Нашите млади хора трябва да знаят, преди да тръгнат за колеж или на работа, че комунизмът убива душата и нерядко – тялото
Коментар
Едно проучване от 2025 г. сред американци на възраст до 30 години установи, че 62 процента от тях имат положително отношение към социализма.
Същото проучване показа, че 34 процента имат положително отношение към комунизма.
Би било грешка да се приема, че тези данни са реакция срещу настоящата администрация. Проучвания на различни организации, проведени през последните пет години, дават сходни резултати.
Тези от нас, които смятат комунизма за зло, са потресени от тези числа. Знаят ли тези млади хора, че през последните 100 години комунистите са убили над 100 милиона души?
Наясно ли са с неизпълнените обещания на комунизма в диктатури като Куба, Северна Корея и Китай?
Не осъзнават ли, че при комунистическо управление – освен ако не са от вътрешния кръг – животът им ще бъде изцяло диктуван от държавата?
Могат ли изобщо да обяснят какво е социализъм и какво е комунизъм?
Отговорът на тези и много други въпроси може да бъде само категорично „Не“. Те или просто не познават тези чудовищни явления на 20-ти век, или са жертви на пропаганда. Никой истински образован човек не би се съгласил доброволно да стане роб на държавата.
В понеделник, 18 май, един учител в пети клас и един римокатолически свещеник ми показаха начин, по който можем да се противопоставим на това погрешно възпитание.
В неделя Лара Пюрсийл – учителката, която е и моя приятелка – спомена, че е поканила отец Том Шепанзик да говори пред нейния клас в Академия „Падре Пио“ за комунизма. Шепанзик е живял под комунизъм в Полша в младите си години, преди да се установи в Съединените щати. Усещайки интереса ми, Лара ме покани да дойда и да послушам.
В продължение на малко над час отец Том приковаваше вниманието на класа и на осмокласниците, които се бяха присъединили към тях. Той говори за живота си като набожно католическо момче в система, която презира и се подиграва с религията. Разказа на младата си аудитория за часовете, прекарани в опашки пред хранителни магазини само за да купи най-необходимото, за пропагандата в училищата и по навсякъде налепените плакати по улиците, за държавно контролираната телевизия и за страха да не те чуят „грешните хора“ – страх, който задушавал всяка свободна дума.
„Всички живееха в страх“, каза отец Том. „Всички се страхуваха.“
Сигурен съм, че някои от историите му са попаднали право в целта. Когато им казвали, че някой ден целият свят ще стане комунистически и всичко ще е собственост на „народа“, той и съучениците му се шегували: „Чорапите ни ще бъдат ли лична собственост?“ Обясни и как е получавал портокал само веднъж в годината, а „когато дойдох в Съединените щати, ядох портокали денем и нощем.“
В един момент отец Том каза на учениците: „Комунистите винаги се насочват към младите.“ Те го правят, като апелират към техния идеализъм и ги заблуждават за реалностите на социалистическото и комунистическото управление.
И точно тук е поуката, която извлякох от онзи час в класната стая. Подобно на тези от левицата, и ние трябва да се насочим към младите. Много от нашите училища, университети и културни инфлуенсъри правят точно това. Те разбират – и разбират от десетилетия – че се води война за сърцата и умовете на младото поколение.
Както гласи старата поговорка, клин клин избива. Преди всичко чрез истории трябва да покажем на младите хора злините на марксизма.
Добрата новина е, че разполагаме с нужните ресурси. Потърсете онлайн „Колко жертви на комунизма живеят в Съединените щати?“ и изкуственият интелект ще отговори, че точните числа са трудни за определяне, но се броят в милиони. Това число нараства още повече, когато се вземат предвид децата и внуците на бежанците от марксизма.
Точно както направи отец Том в онази класна стая, трябва да накараме тези мъже и жени да говорят на младите хора за злоупотребите и страданията, на които са били свидетели, за жестокото потъпкване на човешкото достойнство и на личните мечти. Тези истории могат да послужат като противоотрова срещу отровата на комунистическата и социалистическата пропаганда.
Учителите могат просто да последват примера на Лара и да поканят един или повече от тези свидетели да говорят пред класа. Същото могат да направят групите за домашно обучение и другите младежки организации. Несъмнено има достатъчно много източноевропейци, виетнамци, китайци и граждани на други държави, които биха се включили в тази кауза.
Друг изключително ценен ресурс е Мемориалната фондация на жертвите на комунизма. Нейният Проект „Свидетели“ и програмата „Гласове за свобода“ представят интервюта с хора от цял свят, които са били затваряни, измъчвани и лишавани от естествените си права при комунистически режими.
Учителите и родителите могат също да запознаят младите с книги и филми, осъждащи тоталитаризма и колективизма. По-възрастните тийнейджъри биха могли да гледат „Мистър Джоунс“ – потресаващия филм за Холодомора, чието наименование означава „смърт от глад“ и напомня как Съветският съюз умъртвява от глад милиони украинци.
Филмът „Животът на другите“ ни разкрива мрачното лице на полицейската държава в Източна Германия и тоталното наблюдение над личните разговори на гражданите. Книги като антиколективисткия роман на Лоис Лоури „Дарителят“, класиките на Джордж Оруел „Фермата на животните“ и „1984″, както и до голяма степен забравената, но важна творба на Джеймс Клавел „Историята за децата“, могат да изградят здрав имунитет срещу крайнолевите отрови.
Нашите млади хора трябва да знаят, преди да тръгнат за колеж или на работа, че комунизмът убива душата и нерядко – тялото, че не изпълнява обещанията си и че при комунистическо управление няма неотменими права, няма свобода, няма достойнство и няма стремеж към щастие.
И от нас зависи да им го кажем.
Изразените в тази статия възгледи са лични мнения на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
