На 1 февруари за пореден път почитаме загиналите от комунистическия режим в България. Датата беше обявена преди 14 години от правителството на Бойко Борисов за Ден за почит към жертвите на комунизма по инициатива на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.
На днешния ден трябва да припомним какво точно се случи през тези 45 години комунистически „възход“. Защото или паметта на доста съвременници на онова време е поизбледняла и са забравили фактите, или просто сме подложени на масирана интернет атака от комунистически тролове, които искат да убедят родените след 1989 г. че животът на народа след преврата на 9 септември 1944 г. е бил истински „рай“.
Днес българските групи в социалните платформи са залети от постове и снимки (много от които не са от България), които разказват как „по времето на бай Тошо“ магазините са били препълнени с качествена храна („не като сега“), колко са били хубави българските дрехи и обувки („не като сега“), какви завидни домашни уреди сме имали, които работят и до днес („не като сега“), каква страхотна кола е Москвичът („не като сегашните боклуци БМВ-та и Мерцедеси)“. Битовата носталгия е придружена със сълзливи истории за задружни ведомствени почивки на морето, пионерски лагери, комсомолски сбирки и служебни банкети – и всичко това, пропито от любов, задружие и взаимопомощ („каквито сега няма“). Авторите на постовете са категорични, че онези, които не са яли филия с мас и червен пипер, притоплена върху печка „Раховец“, или не са пили „истински“ гроздов сок в кафява бутилка от „Плод и зеленчук“ – никога не са „имали прекрасно детство“.
Изобщо не се споменават километричните опашки за всичко – от хранителни продукти, тоалетна хартия, козметика, дамски хигиенни артикули – до строителни материали или недай си Боже – авточасти. Не става дума за надпреварата към магазините, когато са „пуснали“ нещо по-завързано, като луканков салам или дамско бельо „Триумф“. За щастието да имаш връзки да те уредят с цветен телевизор, мебели, холна секция или вносен парфюм. Хората, които пазаруваха в „Кореком“ бяха богопомазани, а продавачките в тях – с ранг на аристократки. Тук дори няма да се задълбочаваме върху десетилетното чакане за жилище или нова кола – задължително съветска. Или за това как в гарсониери или едностайни панелки бяха натъпкани по две семейства. Имаше софийско жителство, а за да посетиш селище близо до границите на България трябваше „открит лист“.
Изобщо животът беше толкова хубав, че се стреляше на месо ако някой дръзнеше да го загърби и да тръгне да бяга зад граница към прогнилия Запад.
Разбира се, другарите от върховната комунистическа номенклатура, активните борци против фашизма и капитализма (АБпФК), и техните потомци до девето коляно нямаха абсолютно никаква нужда да преминават през гореизброените вълнуващи преживявания, защото за разлика от пролетариите, те пазаруваха в специални магазини, които бяха по-добре заредени от „Кореком“, почиваха в луксозни почивни станции, караха западни коли, имаха международни паспорти и предимство във всичко – образование, работа, жилища, заплати, пенсии и облаги.
Но на днешната дата не става дума за опровергаване на битовата носталгия. 1 февруари трябва да припомни на забравилите, какво всъщност се случваше в България през тези четири десетилетия.
Лагерите на смъртта
Нека да припомним, че на 1 февруари 1945 г. т. нар. „Народен съд“ осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем депутати, министри, генерали и полковници. Масовата екзекуция на жертвите е извършена часове по-късно, без да им бъде дадена възможност дори да се сбогуват с близките си. Липсва протокол, убитите са заровени в общ гроб без паметен знак за смъртта им. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност за девет месеца от страната са изселени 28 131 души. Не можем да си позволим да забравим как в България комунизмът воюва срещу интелигенцията и християнството.
Никакви социални придобивки и щастливи спомени от комунистическа България не могат да компенсират факта, че от 1944 г. до 1989 г. жертва на комунизма падат над 300 000 българи. Хиляди са убити без съд и присъда, изчезнали безследно, насилствено изселвани, публично унижавани или изтезавани в лагерите на смъртта. Различни източници посочват, че само за една година между 1944 и 1945 г. комунистите избиват без съд и присъда между 25 000 и 35 000 души. Следвайки указанията на комунистите са убити хора от разцвета на нацията – това са интелигенцията и управляващи до преврата през 1944 г. , в т. ч. висши офицери, банкери, адвокати, свещеници, учители, полицаи, кметове, заможни българи.
