От редакционния екип на “Девет коментара за комунистическата партия” – книгата, вдъхновила над 300 милиона души да напуснат Китайската комунистическа партия.
Влиянието на комунизма присъства във всеки сектор на настоящата икономическа система. Тъй като тенденцията за непрекъснато разширяване на правителствата е норма, почти всяка страна на земята се отдалечава от класическите принципи на свободния пазар и се насочва към комунистическа или социалистическа икономика.
Ако погледнем страните, които са изоставили комунизма или социалистическия икономически модел след разпадането на съветския блок, бихме помислили, че комунистическият призрак се е провалил в постигането на целите си. Но в действителност нещата не са толкова прости. Методите на призрака не следват строго определен модел. В името на по-висша цел той може да изостави някои форми, като същевременно възприеме други, за да отговори на историческата или социалната ситуация. Това важи в пълна сила за икономическата сфера.
Преди повече от 150 години в авторската книга „Капиталът“ Карл Маркс се застъпва за премахването на частната собственост и възхода на държавната собственост. Тоталитарните комунистически държави се опитват да постигнат тази цел директно, използвайки терор, насилие и масови убийства. Когато обаче явната комунистическа доктрина губи своята привлекателност, левите сили в демократичните страни разработват ненасилствени форми. Многобройните разновидности на социализма и комунизма, които те създават и въвеждат през годините, не подлежат на проста класификация.
Наред с ограничаването на основните права на частна собственост и предприемачество, комунистическата икономическа политика насърчава корупцията и допринася за ерозията на традиционната култура. За да защитят просперитета, начина си на живот и морални устои, народите по света трябва да се пробудят за комунистическата подривна дейност в икономическата сфера и да вземат мерки срещу нея.
1. Държавна собственост и планови икономики – системи на робство
Небесата са създали човека, надарили са го с мъдрост и сила и са постановили, че през живота си той ще получи възнаграждение за труда си – и така ще може да набави необходимите средства, за да подсигури живота си. Декларацията за независимостта на Съединените щати постановява: „Считаме за очевидни следните истини: всички хора са създадени равни, те са надарени от своя Създател с някои неотменими права, като сред тях са Животът, Свободата и стремежът към Щастие.“ [1] Естествено, тези права включват правомощието да се притежават и разпределят собственост и активи.
В противовес на това, Маркс и Енгелс заявяват в „Комунистически манифест“ следното: „Теорията на комунистите може да се обобщи с едно-единствено изречение: Премахване на частната собственост.“ [2] Това е препратка към държавната собственост, която в условията на планова икономика е задължителна. В комунистическите планови икономики средствата за производство са пряко контролирани от държавата. Същността на тази система нарушава небесните принципи, противоречи на човешката природа и в крайна сметка е форма на робство.
a. Държавната собственост – тоталитарно иго
Пионерът в антикомунистическата дейност Фред Шварц разказва следния анекдот в книгата си „Можете да се доверите на комунистите…, че са комунисти“ за интервюиращ, който посетил първо съветски, а след това американски автомобилен завод:
— Кой е собственикът на тази фабрика? — попитал той служителите в съветския автомобилен завод.
— Ние! — отговорили те.
— Кой е собственик на земята, върху която е построена?
— Ние!
— Кой е собственик на продуктите на фабриката, когато те са произведени?
— Ние!
Отвън в края на големия парк имало три очукани джипа.
— Кой притежава тези коли там? — попитал посетителят.
Те отговорили:
— Наши са, но единият от тях се използва от управителя на фабриката, другият – от политическия комисар, а третият – от тайната полиция.
Същият интервюиращ отишъл в една фабрика в Америка и попитал работниците:
— Кой притежава тази фабрика?
— Хенри Форд — отговорили те.
— Кой притежава земята, върху която е построена?
— Хенри Форд.
— Кой е собственик на произведените продукти във фабриката?
— Хенри Форд.
Извън фабриката имало паркинг, пълен с всички марки и разновидности на съвременните американски автомобили. Той попитал:
— Кой е собственик на всички тези автомобили там?
— О, ние! — Отговорили те.[3]
Тази история демонстрира контраста между системите на частната и държавна собственост. При последната, ресурсите и печалбите от труда са национализирани. С това механизмите, които мотивират ентусиазма на индивида, амбицията и иновациите, както и чувството за отговорност, което идва с притежаването на лична собственост – изчезват. На теория, държавната собственост означава, че богатството на една страна се споделя от всички граждани, но на практика се оказва, че привилегированата класа монополизира икономическите ресурси и използва авторитарна политическа власт, за да държи в подчинение останалата част от населението.
