За носталгията по комунизма и защо тя е опасна и до днес

Наскоро в медиите изтече новина за деветокласници от СУ „Петко Рачов Славейков“ в Кърджали, които в урок по гражданско образование, нагиздени с червени пионерски и сини чавдарски връзки, направили възстановка под надслов „Миналото днес“. Те събрали стари радиоприемници, касетофони, газени лампи, портрети на държавни водачи, книги, будилници, дървени сечива, лозунгите от онова време, а също – боза, локумени вафли, милинки, банички и кифли, продавани от учениците за 5, 10 и 15 стотинки, колкото са стрували преди. Докарали и автомобили „Лада“ и „Жигули“, паркирани като музейни експонати.

По повод критиките на мероприятието директорът на едно от най-големите училища в Южна България Милко Багдасаров защитава урока с думите: „Искрено каня всички да присъстват, за да разберат, че мотивирани деца и учители не трябва да бъдат обиждани и превръщани в маша в ръцете на политици преди избори. А… по повод интерпретациите за моите политически амбиции искам да успокоя всички: МНОГО СИ ОБИЧАМ РАБОТАТА!“

Всъщност г-н Багдасаров е дългогодишен политически активист на Българската социалистическа партия – доброволен приемник на тоталитарната БКП, държала България в здрава и кървава хватка в продължение на 45 години. Освен депутат в 42-то народно събрание, г-н Багдасаров е и най-дългогодишният областен председател на БСП в страната – от 1995 г. до днес.

Всъщност няма нищо лошо в това ученици да събират предмети от миналото и да организират изложби с тях. Връзката с миналото е най-стабилната опора за бъдещето – така е било откакто свят светува. Но това е урок по история по-скоро в областта на етнологията и етнографията и няма нищо общо с гражданското образование.

Гражданското образование в Европа преживява своя разцвет във Федерална република Германия в годините след Втората световна война. Тогава победителите,  по-конкретно Англия и САЩ, са научили жестокия урок от ПСВ, когато обезкръвяват Германия и това довежда до озлоблението, ескалирало в нацизма и ужасяващата и кръвопролитна Втора световна война, отнела живота на над 75 милиона души.

Та… англичаните и американците възраждат идеята на Кейнс от Първата световна война, за възстановяване на победената Германия и изработват икономическия план „Маршал“, който бързо вдига Западна Германия на крака. Но… икономическото възстановяване крие и опасности. За да ги избегнат, американци и англичани създават в цяла Германия институции за гражданско образование, които промотират ценностите на демокрацията. Така съюзниците могат да бъдат спокойни, че призракът на националсоциализма никога няма да надигне отново глава и да прави големи световни поразии.

Какво се случи обаче след рухването на комунизма в Съветския съюз и страните от Източна Европа? За тях нямаше нито план „Маршал“, нито гражданско образование. За сметка на това един от основните свидетели в делото срещу комунистическите лагери в България, актрисата Надя Дункин е жестоко убита в дома си, а убийството ѝ е разследвано като битов скандал.

Българската комунистическа партия се прекръсти на социалистическа и бе приета в семейството на европейските демократични леви партии без допълнителни въпроси. Политическите убийства и в България, и в Русия замаскираха прехода, изкупените от правилните хора медии така и не посмяха да задават щекотливи въпроси (изгореното лице на журналистката Анна Заркова и до днес е пред очите ни, както и патериците на Огнян Стефанов) и… ужасяващото икономическо положение на българския народ след 1989 г. доведе до масова носталгия по комунизма.    

Нека погледнем какво се случва в тези години и по света. Когато комунизмът започва да се тресе в Европа и Съветския съюз, надеждата отива още по на изток и стига до Китайската народна република. През май и юни 1989 г. стотици хиляди китайски граждани се събират при „Небесната порта“ (Тиенанмън), за да измолят от Китайската комунистическа партия демокрация, отваряне и реформи.“Един от многото дебати се съсредоточава върху отношенията между марксизъм и хуманизъм, като в него се разграничават три лагера: първите два смятат, че двете са несъвместими и едното е по-важно от другото, а третият опитва да ги съвмести и да намери т.нар. „социализъм с човешко лице“, каквото е и основното искане на протестиращите от „Тиенанмън“, пише в статията си „Това се случи на 35 май“ синологът Стефан Русинов.

