На 12-ти февруари се навършват десет години от смъртта на отец Георги от добруджанското село Жегларци. По този повод в кино „Одеон“ на 10-ти февруари бе излъчен филмът „Пътят на воина“, а след него имаше и представяне на книгата на богослова и сценарист на филма Георги Тодоров със същото заглавие.
Филмът е достъпен в Ютюб още от 2018 г., но усещането да бъде споделен в препълнен киносалон, както казаха и организаторите на прожекцията, е съвсем различно.
Отец Георги е фигура, която доказва, че доброто в крайна сметка е по-силно от всяко зло. Решен на всяка цена да отстоява истината на Бога дори в атеистична комунистическа България, той не просто доживява да види края на Българската комунистическа партия, но и сам става свидетел на многобройни Божии чудеса.
Най-голямото от тях е спасението на един от синовете му. Докато двамата вадят пясък от кариерата, огромна купчина пясък пада върху детето и го затрупва. Закарват го в болница без никакви признаци на живот. Но усърдните молитви на отец Георги помагат чудото да се случи и малкият семинарист успява да продължи обучението си в Черепишкия манастир напълно здрав. И тримата синове на отец Георги стават свещеници. Осемте му племенника – също. И още осем младежи от селото.
Георги Пейчев е роден на 22 септември 1923 г. с Северна Добружда, около град Тулча. След Карйовската спогодба от 1940 г. семейството се преселва в Южна Добружда, в едно село с повече турци, прекръстено впоследствие Жегларци. В него никога не е имало църква. Но Георги, здрав, силен мъж, обиква истински Евангелието и става църковен певец в близкото село Орляк. Пее там 14 години.
Във филма възрастният отец Георги разказва, че през 1960 г. комунистическата партия подема кампания на психически тормоз срещу свещениците, да се откажат да служат на Бога. Пред очите му трима свещеници хвърлят расото, единият впоследствие се самоубива. И така, Георги Пейчев решава да стане свещеник. Макар да няма документи за основно образование, подава заявление в съда да му признаят, че го е завършил. Съдията решава да го изпитва като учител, след което отсъжда в негова полза. Така през 1962 г. Георги, по това време вече женен с пет деца и шесто на път, заминава да учи в Семинарията, „заточена“ по това време в Черепишкия манастир в Искърското дефиле. Там огромно влияние върху духовното му израстване оказва йеромонах Киприан – физик, химик, математик и астроном. Във филма oтец Георги си спомня, че когато се пенсионирал, дядо Киприан си направил палатка и 14 години живял на Черепишкия хълм. В палатката се завъдили мишки и започнали да му гризат расото. Един ден видял той пепелянка и помолил Бог да му прати няколко, да го спасят от мишките. И наистина скоро след това пет змии дошли под строй, като войници. Справили се с мишките и си отишли. След прожекцията Георги Тодоров заяви, че искрено съжалява, че не е записал повече спомени за този бележит учен и монах.
Особено интересни във филма са аргументите на отец Георги срещу комунистическата власт, когато тя решава да го „респектира“. На първо място се вижда липсата на какъвто и да е страх. И така, вместо комунизмът да респектира свещеника, свещеникът респектира комунизма. „Без православието Русия нямаше да я има“, казва на държавните служители отец Георги. „И България нямаше да я има.“ Особено възмутени са комунистите, че отец Георги отваря църква в собственото си село. Като църква ползва родния си дом. И пита властта: „Нима нямам право от кабинета на баща си да направя кабинет на Бога?“ А когато един от тях го заплашил, че ще запали къщата, отец Георги смело му казал: „Пали, няма да си първият. И турците през робството са палили български църкви.“ За своето безстрашие пред репресиите е скромен: „Българският войник знае да върви само напред. Христовият – още повече“.
Когато в началото на 2015 г. се разчува, че отец Георги си отива от този свят, хора от цяла България се стичат в къщата му в малкото добруджанско селце, за да вземат последна благословия. Скоро след смъртта си на 12-ти февруари отец Георги се явява в съня на един от синовете си и заръчва да отворят гроба му на 12-ата година след смъртта му. Дотогава остават още две години.
След края на филма сценаристът Георги Тодоров сподели пред публиката мнението си, че историята на отец Георги е вдъхновяваща с примера си как доброто може да устои на всяко зло. Самият отец Георги казва, че преследването от страна на комунистическата власт го е мобилизирало да даде най-доброто от себе си. И че когато след 1989 г. комунистите влизат в църквите, които доскоро са отричали, той не им се гневи: „Нека да се върнат към Бога. Да не ставаме ние пречка за тяхното спасение.“
Филмът „Пътят на воина“ е носител на няколко награди от кинофестивали: „Златен витяз“ за пълнометражно документално кино в едноименния кинофестивал в Русия в конкуренция на филми от 24 страни (това е първият „Златен витяз“ за България за документално кино и вторият изобщо в 28-годишната история на кинофестивала, филмът за дядо Георги си разделя наградата с документален филм на Емил Костурица); „Бронзов витяз“ на журито на Симферополската област към Московската патриаршия, който раздава награди за целия кинофестивал от името на Руската православна църква; приз за Най-добър филм, разкриващ образа на пастиря на кинофестивала „Вечевой колокол“ в Краснодар, Русия; наградата на Губернатора на Калужска област на кинофестивала „Встреча“ в Обнинск, Русия; специалната награда на кинофестивала за християнска култура в Зайчар, Сърбия.