Най-важният фактор за икономическия растеж са хората. Държавната собственост задушава жизнеността и мотивацията на хората да бъдат продуктивни. Тя подкопава морала, насърчава неефективността и създава свръхпредлагане или сериозен недостиг. От съветските колхози, през народните комуни в Китай до провалената колективизация в Камбоджа и Северна Корея – системата на държавна собственост докарва глад навсякъде по пътя си.
В човешкото общество съществуват както добро, така и зло. Частната собственост позволява на човека да развие почтеност и насърчава труда и пестеливостта. Колективната собственост подхранва отрицателните черти в човешката природа като завистта и мързела.
Австрийският икономист и философ Фридрих Хайек пише, че развитието на цивилизацията се основава на социални традиции, зачитащи частната собственост. Тези традиции са благоприятствали развитието на съвременната търговска система и създадения от нея икономически растеж. Това е органичен, самовъзпроизвеждащ се ред, който не се нуждае от правителство, за да функционира. Въпреки това комунистическите и социалистически движения се стремят да оформят света според своите възгледи – това Хайек нарича „фатална самонадеяност“. [4]
Ако частната собственост и свободата са неразривно свързани, то същият принцип важи и за държавната собственост, която е свързана с диктатурата и потисничеството. Като национализира богатството и ресурсите, държавната собственост затормозява икономическата производителност и превръща хората в крепостни селяни, които трябва да се подчиняват на заповедите на централната власт. Държавата, която контролира икономиката, има и властта да потиска гласове, несъвместими с режима, докато народът разполага с ограничени средства за съпротива.
Така премахването на частната собственост неизбежно води до тоталитарен ред, който налага колективизъм на своите поданици като ярем, прикрепен към шията на добитък. Когато богатството стане обществено, властта става частна. Свободата е отнета – в това число и свободата да бъдеш честен – тъй като режимът става единственият арбитър на морала.
б. Икономическо планиране – предназначено за провал
При плановата икономика производството, разпределението на ресурсите и разпределението на продуктите на цялото общество се основават на план, установен от държавата. Това е напълно различно от икономиката на търсенето и предлагането в условията на свободен пазар.
Плановите икономики имат естествени и очевидни недостатъци. На първо място, те изискват събирането на огромно количество данни, за да се направи разумна организация на производството. За всяка държава, особено за модерна държава с многобройно население, обемът на необходимата информация е невъобразимо голям и невъзможен за обработка. Така например Бюрото за определяне на цените на стоките в бившия Съветски съюз, трябва да определи цените на двадесет и четири милиона различни вида стоки. [5] Сложността и променливостта на обществото и хората не могат да бъдат решени чрез единна планова икономика. Дори и с използването на съвременните „big data“ и изкуствен интелект, човешките мисли не могат да бъдат въведени като променливи и затова системата винаги ще е непълна.
Австрийският икономист Лудвиг фон Мизес обсъжда връзката между социализма и пазара в статията си „Икономическото изчисление в социалистическата общност“. [6] Той отбелязва, че без реален пазар, социалистическото общество не е в състояние да прави разумни икономически изчисления. По този начин разпределението на ресурсите не може да бъде рационализирано и плановата икономика се проваля.
В допълнение, икономическото планиране изисква принудителен държавен контрол върху ресурсите. Това в крайна сметка изисква абсолютна власт, квоти и заповеди. Когато изискванията на реалния свят не съответстват на държавното планиране, държавната власт потъпква естествените икономически тенденции, като по този начин предизвиква масово неправилно разпределение на капитала и всички съпътстващи го проблеми. Плановата икономика използва ограничената власт и „мъдрост“ на правителството в обречен опит да си играе на Бог.
Нещо повече, икономиката на властта е подчинена преди всичко на политиката, а не на действителните нужди на хората. Икономическото планиране и авторитарната политика са неразделни. Тъй като националните планове неизбежно са несъвършени, при възникване на проблеми те биват оспорвани както в правителството, така и извън него. Тогава управляващите усещат, че властта им е поставена под съмнение, и ще отвърнат с политически натиск и чистки. Например Мао Дзедун пренебрегва законите на икономиката и прокарва Големия скок, който води до тригодишен глад, причинил смъртта на десетки милиони хора. Това поражда сериозни предизвикателства към лидерската му позиция в Комунистическата партия, което е основна причина по-късно той да започне Културната революция.
Китайските държавни предприятия показват нагледно катастрофалните последици от плановата икономика и колективната собственост. През последните години голям брой китайски държавни предприятия спират или забавят производството си, търпят загуби година след година или изпадат в несъстоятелност. Те разчитат на държавни субсидии и банкови кредити, за да поддържат дейността си. По същество те са се превърнали в паразити за националната икономика и много от тях са широко известни като „предприятия-зомбита“. [7] Сред 150-те хиляди държавни предприятия в Китай, с изключение на държавните монополи в доходоносните сектори на петрола и телекомуникациите, останалите държавни предприятия отчитат слаби печалби и сериозни загуби. Към края на 2015 г. общата стойност на активите им възлиза на 176% от БВП, дългът им е 127%, а печалбите им са едва 3,4%. [8] Много икономисти твърдят, че китайската икономика е реално превзета от тези предприятия-зомбита; очевидният успех на страната в продължение на много години остава зависим от евтиното производство, което е възможно, единствено заради изключителната експлоатация на нископлатени работници и пълното пренебрегване на околната среда.