Ето как той проследява в статията си развоя на събитията около демократичната революция в Китай (със съкращения – бел.авт.):

„През 1987 г. един от най-активните реформатори, астрофизикът Фан Лиджъ, инициира масови продемократични протести в няколко китайски града. Те са бързо заклеймени от партийните хардлайнери като поредна проява на „буржоазен либерализъм“, а колебливата реакция на Ху Яобан по въпроса му коства позицията на генерален секретар, която се заема от другия близък до Дън Сяопин реформатор – Джао Дзъян.

Оттук нататък недоволството срещу политическото управление само расте. Икономическият подем от първата половина на десетилетието не успява да се задържи; все по-свободолюбивите студенти негодуват срещу ограниченията върху свободата на словото и срещу фалша в политиката; обикновените хора са наплашени от инфлацията, несигурни за бъдещето си и разочаровани от настоящето – вместо обещаната свободна професионална реализация те се сблъскват с шуробаджанащина, в която не можеш да си намериш място, ако нямаш връзки.

Когато на 15 април 1989 г. Ху Яобан умира от инфаркт, студенти от двата най-големи пекински университета се стичат на площада, за да почетат паметта му. Подклаждано и от еуфорията на промените през последното десетилетие, бдението спонтанно преминава в демонстрация за демократични права.

В партията няма еднозначно тълкуване на това стечение на обстоятелствата. Едните виждат в студентското движение израз на собствените си желания за още по-смели реформи, а други – нагла атака срещу политическия режим (а оттам – и срещу държавата, тъй като според член 1 от Конституцията тя се управлява от Китайската комунистическа партия).

На 26 април на първата страница на най-големия китайски вестник „Жънмин жъбао“ („Народен всекидневник“) е публикувана неподписана статия, която от името на правителството и в частност Дън Сяопин заклеймява действията на студентите като „размирици, насочени срещу партията и социализма“. В типичен авторитарен стил текстът бърза да обяви за враг всеки, който не одобрява изцяло действията и състоянието на партията. Мнението е публикувано по инициатива на премиера Ли Пън, без знанието на Дън и Джао. Статията огорчава студентите, нагнетява обстановката и засилва обществената подкрепа към протестите.

В мемоарите на Джао Дзъян, изнесени тайно от Китай и издадени посмъртно със заглавието „Затворник на държавата“, той пише, че Дън Сяопин е бил подведен от консерваторите, които са му предоставили тенденциозна информация, подбрана от единици протестиращи с непредставително крайни възгледи. Според Джао студентите просто са повдигнали наболели въпроси, за които властта така или иначе е трябвало да намери решение – корупция, прозрачност, демокрация, върховенство на закона, обществен контрол над управлението. И с въвеждането на реформата „не би трябвало да е кой знае какъв проблем това, че студентите критикуват ръководството. Това бяха просто изрази на недоволство и не бяха заплаха за цялата ни политическа система“.

В кадър от 22 април, включен в документалния филм „Портата на небесното спокойствие“, множеството на площада скандира едно кратко и ясно искане: „Диалог! Диалог! Диалог!“ В същия ден представител на студентите е допуснат до стълбите на Залата на народа, където коленичи с високо вдигната петиция, както се е постъпвало в имперски времена. Листът остава неприет. Народът не е допуснат в Залата на народа и никой от Залата на народа не излиза при народа.

На 4 май генералният секретар Джао Дзъян прави публично изказване, което по дух е съвсем противоположно на статията от 26 април. Той изразява благосклонност към протестиращите и говори за необходимостта „въпросът да се реши хладнокръвно, разумно, сдържано и в пълен ред, съгласно принципите на демокрацията и законността“.

