Документалният моноспектакъл на Мартина Новакова провокира дълбоки житейски, професионални и философски размисли и дискусия за имиграцията
Следващото представление „Веднъж прекосиш ли океана“ е от 20:00 часа на 18 август отново в кино „Кабана“. Проектът води началото си отпреди 3 години, когато Мартина интервюира 20 български артисти, живеещи в САЩ. „Веднъж прекосиш ли океана“ започва околосветското си пътешествие с предпремиера в Торонто и премиера в Ню Йорк през април и май 2023 година, последвани от международно турне в Торонто, Чикаго, Хюстън, Лас Вегас, Сан Франциско, Ориндж Каунт, Мадрид, Барселона и София.
Преди спектакъла, от 17:00 ч. до 19:00 ч., ще се проведе и ателие по документален театър за млади артисти на възраст от 12 до 18 години. Участниците трябва да разполагат със слушалки и мобилно устройство, с което да могат да записват аудио. Събитията са с вход свободен и се осъществяват с подкрепата на Столична община.
Какво е да емигрираш? Как пресъздаваме културата си в чужда страна? Какъв бихме искали да бъде образът на България в чужбина? Каква е ролята на изкуството във всичко това?
В приятната и неангажираща атмосфера на кино „Кабана“ авторката на документалния моноспектакъл „Веднъж прекосиш ли океана“ Мартина Новакова ни раздаде самолетни билети от София до Ню Йорк. Прекосявайки океана, срещнахме седмина български имигранти, представители на артистичните среди в САЩ. За да ни направи свидетели на чисто човешките им истории, във всеки един от тях на сцената се превъплъти самата тя.
Спектакълът е „билингуален“, т.е. когато Мартина говори на български, на сцената зад нея текат субтитри на английски език, а когато говори на английски, на сцената субтитрите са на български, заслугата за което е на техническия директор на спектакъла Кат Тодорова.
Формата на представлението вербатим (verbatim — дословно) театър, вид театрално представление, пресъздаващо дословно думите и жестовете на участниците, чиито гласове се свързват в голяма обща история, е способна да събере много хора с различни гледни точки на едно място.
„Собствената ми история в спектакъла е истинска. Заминах да уча в Испания преди 10 години и още тогава започнах да проявявам интерес към българските имигранти. Разговаряйки с всякакви хора, започнах да виждам България по друг начин“, сподели Мартина по време на дискусията след представлението.
„Заинтригувана бях от това как и защо са напуснали България и какво представлява тя за тях. Именно този мой интерес ме отведе в Ню Йорк, където завърших магистратура по социален и образователен театър в Нюйоркския университет, благодарение на стипендия „Фулбрайт“ и допълваща стипендия от „Тук-Там“.“
Тя призна, че изборът на шестима от тях е бил много труден, защото „всяка история за голямо пътуване и някакво ново начало е достатъчно интересна и заслужава да бъде включена тук“, но в крайна сметка е избрала тези с големи разлики помежду им.
„Представлението има за цел да разкаже историята на българи, живеещи не само в САЩ, а по целия свят“, отбеляза младата авторка, и допълни, че заради това поставянето му на българска сцена е много важно. За герои е избрала артисти не само защото собствената й историята на артист зад граница се доближава до техните, а и заради чувствителността, с която те описват преживяванията си. Въпреки че поставя моноспектакъл, Мартина няма усещането, че играе сама, защото усеща присъствието на всеки един от тях на сцената. Тя им е дълбоко признателна за щедростта, с която са дарили нея и нас – зрителите, с искреността си.
Интервютата е провела на два езика, което е допринесло за личното й проучване как хората се изразяват на чужд език и на майчиния си. Всеки е бил силно емоционално свързан с казаното на български.
От друга страна двата езика, на които се играе спектакълът, му дават възможност да достига много лесно не само до българските общности по света, но и до техните приятели, партньори и всички около тях, с което ги прави по-малко изолирани от хората, сред които живеят. „Така можем да разкажем за историята и културата ни на всички около нас, навсякъде по света“, смята Мартина.
Спектакълът провокира оживена дискусия. Разнородни, колкото разнородни сме и ние самите, бяха въпросите към Мартина и отговорите на тези, които тя беше изписала върху билетите ни за полета, макар идеята й да беше на тях да отговорим само за себе си: Как представяш страната си на човек, който не знае нищо за нея? Живял ли си някога в чужбина? Какво има отвъд океана? Къде би живял?
Обсъждането превърна „Веднъж прекосиш ли океана“ в сплотяващо представление под открито небе, защото всеки от присъстващите погледна към човека до себе си и сподели мислите си.
Мартина разкри, че в повечето случаи реакцията на зрителите по световните сцени е била силно емоционална: „Хората идваха след представлението, за да ми разкажат историите си, някои от които – не разказвани от 10 години. Споделяха и изразяваха благодарността си за това, че са се видели на сцената, че някой за пръв път ги пита подобни неща. И това беше най-красивата част в процеса по създаването – тяхното освобождаване“.