В същото време, икономическото планиране лишава хората от свобода и принуждава държавата да се грижи за тях. Всички аспекти от живота на хората попадат под контрола на държавата, която ги затваря в невидим затвор, стреми се да премахне свободната воля и посяга на естествения начин на живот, предвиден за хората от божественото. Същността на това начинание е превръщането на хората в роби и машини. Това е поредната проява на комунистическия бунт срещу традициите и морала.
2. Западните страни упражняват комунизма под друго име
За отделните хора „премахването на частната собственост“, изказано в марксизма води до „премахване на буржоазната индивидуалност, буржоазната независимост и буржоазната свобода“. За обществото това означава, че „пролетариатът ще използва политическото си надмощие, за да изтръгне поетапно целия капитал от буржоазията, да централизира всички инструменти на производство в ръцете на държавата, т.е. на пролетариата, организиран като управляваща класа“. [9]
Много икономически политики или структури може да не изглеждат социалистически на пръв поглед, но въпреки това играят ролята на ограничаване, отслабване или лишаване на хората от правото на частна собственост. Други отслабват механиката на свободното предприемачество, разширяват властта на правителството и водят обществото още по-надолу по пътя към социализма. Използваните методи включват: високо данъчно облагане, щедри социални помощи и агресивна държавна намеса.
Високото данъчно облагане е прикрит начин за постепенно премахване на системата на частната собственост. Крайният резултат от високото данъчно облагане е същият като държавната собственост и „егалитаризма“, налагани от комунистическите режими, като единствената разлика е, че национализацията се извършва или преди, или след производството.
На Запад производството се контролира частно, но приходите се превръщат в държавна собственост чрез данъци и схеми за преразпределение. Това отнемане на богатство се постига законно чрез демокрация и законодателство, вместо чрез убийства и насилие.
Важна черта на комунистическите или социалистически икономики, която се наблюдава в западните страни, е солидното социално благосъстояние, което се използва за постепенна ерозия на моралната мъдрост и свобода. Макар че някои държавни помощи са разумни – като например социалното подпомагане на жертви от бедствия или аварии – е лесно социалните помощи да се превърнат в удобен инструмент за измама. Положителните им аспекти стават повод за увеличаване на данъците и държавния контрол. В това отношение щедрите социални помощи вече са постигнали същите разрушителни последици за хората, обществото и моралните ценности, както и откровено комунистическата икономика, без да е необходима насилствена революция.
Социалните помощи в развитите западни страни консумират голяма част от приходите, които идват от данъци, прехвърлени от частни средства. Всички социализирани блага в крайна сметка трябва да бъдат платени от хората чрез данъци или държавен дълг. Няма друг метод за поддържане на това ниво на държавна щедрост. В Съединените щати повече от половината от данъчните приходи се изразходва за социално осигуряване и медицински грижи. Повече от 80% от тези средства идват от данъци върху доходите на физически лица и данъци за социално осигуряване, а 11% са от корпоративен данък. [10] Този вид масирани държавни разходи започват едва през миналия век.
През 1895 г. Върховният съд на САЩ обявява данъците върху доходите за противоконституционни. Решението остава в сила до ратифицирането на 16-ата поправка през 1913 г. Данните от петнадесет държави през 1900 г. показват, че само седем от тях са наложили данък върху доходите, като водеща е Италия със ставка от 10%. В Австралия, Япония и Нова Зеландия данъкът върху доходите е бил около 5%.
Към 2016 г., според данни за тридесет и пет пазарни икономики, публикувани от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), двадесет и седем държави са имали ставка на данъка върху доходите, по-висока от 30%. Страните с най-високи данъци върху доходите – 54 и 49,4%, са в Европа. [11] Освен това храненето или пазаруването в Европа обикновено добавят повече от 20 процента данък върху продажбите. Корпоративните и други данъци допълнително увеличават общата данъчна тежест.
Високото данъчно облагане натоварва не само богатите, но и тези, които се намират на дъното на данъчната скàла. Докато богатите често разполагат с различни законови средства, за да се предпазят от данъци, социалните помощи на бедните изчезват с нарастването на доходите им над определен праг. След облагане с данъци този доход често е по-малък от получаваните от тях социални помощи. Хората на практика биват санкционирани за това, че работят повече, и по този начин биват насърчавани да останат на социални помощи.
