско”, забележителния драматург и белетрист Матей Вишниек от Париж, от когото вече преведох 7 книги, румънския евреин от Браила, Михаил Себастиан, прочул се с пиесата си „Звезда без име”, по която написах либрето за опера, и още много автори от италианската литература като забележителните Томазо Ландолфи, Луиджи Малерба и Итало Калвино. От съвременната българска литература не съм впечатлен особено, има доста прехвалени и лансирани автори-постмодернисти, без особена стойност.
Какво за четене има върху нощното ви шкафче?
Домът ми e голям и препълнен от книги, но на шкафчето ми освен Матей Вишниек, стоят неизменно монографии за моите любими Бетовен, Шуберт, Хендел и Моцарт, които са неразделна част от моя свят. Занимавам се и с музикална критика. Пиша от години за „Музикални хоризонти”, преди това за „Българска музика” и „Култура”. Работил съм като драматург в оперен театър. Пиша много за нашите оперни артисти, режисьори и диригенти, отбелязвам техните юбилеи, старая се да не бъдат забравени. Ние имаме развита музикална култура, на световно ниво, но не я ценим и финансираме, дадохме път на чалгата, на Слави, Азис, Криско, Софи, Дара и това много ме обижда като българин и европеец!
Много обичам критиката и есеистиката на блестящия Светлозар Игов, най-значимия литературен критик и историк в съвременната българска литература. Също критиката на Владимир Трендафилов, на Младен Влашки, Георги Цанков, Борис Минков, Митко Новков, Клео Протохристова…
Коя е последната книга, която ви впечатли?
„Хендел” от Ромен Ролан. Той освен блестящ белетрист е бил и забележителен музикален критик и историк. Книгите му за Бетовен са невероятни студии върху творчеството на „Гения от Бон”.
Какъв е вашият ритуал, свързан с четенето – кога, къде, колко?
Чета главно вечер, в леглото. Нямам ритуали.
Електронна книга, аудио или на хартия?
Разбира се, хартията, но и електронните книги и аудиокнигите – руски и румънски. Българските са много малко. Чета литературни сайтове от България, Русия, Румъния. Харесвам много „Импресио”, „Кафе Арте”, „Литернет” и особено „С книга и филм”. Дават ми ценна информация за значими събития и автори.
Четете ли на друг език, освен на български? Има ли разлика в преживяването? Ако имате избор, какво предпочитате, оригинала или превода?
Чета на румънски, руски, френски, италиански. За поезията предпочитам оригиналния език или добрия превод. България се слави с добрите си преводачи.
Какво търсите в книгите – емоция, знание, развлечение, интелектуално предизвикателство?
Всичко! Но не и развлечение…
Предпочитаният от вас жанр?
Поезията, драматургията, есеистиката, краткия разказ.
Коя е най-добрата книга, която сте получавали като подарък или препоръка?
Това са книги от поети, наши и чужди, които харесвам. Като Матей Вишниек, Бландиана, Марин Сореску и двама от тях, които високо ценя – поетите Георги Константинов и Александър Шурбанов. Две светли личности.
Любимият ви литературен герой?
Трудно е да го определя. Може би Фредерик Моро от „Възпитание на чувствата” на Флобер. Много интересни за мен са двама герои на Уилям Текери – Беки Шарп и Бари Линдън.
Имате ли любима книга, за която никой друг не е чувал?
Напоследък открих две прекрасни и още непреведени у нас новели – на мариниста Джоузеф Конрад „Завръщането” и на Владимир Набоков – „Подлец”. Препоръчах ги за публикуване в, за щастие, все още съхраненото от нашия голям белетрист Владимир Зарев сп. „Съвременник” и се надявам скоро да стигнат до българския читател.
На кои автори се възхищавате най-много, в това число поети, сценаристи, журналисти?