Признателни бяхме и ние, зрителите, събрани в летния мрак, за да размислим по общочовешкия въпрос – имиграцията, да разкажем лични истории, да си признаем как представяме лицето на България пред света и дали подхождаме с необходимата отговорност към това.
Мартина подчерта, че не професионалните успехи на героите са били в творческия й фокус, а човешките им истории. Използвала е псевдоними, за да гарантира анонимността им. „Много често в дискусиите всъщност си отговаряме на въпроса „Какво означава да си успешен?“, защото успешен може да означава както да си заминал, така и да си останал, но да се занимаваш с това, с което желаеш… Някои от интервюираните са постигнали наистина повече от стандартното, но не исках разговорите ни да минават през постиженията им, защото слушаме все едни и същи хора…“, каза още тя.
Убедена е, че нивото на адаптивност към определена социална среда зависи от професията („Музикантите например нямат нужда от езикова адаптация, докато при актьорите тя е доста трудна“). Интересувала се е как ситуациите, в които интервюираните са попадали, са повлиявали върху артистичната им реализация. Макар някои от тях да са изглеждали щастливи, те не спирали да мислят за България и да изразяват силната си връзка с нея. Според Мартина различните поколения имигранти имат различни душевни състояния.
Замисля да интервюира за подобен спектакъл и българи, работещи и творящи у нас.
На въпроса „Как си представяте България, в чиито предели са концентрирани енергията и потенциалът на хората, които сте интервюирали, с енергията и потенциала на тези, които живеят в нея?“ тя отговори: „Представям си само хубави неща… Бих искала хората да започнат да действат повече, отколкото да говорят, за да заживеят по начина, по който биха искали“.
Професор по биология, емигрирала преди повече от 20 години от България, реализирана успешно навън, благодари на Мартина за представлението, в много моменти от което се е разпознала.
Българи, живеещи в България, изразиха чувство на състрадание и разбиране към сънародниците си, принудени от различни обстоятелства да я напуснат. Останали без емигриралите си приятели и роднини, някои от тях са се чувствали като имигранти в Родината си.
Някои от публиката не смятаха за необходимо да говорим за България, когато живеем в чужбина, други – напротив, бяха категорични, че, излизайки извън нея, трябва да утвърждаваме етноса си, чистите и уникални български традиции, за да я представяме. Не остана незабелязан фактът, че че някои от интервюираните не познаваха добре нито традициите, нито историята на България и възникна въпросът чия е „заслугата“ за това.
Още и още идеи и разкази се събудиха помежду ни. Други ще бъдат събудени при следващите представления на „Веднъж прекосиш ли океана“. Макар и различни, защото в основата им стоят и винаги ще стоят личните ни истории, нещо силно винаги ще ги обединява – обичта ни към България.
Проектът е създаден в „Лаборатория по вербатим театър“ в Нюйоркския университет с директор проф. Джо Салватор. Той е разултат от задълбочено изследователско проучване на историята на българо-американските отношения и дългогодишен личен интерес към българските имимгрантски общности по света, както и към съвременния образ на България в чужбина.
Мартина Новакова (София) е драматург, театрален режисьор и преподавател. Магистър е по театрално изкуство от университет, „Карлос III“ в Мадрид с директор Хуан Майорга и по Социален и образователен театър от Нюйоркския университет, където учи със стипендия „Фулбрайт“ и допълнителна стипендия от „Тук-Там“.
В работата си развива различни театрални форми като документален вербатим театър, сайт-специфик, аудио пърформанс, театър на предметите и театър на сетивата. Мартина работи с различни общности и използва театъра като метод на обучение. Основните теми, от които се вълнува, са културната идентичност, емиграцията, съхраняването на паметта и представянето на войната на сцена.
Съосновател е на театралната компания “Паноптикум” заедно с Мигел Валентин.
Сред по-значимите ѝ самостоятелни проекти като драматург и режисьор са:
“Паноптикум” (Театър на предметите) в „Топлоцентрала“, 2024 г., с подкрепата на Национален фонд „Култура“. Пиесата е селектирана oт „ЕURODRAM България 2020“ и представена в рамките на „ПроТекст 10” в Гьоте-Институт.
“Дъщерята на рамкьора”, аудио пърформанс за колекцията на Национална галерия “Квадрат 500”, възложен от програма „Гледане с разбиране“ и Столична община, София, 2023 г.
“Опакован Аудиогид”, аудио пърформанс за изложбата на Волфганг Фолц, посветена на Кристо и Жан-Клод в Софийска градска художествена галерия, написан в съавторство с Мигел Валентин, програма „Гледане с разбиране”, Столична община и Гьоте-институт България, 2021.
“Урок по самота”, написана в съавторство с Мигел Валентин, носител на 1ва награда на ,,Конкурс за Нова пиеса” организиран от НБУ, след уъркшоп с Георги Господинов, издадена от НБУ, 02/2021
В следващите няколко години Мартина планира да бъде в България и Европа, но Ню Йорк ще и липсва.