а.Разширяване на социалното подпомагане
В съвременното общество огромните системи за социално подпомагане обхващат безработица, медицински грижи, пенсии, трудови злополуки, жилищно настаняване, образование, грижи за децата и други, което далеч надхвърля традиционните концепции за помощ на нуждаещите се.
Доклад на фондация „Херитидж“ показва, че през 2013 г. повече от сто милиона души в Съединените щати, или около една трета от населението, получават социални помощи (с изключение на социално осигуряване и медицинска помощ) на средна стойност 9000 долара на получател. [12] По данни на Бюрото за преброяване на населението на САЩ от същата година 14,8% от населението е класифицирано като живеещо под прага на бедността – на практика същият процент като през 1967 г., няколко години след като президентът Линдън Б. Джонсън обявява „безусловна война на бедността в Америка“. Това навежда на мисълта, че значителното разширяване на социалните помощи – както е направено при управлението на Джонсън – не е постигнало целта да се намали процентът на хората, живеещи под прага на бедността.
Към 2014 г., за петдесетте години, откакто Джонсън започва войната срещу бедността, американските данъкоплатци са похарчили 2,2 трилиона долара за социални помощи. Въпреки това, както показват статистическите данни на Бюрото за преброяване на населението, през последните четиридесет години процентът на бедните е останал без съществена промяна. [13]
Освен това бедността се изчислява на базата на доходите и не отчита различните помощи, предоставяни на получателите на социални помощи, като талони за храна, жилищни субсидии и помощи за образование. Преди повече от век френският мислител Алексис дьо Токвил казва, че ако факторът, който определя отпускането на помощи е само прага на бедност, то е невъзможно да се установи дали лицата, получаващи помощта, действително са жертва на обстоятелства, които са извън техния контрол или нещастието им е причинено от тях самите. [14]
Преднамереното поставяне на голям брой хора в демографската група на „бедните“ е удобно оправдание за разширяване на социалните помощи. Жизненият стандарт в бедността днес е далеч по-висок от този през 60-те години на ХХ век. Според правителствено проучване, проведено през 1999 г., 96% от родителите в бедните домакинства заявяват, че децата им никога не са гладували поради невъзможност да си купят храна. Почти 50% от бедните домакинства живеят в самостоятелни къщи, 40% – в градски къщи и само 9% – в мобилни жилища. 85% от тях имат климатик, а две пети притежават широкоекранни LCD телевизори. Три четвърти от бедните домакинства притежават автомобили. [15]
Дори при това положение помощите, предоставяни от правителството на САЩ, са под средното ниво в сравнение с тези на другите членове на ОИСР. Повечето хора, живеещи в скандинавските страни и други западноевропейски държави, имат много по-големи социални осигуровки от американците. В Дания например дори най-богатите граждани се радват на мрежа за социално осигуряване „от люлката до гроба“, която включва безплатно медицинско обслужване, университетско образование и други щедри помощи. Шведите имат право на 480 дни платен родителски отпуск при раждане или осиновяване на дете. Гърците, преди икономическия срив на страната им, се радват на четиринадесет месечни заплати на година и пенсиониране на петдесет и седем годишна възраст. Гърция изразходва 17,5% от своя БВП за пенсионни плащания.
Ако традиционната роля на социалното осигуряване е била да осигурява спешна помощ, то сега тя обхваща дългосрочни облаги за цели групи от населението, което се превръща в част от плана за налагане на комунистическата икономика.
Социални придобивки, корупция и класови конфликти
От икономическа гледна точка същността на социалното подпомагане е вземането на пари от едни хора и прехвърлянето на стойността им на други. Тъй като правителството разпределя благата без да изисква нищо в замяна, социалните помощи обезсмислят принципа, че човек трябва да работи, за да печели. Загубата на тази мъдрост е особено очевидна в Северна Европа.
Шведският учен Нима Санандаджи демонстрира тази теза, като използва данни от Световното изследване на ценностите (World Value Survey). В началото на 80-те години на миналия век 82% от шведите са били съгласни с твърдението, че „не е правилно да получаваш държавни помощи, които не заслужаваш“. В проучването от 2010-2014 г. само 55% от шведите са се съгласили с това твърдение. [16]
В условията на щедра социална система тези, които се трудят усърдно, получават по-малка възвръщаемост, а по-малко трудолюбивите се възнаграждават с помощи. С течение на времето това изхабява стойността на хората, тъй като тези, които са израснали с високи държавни помощи, губят трудолюбието, независимостта, отговорността и усърдието на своите предци. Те приемат системата за даденост и смятат социалните помощи за човешко право. Създават си навик да разчитат на правителството и дори да го държат като заложник за постоянна помощ. По този начин социалните ценности се променят почти необратимо.