Част от студентите се връщат в университетите, но от цялата страна прииждат нови протестиращи, съпричастни с каузата. Присъединяват се и множество работници и граждани. Започва гладна стачка. Заветната среща между представители на протестиращите и правителството се осъществява на 14 май, но без тя да доведе до взаимно разбирателство и конкретни ангажименти. На 18 май на улиците излизат рекордните един милион души. Консерваторите запазват своята линия на тълкуване и говорене, като кулминацията е на 19 май, когато Ли Пън изнася патетична реч пред партийни ръководители и военни офицери. С типичната убедителност в тона и неубедителност в съдържанието Ли казва, че ако не се прекрати това положение, Китайската народна република, за която поколения революционери са проливали кръвта си, ще се изправи пред смъртна опасност.

В същия ден Джао Дзъян – осъзнал, че е изгубил идеологическата битка с хардлайнерите – излиза сред протестиращите на улицата и изнася импровизирана реч. „С думите си просто се опитвах да ги убедя да прекратят гладната стачка, тъй като са още млади и трябва да ценят живота си. Знаех, че действията им са спечелили широка симпатия в страната и чужбина, но това нямаше особено значение срещу групата стари другари, които бяха заели твърда позиция. Нямаше да им направи впечатление, ако гладната стачка продължи и няколко души загинат – нямаше да се помръднат от мястото си. Смятах, че е ужасно прахосничество тези млади хора да завършат така живота си.“ След тази своя поява Джао Дзъян изчезва от публичното пространство, свален е от всички ръководни длъжности и е поставен под домашен арест до края на живота си през 2005 г.

Сутринта на 20 май е обявено военно положение. Отвън студентите крещят: „Ли Пън, слез!“ Във филма „Портата на небесното спокойствие“ се вижда как протестиращите призовават пристигналите на площада войници (млади и слабо въоръжени) да се осъзнаят като народна армия, а не като армия на шепа самозабравили се лидери. Един кадър показва как хора раздават краставици на войниците, в следващия майка надига детето си, за да подаде на войник в камион безалкохолно, което той приема с неохотна усмивка. Армията е залята от добронамереност, цветя и ръкостискания, след което временно се оттегля.

Следват две трудни седмици на площада: хигиенните условия се влошават, духът на протестиращите спада, а лидерите им изразяват все по-неясни и противоречиви цели. На 2 юни бъдещият Нобелов лауреат за мир Лиу Сяо-бо и поп звездата Хоу Дъдзиен вдъхват нови сили на протестите. Късно вечерта на 3 юни в Пекин влиза тежковъоръжена армия, която открива огън без предупреждение и слага точка на преходното десетилетие.“

Защо се спираме толкова подробно на едни толкова минали отдавна събития? Защото ККП успешно трие спомена за тях. Мнозина от младите китайци нямат и идея какво се е случило на 4 юни. А от тази година ККП забрани възпомненанията в Хонконг и Макао. Единствен Тайван остана да напомня за това комунистическо престъпление срещу китайския народ. Докато още го има като свободна, независима държава.   

Мнозина днес твърдят, че комунизмът си е отишъл. Те наричат китайския режим „държавен капитализъм“ и твърдят, че комунизмът бил нещо съвсем различно. На теория. Само че практиката показва, че във всяка държава, където е управлявала комунистическа партия, се избиват, смачкват и прогонват всички инакомислещи, предприемчиви и талантливи хора. Комунизмът е идеология на посредствеността. И именно такива хора толерира. Но тъй като за да остане на власт са му нужни и качествени хора, той използва две оръжия, за да ги спечели – раздаване на привилегии и изкривяване на миналото и настоящето.

Та в часовете по гражданско образование е добре дискурсът да върви в тази посока. А не в посока банички и боза по шест стотинки.

Ето какво припомня в свой Фейсбук коментар Мария Ласкин, по повод „гражданското образование“ в Кърджали: „Прeди двe гoдини, в лeкциятa cи нa eднa кoнфeрeнция Ивaн Кocтoв кaзa cлeднoтo: „Aкo в училищe ce прeпoдaвa нocтaлгия пo кoмунизмa, cкoрo кoмунизмът oтнoвo щe пoчукa нa врaтaтa.“

А аз бих добавила, че ако му отворим, насреща ни ще се озъби нещо по-грозно дори и от вируса, който Китайската комунистическа партия „подари“ на света в началото на 2020 г.

Възгледите, изразени в тази статия, са мнение на автора и не отразяват непременно позицията на „Епок Таймс“.