Миналата седмица българската политическа сцена отново бе свидетел на традиционния ритуал на официалните визити в САЩ, когато премиерът Росен Желязков поведе голяма делегация за участие в 80-ата редовна сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Обичайният блясък около такива мисии обаче не може да скрие една неудобна истина за българската външна политика – нивото на реално политическо взаимодействие с американската администрация остава скромно, въпреки декларираното стратегическо партньорство.
Желязков пътува заедно с петима министри за периода 23-29 септември, което неизбежно поставя въпроса за ефективността и разходите на такива мащабни делегации. Основната програма включваше участие в сесията на ООН и планирана среща с генералния секретар Антонио Гутериш – срещи, които са по-скоро част от стандартния протокол, отколкото индикатор за сериозен политически диалог.
Показателно е именно това, което не се случи по време на визитата. Нямаше планирани срещи с президента Доналд Тръмп или с други високопоставени американски служители от администрацията. Тази липса на среща на върха не е случайна и отразява реалното място на България в приоритетите на американската външна политика. Докато Желязков участва в прием при Тръмп, това е масово събитие с множество световни лидери, а не двустранна среща, която би могла да породи конкретни резултати.
Подобна ситуация не е нова за българската дипломация. През последните години, независимо от смяната на правителствата и личностите на върха, характерът на българо-американските отношения остава в рамките на стандартните формалности. България продължава да бъде разглеждана от Вашингтон като лоялен, но не особено влиятелен съюзник в региона, чиято роля се ограничава до изпълнението на поетите ангажименти в рамките на НАТО и ЕС.
Любопитното е, че въпреки ограничените резултати, българските правителства продължават да разчитат на символиката на такива визити за вътрешно политическо потребление. Участието в сесията на ООН дава възможност на премиера да се представи като активен играч на международната сцена, докато действителното влияние на България в глобалните процеси остава минимално.
Още по-показателно е, че визитата на Желязков дойде в момент, когато новата администрация на Тръмп все още оформя своите приоритети в международната политика. Американския президент вече е дал ясно да се разбере, че ще търси по-конкретни ангажименти от европейските съюзници, особено в областта на отбраната. България, която традиционно изостава в изпълнението на 2% от БВП за отбрана, може да се окаже в неудобна позиция при бъдещи преговори.
Контрастът с някои други европейски лидери е очевиден. Докато германският канцлер, френският президент или дори лидерите на по-малки, но геополитически по-значими страни като Полша редовно провеждат субстантивни разговори с американското ръководство, България остава в групата на страните, чиито лидери са добре дошли на многостранни форуми, но рядко получават специално внимание.
Тази реалност поставя въпроси не само за ефективността на българската външна политика, но и за начина, по който страната позиционира себе си в променящия се световен ред. Вместо да търси начини за повишаване на своето влияние чрез конкретни инициативи или специализация в определени области, България продължава да разчита на традиционните формули на дипломатическата учтивост.
Визитата на Желязков в САЩ така остава символична за по-широкия проблем на българската външна политика – достатъчно активна, за да поддържа необходимите форми, но недостатъчно амбициозна или стратегическа, за да генерира реални резултати. В света, където геополитическите отношения стават все по-прагматични, такъв подход може да се окаже неадекватен на предизвикателствата, които предстоят.
