На 16 юни 1913 г. започва Втората балканска война, наричана още Междусъюзническа. В нея България е вероломно нападната от всичките си бивши съюзници в Първата балканска война, приключила през 1912 г. – Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. Историците смятат 1913 г. за най-страшната в новата българската история до настъпването на комунистическия период. В книгата си „Разорението на тракийските българи” проф. Любомир Милетич описва трагедията, разиграла се в Беломорска Тракия след края на войната.
Но нека се върнем една година назад. След славните победи, извоювани от българската армия в Македония и Беломорска Тракия почти до Цариград България е в невероятен триумф. Според Лондонския мирен договор империята отстъпва на победителите всичките си владения на Балканския полуостров на запад от линията Мидия на Черно море до Енос на Бяло море. България получава голяма част от Източна Тракия, Беломорска Тракия и значителна част от Егейска Македония и територията й ставала близо 170 000 кв. км. Но Вардарска и голяма част от Егейска Македония остават в ръцете на Сърбия и Гърция и те изобщо нямат намерение да я делят с България. Българите са възмутени от тази липса на чувство за справедливост у съюзниците си. Фердинанд и генералите не вземат предвид умората на войниците си и ширещата се в армията холерна епидемия. Вместо това мислят за несправеливостта, причинена им от южната и западната ни съседки.
На 16 юни 1913г. чрез своя помощник – главнокомандващ ген. Михаил Савов, Фердинанд дава заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция в Македония. Те от своя страна навлизат на българска територия, към тях се присъединява и Черна гора. Армията ни първоначално не може да реагира. Все пак след седмица офанзивата на Гърция и Сърбия е спряна, армията постепенно започвала да надделява след кръвопролитните сражения при Пирот, Царево село (Делчево), Княжавац, Кочани, Калиманци (новата Шипка, според „Памет Българска“) и Кресненския пролом. Но на 27 юни, усетила лесна плячка, във войната се включва и Румъния, а на 30 юни нахлува Турция, дори без да обявява война на България. Цялата българска войска е на южната и западната граница, няма кой да спре Румъния на север и Турция на изток.
България слага оръжие и е принудена да иска мир. Тя първа изпраща свои пратеници на Букурещката мирна конференция на 28 юли (10 август 1913г.) Сърби, гърци и румънци се държат арогантно с българите. Когато ген. Фичев казва на сръбския делегат Спалайкович, че Сърбия не бива да настоява за твърде несправедлив мир, защото се нуждае от българското приятелство в геополитически план, отговорът е: „Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който можем всякога да ви строшим челюстта.“
След Букурещкия мирен договор повечето българи в Македония остават под чужда власт. През следващите години българите, останали извън пределите на България, са подложени на унищожителна асимилация. След Цариградския договор от 16 (29 по нов стил) септември 1913 г. е загубена извоюваната Беломорска Тракия и десетки хиляди тракийски българи завинаги напускат родния край. Добруджа е изцяло окупирана от Румъния. Малка утеха за българите остава излазът, който получават на Беломорието – излаз, който шест години по-късно също ще бъде загубен. Освен териториалните загуби, в двете балкански войни България дава и скъпи жертви – 48 000 войници и офицери не се завръщат от фронтовете.
„Никога повече националният морал и енергия не достигат такъв висок заряд. Сринат е енергийният потенциал на нацията. А това, както проличава през изминалите оттогава години, е невъзстановима загуба. В резултат на това „престъпно безумие“ България губи завинаги територии, населявани от векове с българи, защото те за кратко време са обезбългарени, а обикновените българи от Тракия и Македония изживяват наописуеми мъки. Кой ги е наказал, Господи?“, пишат на страница „Памет Българска“ в социалните мрежи по повод края на Междусъюзническата война, след която настъпва Първата българска национална катастрофа.
От славните дни на победи през 1912 г. свиден спомен остава стихотворението „Последният марш на българите“ на Теодор Траянов, сам участник в бойните сражения, за да напомня за българския дух:
„Ликувай, български народе, безброй са българските дни. / Съдбата над Босфора броди, камбана Охридска звъни. / Шуми великденски Егеят, блести, огледал твоя лик, / свещени пет реки му пеят на славен български език.“
Стихотворението намира място в стихосбирката „Български балади“, публикувано през 1921 г.