В допълнение, експанзивното държавно социално подпомагане изтласква ролята на традиционните благотворителни организации, като лишава дарителите от възможността да вършат добри дела, а бенефициентите – от възможността да изпитват благодарност. В традиционното общество, благотворителността е била въпрос на избор, като се е предоставяла помощ директно на хората в неравностойно положение или като се е правило дарение на благотворителни организации като църквите. Имало е ясни дарители и получатели и възможността да получиш помощ е била привилегия, а не право. Получателите изпитвали благодарност за добротата на дарителите и били мотивирани да използват благотворителността, за да допълнят своите собствени усилия за подобряване на положението си. Тези, които са получавали благотворителност и променяли живота си, обикновено връщали услугата, като помагали на други хора, измъчвани от същите нещастия.
Токвил отбелязва, че благотворителността съчетава добродетелите на щедростта и благодарността, които си взаимодействат, за да подобрят обществото и да окажат положително влияние върху морала. Същевременно отношенията между дарители и получатели функционират така, че да облекчат конфликтите и антагонизма между богати и бедни, тъй като благотворителното поведение от страна на индивидите свързва членовете на различни икономически класи. [17]
Раздутата система на съвременното социално подпомагане прекъсва връзката между дарители и получатели, като бюрократизира процеса на благотворителност. Днешните „дарители“ са данъкоплатците, които са принудени да се откажат от богатството си, вместо да го споделят доброволно. В същото време получателите на социални помощи нямат никаква връзка със своите благодетели и не изпитват благодарност за тяхната жертва.
Токвил смята, че социалното подпомагане изостря конфликтите между богатите и бедните. След като част от богатството им е насилствено конфискувано, богатите ще започнат да негодуват срещу получателите на социални помощи. Според Токвил бедните също ще изпитват недоволство, ако приемат икономическите си облекчения за даденост: „Едната класа все още гледа на света със страх и отвращение, докато другата се отнася към своето нещастие с отчаяние и завист“. [18]
Раздутото социално подпомагане се превръща и в средство за комунистическия призрак да подсили завистта и политическите конфликти. Това се наблюдава в гръцката икономическа криза – сред висшата класа укриването на данъци се е превърнало в „национален спорт“, според гръцки служители, цитирани от The Economist. [19] При намалените данъчни приходи гръцкото правителство прави опит да намали социалните помощи, но среща твърда съпротива. За да не огорчи избирателите си, правителството разчита на заеми, за да компенсира намаляващите данъчни приходи, като същевременно поддържа същото ниво на социални помощи, каквото има в други европейски държави. В крайна сметка Гърция повишава данъците за хората със средни и високи доходи, земеделските производители и бизнеса.
През 2009 г. емпирично изследване на Мартин Хала, Марио Лакнер и Фридрих Г. Шнайдер показва, че социалното подпомагане демотивира усърдната работа в дългосрочен план. Тримата икономисти стигат до заключението, че динамиката на социалната държава е неблагоприятна за здравето на икономическата основа на една нация. [20]
Културата на бедността
Социалното подпомагане би трябвало да бъде спешна мярка за подпомагане на действително нуждаещите се и при специални обстоятелства като трудови злополуки, епидемии, природни бедствия и др. То не бива да се превръща в стандартна форма на препитание, тъй като не е в състояние да разреши основните причини за бедността.
Разширяването на критериите, определящи кой има право на социални помощи, създава атмосфера на негативно напрежение, която насърчава злоупотребата с тези помощи. Например терминът „увреждане“ непрекъснато се предефинира, за да се разшири правото на получаване на помощи за повече лица. Резултатът е икономическо неразположение, което води до регрес в социалния морал.
През 2012 г. „Ню Йорк Таймс“ публикува статия, озаглавена „Да печелиш от неграмотността на детето“, в която се разглежда въздействието на политиката за социално подпомагане върху семействата с ниски доходи, живеещи в планинския район на Апалачите в източната част на САЩ. В статията се описва как бедните семейства са престанали да изпращат децата си на курсове за ограмотяване, за да могат да получават помощи. „Майките и бащите се опасяват, че ако децата се научат да четат, вероятността да получат месечен чек за това, че имат интелектуални затруднения, е по-малка“, се посочва в статията. „Много от хората в мобилните къщи по хълмовете тук са бедни и отчаяни, а месечният чек от 698 долара на дете от програмата за допълнителен осигурителен доход е много важен – и тези чекове продължават, докато детето навърши 18 години.“ [21]
Програмата започва преди около четиридесет години с цел да помогне на семейства, чиито деца с тежки физически или умствени увреждания затрудняват родителите да работят – това са около един процент от бедните деца. Към 2012 г. повече от 55% от отговарящите на условията деца са категоризирани като деца с умствени увреждания, но нямат определена диагноза. В Съединените щати сега има общо около 1,2 милиона „умствено изостанали“ деца, за които данъкоплатците осигуряват 9 милиарда долара годишно. [22]
В този случай благосъстоянието и недостатъците на човешката природа се подхранват взаимно в порочна въртележка. Макар намеренията на тези, които защитават и разработват политиката на благосъстояние, може да добри, последиците от тази политика често са пагубни както за отделните хора, така и за обществото.