Нека да припомним, че преди да осигурят жилища на народа, комунистите в България построяват 86 лагера на смъртта и 29 затвора. През българските концлагери, които са запазена марка на всеки комунистически режим, преминават над 300 000 души. Според свидетелски данни на затворници от Белене, само на остров Магарец са погребани няколкостотин души. В тези лагери затворниците са подлагани на брутални изтезания, психически тормоз, перверзии, глад и унижения. Онези, които не са имали щастието да бъдат разстреляни, са били убивани по най-жестокия начини, като например умъртвяване с чук по главата, както е убит БЗНС лидера Никола Петков или удушаване, както е убит политика Кръстьо Пастухов.
На заточените в лагерите са отнети пенсиите, а роднините им са изселвани в провинцията и лишавани от жителство и работа. Въпреки че след смъртта на Сталин лагерите официално са закрити в България, те продължават тайно да съществуват като центрове за превъзпитание на хора, дръзнали да критикуват комунистическия режим, а също и за български турци, отказали да сменят турските си имена с български.
Възродителният процес
Когато става дума за българските турци, няма как да не припомним за престъплението „Възродителен процес“. Това е планът на комунистическа партия за асимилиране на българските турци, в изпълнението на който насилствено са преименувани над 840 000 турци, и повече от 300 000 са принудени да напуснат домовете си и да се преселят в Турция.
Георги Димитров първи подема идеята за проблем с турското малцинство и заявява по време на пленум на ЦК на БКП през 1948 г., че пред партията и правителство стои въпросът да се изсели „небългарското население по южната граница“ и там да засели българско население. Мотивът е изкореняването на „турския национализъм”.
По време на диктатурата на Тодор Живков решаването на „турския въпрос“ е задействано. Седемнадесет години преди началото на „Възродителния процес“ той заявява: „Трябва да разбием компактните турски селища, да ги разпръснем и ликвидираме!“. Планът включва изкореняването на турския език и тотална смяна на турските имена с български, което започва през 80-те години на миналия век. Още преди „Възродителния процес“ режимът предприема кампании за смяна на имената на българомохамеданите, на ромските мюсюлмани и на хората от смесени бракове. Ескалацията на насилието води до кървави изстъпления на МВР в Западните Родопи през 1973 г.
„Възродителният процес“ търпи окончателен крах през май 1989 г., когато българските турци започват масово да въстават срещу насилието. Това води до решението да бъдат отворени границите с Турция за т. нар. „Голяма екскурзия”. 350 хиляди „екскурзианти“ напускат страната, което води до обезлюдяване на обширни райони.
В началото на 90-те години е повдигнато обвинение срещу членовете на Политбюро, отговорни за “Възродителния процес”. Делото върви при закрити врата и с многобройни отлагания. Много от обвиняемите вече не са между живите. Обвинителният акт е представен публично едва през 2001 г., когато става видно, че членовете на Политбюро никога не са били обвинявани за насилственото изселване на повече от 300 000 души в Турция през 1989 година. Така това тотално нарушаване на човешките права остава ненаказано.
България е една от близо 30 държави, които са били управлявани от комунистически режими. Комунистическият режим в България е дал своя кървав принос към цифрата 100 милиона – броят на загиналите в световен мащаб жертви на комунизма за по-малко от 100 години – от избухването на болшевишката революция в Русия през 1917 г. Жертвите на комунизма са повече от тези през Първата и Втората световни войни, взети заедно.
Споменът за погубените от идеологията на Карл Маркс душѝ в нашата страна ще оживява на всеки 1 февруари. А в останалото време ще си спомняме за тях пред Мемориалa на жертвите на комунистическия режим пред Националния дворец на културата. Те са вечен спомен от миналото и урок за бъдещето, който трябва да запомним и да не позволим никога повече да не се повтори. Защото жертви на комунизма ще има, докато съществува комунизмът.