На поетите от Румъния Марин Сореску, Ана Бландиана, Григоре Виеру, Мирча Динеску, на великия Никита Станеску. За съжаление, ние нямаме поети от тяхната класа. Много обичам италинските поети: Умберто Саба, Джузепе Унгарети, Еудженио Монтале, Чезаре, Марио Луци, Джорджо Капрони. Сценаристи и журналисти не бих посочил, но харесвам много режисьорите Джоузеф Лоузи, Фасбиндер, Зануси, Патрис Шеро, Висконти, Дзефирели, Антониони, Вайда, Бунюел, Ищван Сабо, Агнешка Холанд и „новия Антониони”, руснака-дисидент Андрей Звягинцев.
Как съхранявате книгите си?
В дома. Правя дарения за голямата библиотека в Русе и за Университета в Търново и някои читалищни библиотеки, те няма пари за книги.
Коя е последната книга, която ви разсмя?
Често препрочитам гениалния Зошченко, един съвременен Гогол.
Коя ви разплака?
„Смъртта на Илич”. Една невероятна повест, предшестваща екзистенциализма – това е шедьовърът на Лев Толстой, макар и по- малко познат в сравнение с другите му творби. Всъщност за мен Толстой е върхът на руската литература, а не Достоевски.
Последната книга, която ви разочарова?
Не беше една. Книгите на неколцина прехвалени от пресата писатели, начело с Господинов. Всички ги знаят. Не уважавам и писателите, които са близо до властта. А винаги сме имали такива, блестящ пример за това е Владимир Левчев. Убеден съм, че един истински интелектуалец и творец трябва да е винаги против властта, каквато и да е тя! Недостойно е да бъде неин клакьор. Дори да я приемаш.
Бихте ли искали да напишете книга за Вашия живот?
Не бих искал това… Той съвсем не е интересен. Цял живот съм само сред книгите, сега и пред компютъра.
И все пак, ако я напишете, как ще се казва Вашата автобиография?
Не, едва ли ще я напиша, просто няма смисъл, но щом Ви трябва заглавие, ето го: „Родство по избор” по израза на Гьоте. За мен преводът, както много неща в живота ми са „родство по избор”. Да, и превеждам само онова, което ме е докоснало. Не и по поръчка.
Една книга, която не успяхте да дочетете до края?
Много са. Особено от наши съвременни автори, които много се прехвалват от днешните медии, в които почти няма сериозна литературна критика. А и литературата ни не е блестяща.
Кое класическо литературно произведение никога не сте чели (и ви е неудобно от това)?
„Швейк” на Хашек, но не съжалявам за това. Просто не ми хареса. Не дочетох и „Война и мир”, колкото и странно да е това… Но съм щастлив, че наскоро прочетох един шедьовър, който през годините подминавах. Това е „Историята на един град (Глупов)” от руския класик от XIX век, Михаил Салтиков – Шчедрин. На нашите читатели горещо препоръчвам неговия малко познат у нас шедьовър – романа „Историята на един град“. Това е кратката история на типичния руски провинциален град Глупов, сменил поредица от управници, причинили му безброй беди. А гражданите – „глуповци“ – са постоянни герои: маса от хора, лесно манипулирана от бездарни управници. Единственото, което им остава, е да организират поредица от нови избори с надежда за промяна. Как Ви звучи?!
Коя книга няма да спрете да препрочитате?
„Дядо Горио” от Балзак, прозата на Мопасан, Ярослав Ивашкевич, Лампедуза, Павезе, Моравия, Итало Калвино, разказите на Бунин, поезията на Пушкин, биографичните книги и есетата на Андре Мороа и Стефан Цвайг, пиесите и романите на Матей Вишниек. Стиховете на Лорка, Еминеску, Никита Станеску, Лучиан Блага, пиесите на Жан Кокто, Йонеско, Пирандело… Обичам също и книгите на Зенон Косидовски за Библията и Античността.
Как се променя вкусът ви във времето?
От белетристиката към есеистиката и литературната история и критика.
Но ще добавя една тъжна новина – според Евростат българинът годишно купува по половин книга, а финландецът – „само” 18!