Злоупотребите със социални помощи не само затормозяват публичните финанси, но и засягат бъдещето на децата, които растат в тази система. Изследване, проведено през 2009 г., установява, че две трети от хората, които са получавали социални помощи като деца, продължават да ги получават и в зряла възраст. [23]
Според американския икономист Уилям А. Нисканен системата за социално подпомагане поражда култура на бедност, която от своя страна подхранва порочен кръг на зависимост от държавни помощи, извънбрачни деца, жестоки престъпления, безработица и аборти.
Нисканен анализира данни за държавата за 1992 г. и оценява потенциалния ефект от увеличаването с 1% от средния личен доход на помощите за семейства с деца на издръжка. Той установява, че броят на получателите ще се увеличи с около 3%; броят на живеещите в бедност ще се увеличи с около 0,8%; родените деца от самотни майки ще се увеличат с около 2,1%; а безработицата ще се увеличи с около 0,5%. Абортите и насилствените престъпления ще се увеличат с малко повече от 1 процент всяко. [24] Изводите на Нисканен сочат, че стабилната система за социално подпомагане насърчава зависимостта от системата и обезкуражава личната отговорност.
Разпадането на семействата е основен елемент от културата на бедността. В изследване на историческата и съвременна бедност сред чернокожите, икономистът Уолтър Е. Уилямс установява, че през 1925 г. в Ню Йорк 85% от чернокожите семейства са с двама родители. Към 2015 г. броят на чернокожите семейства с един родител достига почти 75 процента. Системата за социално подпомагане стимулира това явление, тъй като предоставя значително повече помощи на самотните майки, отколкото на тези, които са сключили брак. Оставайки умишлено самотен, родителят може да получи достъп до повече държавни субсидии, включително социални помощи, жилищни субсидии, талони за храна и медицински грижи. Социалните помощи са от основно значение за насърчаване на самотното родителство, което доказано води до повече бедност. Освен това Уилямс установява, че от 1994 г. насам процентът на бедност сред чернокожите семейни двойки остава едноцифрено число. [25]
Използване на политиката на благосъстояние от страна на левицата за печелене на гласове
Докато през последните няколко десетилетия благосъстоянието непрекъснато се увеличава, разликата между богатите и бедните също непрекъснато нараства. Средната работна заплата, съобразена с инфлацията, се увеличава с бавни темпове, докато богатството се насочва към най-заможните, което води до увеличаване на класата на работещите бедни. Левицата използва тези обществени проблеми, за да настоява за по-голямо правителство, по-високо данъчно облагане и повече социални помощи за борба с бедността, което още повече изостря проблемите.
Левите политици използват разнообразни предизборни лозунги, за да убедят избирателите в благородните си намерения, представяйки се за морално извисени, въпреки че източват парите на данъкоплатците, за да финансират програмите си. Техният метод е да изземат богатството на висшата и средната класа и да го разпределят между бедните. Тази система на принудителна благотворителност прикрива отношенията между дарителите (данъкоплатците) и получателите. Политиците се представят за добронамерени дарители и получават благодарността на получателите под формата на гласове, като същевременно казват на получателите, че трябва да негодуват срещу богатите – истинските дарители.
б. Агресивен икономически интервенционизъм в западните страни
В западните страни държавата, която по традиция само приема и прилага закони, сега се превръща във водещ участник в икономическата сфера. Подобно на съдия, който се присъединява към футболен мач, държавата става отговорна за контрола и регулирането на капитала в икономиката, която преди е била предимно саморегулираща се.
Понастоящем правителствата в свободния свят вече практикуват интервенционизъм в националните си икономически системи. Един от двигателите на тази тенденция е Голямата депресия през 30-те години на ХХ век. След кризата западното общество е силно повлияно от икономическата теория, разработена от британския икономист Джон Мейнард Кейнс. Кейнсианската икономика се застъпва за активна държавна намеса и регулиране на икономиката чрез финанси. В своята основополагаща книга „Обща теория на заетостта, лихвите и парите“ Кейнс се противопоставя на саморегулирането на свободния пазар и вместо това подкрепя увеличаването на държавните разходи и интервенции, като например спасителни мерки за стабилизиране на пазара.
В едно здраво общество ролята на правителството е ограничена. Държавата трябва да се намесва в икономиката само в изключителни ситуации, например при природни бедствия или други кризи. Днес обаче кейнсианската теория е пуснала корени в целия свят. Правителствата на почти всички държави се надпреварват да поемат по-голям контрол върху своите икономически системи.
