Цялото интервю е публикувано в книгата „Сокове от корена. Етноложки интервюта“ от Цветана Манова, Перник, 2018 г.
„…Ето сега например идва Великден. Ще нашарите яйца, ще се чукнат децата колкото за адет и това ще ви е празникът. А ние едно време започвахме да се готвим за Великден още от Луда неделя. От тоя ден мама започне да събира яйца в една тенекия. Нарежда ги – ред яйца, ред – сла̀мица, ред яйца, ред – сла̀мица. Събере така стотина – двеста. Не ни дава нито да ги пипнеме, нито да хапнеме от тях, това са яйцата за Великден!
В неделята преди тоя празник се облечеме в стари литаци, откачиме чѐрчеветата от къщите и отидеме на реката да ги миеме. И от нашата махала над Струма, и от Варош, и от по-далечните махали – отвсякъде надойдат в коритото на реката. Тия, които живеят по-далечко, тръгнат по-раншко. В реката се напълни с народ. Стане весело. Отишли сме да миеме, а стане като на празник – плискаме се с вода, песни пееме, веселби вървят. Измиеме прозорците в смях и закачки, та лъснат хубаво, па след тях изтъркаме с пясък столовете и всичката друга дървения от къщи. Ври на реката от работа и веселба, ври. Ври и кипи.
Като се върнеме вкъщи, измиеме и дъските, и вратите, па и праговете на къщите. Станат толкова чисти, та чак замирише на дърво. Просто станат жълти. Сърцето ти се радва от тая чистота. Аз и до днес не мога да намеря тая приятност, която съм имала тогава, като съм гледала жълтите прагове.
После белосаме стените отвън и отвътре, дуварите, дръвчетата Ама всичко се белоса – открай-докрай. Стигнеме и до градинката пред къщи, и нея почистиме от клечоряка и белосаме камъчетата пред цветята. Трохичка мръсно не съм оставяла пред къщи, около къщи и вкъщи – трохичка. Ама трябва и душата да си прочистиш, а това всекиму е трудно. Това е най-трудното. Е така всичко стане бяло и хубаво пред Великден. И нали вече се е раззеленило, а, когато тоя празник се падне по-късничко, и люлякът е нацъфтял, та къщите се виждат като гълъбета в тая зеленина…
– Кога се боядисват яйцата?
– На Велики четвъртък, пред изгрев слънце, мама вземе един голям котел, сложи го на огнището, свари всичките яйца и започне да ги боядисва. Боядисва ги червени, зелени, модрѝкави – всякакви. Червените – за здраве, зелените – за сила и за берекет, а модрѝкавите… модрѝкавите тя най ги обичаше, знаеш ли защо? Защото, ако е цъфнал люлякът, модрѝкавите яйца много му отиват… Докато мама боядисва яйцата, ние, децата, не ставаме от постелята – чакаме да дойде да ни пипне по челото, брадата и бузите с първото червено яйце. Това се прави за здраве, затова цял ден си ходиме с боята. Па и не само ние, всичките деца из селото на тоя ден са червени като гюлчета.
Като ни залѝси мама с първото червено яйце, иде та го остави при иконата на Богородица, на иконостаса. Там стои цяла година. Ако се разболее човек или добитък, му се дава трохичка от него, та да оздравее. Така е било. Другите яйца стоят в една голяма кошница и никой не ги пипа до неделя.
– Три дни търпите и не вземате нито едно яйце!
– Некои невести боядисват яйцата в събота, ама това хич не е хубаво. Ако се боядисат в четвъртък, ще траят по дълго, а ако направиш това в събота – ще се развалят бързо.
Седмицата преди Великден… трябва която от нас каквато женска работа е заработила, да си я довърши – да доплете, да дошие, да дотъче – всичко започнато трябва да се довърши, та да е спорна годината. Оставиш ли от тая женска работа за есента и тя ще те остави…
В четвъртък след обяд камбаната бие на радост. Значи тогава започва тоя празник. Дванадесет евангелия се четат на същата тая вечер в черквата…
…Съботата е много дълга и така си се казва – Дълга събота. Миеш, чистиш, переш, доработваш, литаци донизваш, ако си занизала, дантели доплиташ, ако си заплела, и ден се не свършва. Мисля, че това е най-дългият ден от цялата година.
– Какво правите на тоя дълъг ден?
– Тогава се и меси. Мама изпече една фурна хляб, една фурна с кукулничета и един голям яйченик. Кукулничетата са малки завити хлебчета с яйченца в средата, а яйченикът е голяма погача с пет яйца, сложени отгоре на кръст. Трябва да са боядисани, мама слагаше червени.
Козунаци тогава нямаше, козунаците излезнаха много по-късно. Чак като станах невеста, започнахме да ги месиме, някъде около тридесета година трябва да е било. Тогава започнахме да печеме след яйченика и една фурна козунаци. А като бях детенце, мама не знаеше козунаците. За тоя ден се месеха само хляб, кукулничета и яйченици…“
Цветана Манова е българска историчка, етноложка и музейна деятелка. Родена е през 1946 г. в Перник. Завършила е „История“ в СУ „Климент Охридски“. Работила е в Регионалния исторически музей в Перник като главен уредник и завеждащ отдел „Етнография“. Изучава, съхранява и популяризира традиционната материална и духовна култура в Югозападна България. Авторка е на многобройни публикации в научни издания и на монографии.
Разговор за Великден на голямата българска етноложка Цветана Манова с Вита Зарина, род. през 1911 г. в с. Перник. Българският дух живее в българските традиции.