Когато правителствата играят активна роля в икономиката, всяко тяхно действие предизвиква огромна вълна от последствия за пазарите. Новите политики и закони могат да променят или разрушат цели индустрии, принуждавайки много предприятия и инвеститори да станат прекалено зависими от правителствените решения.
Активният финансов контрол, съчетан с политика на големи социални помощи, довежда до огромни дългове за много правителства. По данни на OECD повече от една трета от държавите членки на организацията имат държавни дългове, надвишаващи 100% от БВП. Така дългът на една държава надхвърля 237% от нейното икономическо производство. [26] Това представлява сериозна уязвимост за социалното и икономическо бъдеще на много държави.
Носителят на Нобелова награда за икономика Роналд Коуз е автор на множество научни трудове, посветени на влиянието на държавната намеса. В своята работа Коуз установява, че интервенционната политика почти винаги води до отрицателни резултати. Най-вероятното обяснение според него е, че „сега правителството действа в такъв огромен мащаб, че е достигнало етапа, който икономистите наричат отрицателна пределна възвръщаемост. Всяко допълнително действие, което то прави, води до грешки.“ [27]
Последиците и действителността на интервенционизма
Съществуват поне две основни последици от широката държавна намеса. Първо, властта на държавата се разширява по отношение на нейната роля и мащаб. Държавните служители развиват все по-голямо самочувствие относно способността си да се намесват в икономиката и да правят така, че държавата да играе ролята на спасител. След като се справи с кризата, правителството обикновено запазва разширените си правомощия и функции.
Второ, интервенционизмът създава по-голяма зависимост от правителството. Когато населението се сблъсква с предизвикателства или когато свободният пазар не може да осигури желаните ползи, хората ще лобират в полза на по-голяма държавна намеса, за да задоволят исканията си.
С увеличаването на властта на държавата частното предприемачество отслабва, а свободният пазар има по-малко пространство за функциониране. Хората, които са се възползвали от политиците и са станали зависими от тях, все повече ще изискват от правителството да поеме отговорността за разпределянето на богатството и да приема закони, които да налагат това.
На Запад съществува силно политическо течение, което тласка обществото към левицата. То обхваща последователите на първоначалното ляво крило, включително социалистите и комунистите, както и тези, които по традиция не са свързани с левицата, но са били погълнати от нея. Това окуражава левите политици да предприемат по-сериозни мерки за вмешателство в икономиката и да се възпрепятстват функционирането на частните предприятия. Тази ерозия на нормалната икономическа дейност привидно е причинена от различни социални движения, но всъщност призракът на комунизма е този, който дърпа конците.
Западните правителства упражняват властта си под знамето на равенството и под други политически оправдания, за да увеличат намесата си, като същевременно приемат закони, с които да си осигурят по-трайна власт. Няма съмнение, че това поведение лишава пазарните икономики от техните основни арбитри – свободната воля на хората.
По същество държавата разширява властта си над свободния пазар, за да го превърне в командна икономика. В дългосрочен план всички аспекти на икономиката и народния поминък ще бъдат под контрола на държавата. Икономическите средства ще се използват за укрепване на политическата власт, като поробват обществото и неговите граждани.
в. Как социалистическата икономика насочва Запада към авторитаризъм
В западните икономически системи високите данъци, високите социални помощи и широката държавна намеса са проява на социализъм. При сегашното положение единствената разлика между плановите икономики на комунистическите страни и тежкия държавен интервенционизъм на Запад е законът и някои основни аспекти на системата, които защитават човешките права от пълен държавен контрол.
Икономистът и философ Хайек предупреждава срещу контролираното от държавата планиране и преразпределение на богатството, като казва, че това неизбежно ще подкопае пазара и ще доведе до възход на тоталитаризма, независимо дали системата е демократична или не. Хайек смята, че макар практикуваният в Европа и Северна Америка социализъм да се различава от държавната собственост и плановите икономики, той все пак ще доведе до същия резултат – хората пак ще загубят свободата и препитанието си, само че по-бавно и по-непряко. [28]
Както беше обсъдено по-рано в тази книга, Маркс, Енгелс и Ленин виждат комунизма като крайна цел, като социализмът е задължителна стъпка по пътя. Дестинацията на влака няма да бъде променена от спирането му на някоя гара по пътя – дори напротив, той може да качи още пътници. По същия начин призракът на комунизма е движещата сила, която кара дадена страна да се ориентира към социализма. След като човечеството изостави традициите, било то в икономическата сфера или в други области, и приеме комунистическата идеология, скоростта на това явление е без значение.
Крайната дестинация в този път не е раят на земята, а унищожението на човечеството. Призракът не се интересува от това дали „раят“ ще бъде осъществен или не – това обещание е само примамка, която води хората към тяхната гибел.
Препратки
1. Thomas Jefferson et al., “United States Declaration of Independence,” July 4, 1776, National Archives, accessed April 20, 2020, https://www.archives.gov/founding-docs/declaration-transcript.
2. Karl Marx and Frederick Engels, “Manifesto of the Communist Party,” in Marx & Engels Selected Works, vol.1, trans. Samuel Moore, ed. Andy Blunden (Moscow: Progress Publishers, 1969), Marxists Internet Archive, accessed April 20, 2020, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1848/communist-manifesto/ch04.htm.
3. Fred Schwarz, You Can Trust the Communists … to Be Communists (New Jersey: Prentice-Hall, 1960), 26–27.
4. Friedrich A. Hayek, The Fatal Conceit: The Errors of Socialism, W.W. Bartley III, ed. (Chicago: University of Chicago Press, 1991).
5. Thomas Sowell, Intellectuals and Society, Revised and Expanded Edition (New York: Basic Books, 2012), chap. 2.
6. Ludwig von Mises. “Economic Calculation in the Socialist Commonwealth,” Mises Institute, accessed April 20, 2020, https://mises.org/library/economic-calculation-socialist-commonwealth.
7. Shi Shan, “Quagmire in the Reform of China’s State-Owned Enterprises,” Radio Free Asia, September 22, 2015 [石山, 中国国企改革的困境, 普通话主页] https://www.rfa.org/mandarin/yataibaodao/jingmao/xql-09222015103826.html. [In Chinese]
8. Linette Lopez, “Zombie Companies Are Holding China’s Economy Hostage,” Business Insider, May 24, 2016, https://www.businessinsider.com/chinas-economy-is-being-held-hostage-2016-5.
9. Marx and Engels, “Manifest.”
10. Max Galka, “The History of US Government Spending, Revenue, and Debt (1790–2015),” Metrocosm, February 16, 2016, http://metrocosm.com/history-of-us-taxes/.
11. Organization for Economic Cooperation and Development, “OECD Tax Rates on Labour Income Continued Decreasing Slowly in 2016,” November 4, 2017, http://www.oecd.org/newsroom/oecd-tax-rates-on-labour-income-continued-decreasing-slowly-in-2016.htm.
12. Rachel Sheffield and Robert Rector, “The War on Poverty After 50 Years,” The Heritage Foundation, September 15, 2014, https://www.heritage.org/poverty-and-inequality/report/the-war-poverty-after-50-years.
13. Robert Rector, “The War on Poverty: 50 Years of Failure,” The Heritage Foundation, September 23, 2014, https://www.heritage.org/marriage-and-family/commentary/the-war-poverty-50-years-failure.
14. Alexis de Tocqueville, Memoir on Pauperism, trans. Seymour Drescher (London: Civitas, 1997).
15. Sheffield and Rector, “The War on Poverty.”
16. Nima Sanandaji, Scandinavian Unexceptionalism: Culture, Markets, and the Failure of Third-Way Socialism (London: Institute for Economic Affairs, 2015), Kindle edition, 75.
17. Tocqueville, Memoir.
18. Ibid, 31.
19. “A National Sport No More,” The Economist, November 3, 2012, https://www.economist.com/europe/2012/11/03/a-national-sport-no-more.
20. Martin Halla, Mario Lackner, and Friedrich G. Schneider, “An Empirical Analysis of the Dynamics of the Welfare State: The Case of Benefit Morale,” Kyklos 63, no.1 (2010), 55–74, Wiley Online Library, accessed April 20, 2020, https://onlinelibrary.wiley.com/doi/abs/10.1111/j.1467-6435.2010.00460.x.
21. Nicholas Kristof, “Profiting From a Child’s Illiteracy,” The New York Times, December 7, 2012, https://www.nytimes.com/2012/12/09/opinion/sunday/kristof-profiting-from-a-childs-illiteracy.html.
22. Ibid.
23. Kristof, “Profiting From.”
24. William A. Niskanen, “Welfare and the Culture of Poverty,” The Cato Journal 16, no.1 (1996), https://www.cato.org/sites/cato.org/files/serials/files/cato-journal/1996/5/cj16n1-1.pdf.
25. Walter E. Williams, “The True Black Tragedy: Illegitimacy Rate of Nearly 75%,” cnsnews.com, May 19, 2015, https://www.cnsnews.com/commentary/walter-e-williams/true-black-tragedy.
26. Organization for Economic Cooperation and Development, “General Government Debt (Indicator),” 2019, accessed April 27, 2020, https://data.oecd.org/gga/general-government-debt.htm.
27. Ronald Coase, as quoted in Thomas W. Hazlett, “Looking for Results: An Interview With Ronald Coase,” Reason, January 1997, https://reason.com/archives/1997/01/01/looking-for-results.
28. Friedrich A. Hayek, The Road to Serfdom (Chicago: University Of Chicago Press, 1944).
