Датата 23 август има особено важно значение. Тя e отредена да ни напомня за жертвите на двата най-кръвопролитни режима в човешката история – нацизма и комунизма. Общият брой погубени от комунизма животи в световен мащаб е около 100 милиона, а загиналите от германския националсоциализъм са между 9 и 11 милиона.
Само в България, няколко месеца след 9 септември 1944 г. са избити без съд и присъда между 25 000 и 30 000 души, а репресираните от комунистическата власт, вкл. осъдените от „народния съд“, вкарани в концлагери, изселени, съдени за контрареволюционна дейност са многократно повече.
Идеята за учредяване на Ден на памет за престъпленията на нацизма и комунизма е следствие на Пражката декларация за европейската съвест и комунизма, приета на 3 юни 2008 г. С нея чешкият президент Вацлав Хавел, заедно с чешки депутати и депутати от Европейския парламент, историци, политически затворници, учени, писатели и дисиденти, отправят призив към международната общност да учреди Ден за възпоменание на жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими.
За целта те избират датата 23 август по две причини. Едната е, защото приравняват престъпленията на комунизма с тези на нацизма. Другата е, защото на този ден през 1939 г. Германия и СССР сключват в Москва договор за ненападение, познат също като Пакта Молотов – Рибентроп. Той е подготовката на Хитлер и Сталин за Втората световна, която започва през месец септември същата година, с нападението на Полша от фашистка Германия и комунистически СССР.
България се присъединява към инициативата на 18 септември 2008 г., когато Народното събрание (с изключение на депутатите от БСП) подкрепя Пражката декларация, заедно с необходимостта истината за престъпленията на комунистическите режими да бъде публично достояние.
По предложение на депутата от Синята коалиция Лъчезар Тошев, на 19 ноември 2009 г. НС обявява 23 август за Ден на памет за престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими, и за почитане паметта на техните жертви. За първи път датата е чествана в нашата родина на 23 август 2010 г.
Нацизмът, фашизмът и социализмът са производни на комунизма
Може би малцина са нясно, че нацизмът, фашизмът и социализмът имат общ корен.
Но да започнем с това, че концепцията за „крайна левица“, като опозиция на „крайната десница“ е лъжлива. Всички системи, които се намират в двата края на спектъра, включително социализъм, фашизъм и нацизъм, са вкоренени в комунизма. И всички те споделят вяра във фундаментални комунистически концепции, включително държавен колективизъм, планова икономика и класова борба.
И трите са просто различни интерпретации на марксизма. Те са оставили солиден отпечатък върху глобалната политика непосредствено след Първата световна война по време, когато идеите на Карл Маркс не успяват да се материализират и комунистите трябва да започнат отначало.
Преди да разгледаме историята на тези разнородни системи обаче, първо трябва да разберем разликата между социализъм и комунизъм.
Маркс описва социализма в своята теория за петте етапа на цивилизацията. След като формулира концепцията за „капитализъм“ като общество, в което хората могат свободно да търгуват, той теоретизира че след капитализма ще дойде етапа на „социализма“, последван от „комунизъм“.
Ленин описва социализма като „държавно-капиталистически монопол“, в който диктатурата е завзела контрола върху всички видове производство. Неговото виждане е, че комунистическият режим ще използва абсолютната власт на социалистическата „диктатура на пролетариата“, за да унищожи всички ценности, всички религии, всички институции и всички традиции – което теоретично би довело до комунистическа „утопия“.
С други думи социализмът е политическата система, а комунизмът е идеологическата цел. Ето защо поддръжниците на комунизма спорят, че „истински комунизъм“ никога не е бил постигнат. Досега системата не е успяла напълно да унищожи човешкия морал и вярвания, но за сметка на това е отнела живота на над 100 милиона души за последните 100 години.
В своята книга „Кратка енциклопедия на икономиката“, доцентът по икономика във вашингтонския университет „Джордж Мейсън“ Брайън Каплан, пише: „Преди Октомврийската революция през 1917 г. „социализъм“ и „комунизъм“ бяха синоними. Те са икономически системи, в които правителството притежава средствата за производство. Двата термина се различават значително в резултат на политическата теория и практика на Владимир Ленин“.
Провалът на прогнозите на Маркс допринася за подема на множеството интерпретации на комунизма, които изникват след Първата световна война. Те включват ленинизъм, фашизъм и нацизъм.
Докато светът кипи в суматохата, която води до Първата световна война между 1914 и 1918 г., много комунисти започват да се замислят над призива на Маркс „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“ в „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г.
Защото пролетариите от всички страни не се съединиха по начина, по който си го представяше Маркс. Вместо да застанат зад комунизма, те застанаха предимно зад своите царе и държави.
Също така, противно на прогнозите на Маркс, при капитализма благосъстоянието на работниците се повиши вместо да се влоши. На всичкото отгоре комунистическата революция не избухна в общества в „късен етап на капитализъм“, каквито по онова време са Великобритания и Германия. Вместо това, тя избухна в Русия.
И вместо болшевишката революция да бъде „пролетариат“ срещу „буржоазия“, както предсказа Маркс, тя беше военни и интелигенция срещу феодалната руска царска система.
„Последвалите събития напълно опровергаха прогнозите на Маркс и накараха комунистите да започнат отначало“, пише авторът на бестселъри Динеш Д’Суза в своята книга „Голямата лъжа: Изобличаване нацистките корени на американската левица“.
След Ленин на световната сцена се появява поредният комунистически ревизионист Бенито Мусолини. Той извлича поука от Първата световна война, че национализмът обединява повече от идеята за революция на пролетариата. Ето защо Мусолини прекроява марксизма в нова фашистка система, използвайки колективисткия принцип на “fasci“, който се отнася до сноп пръчки, които подсилват дръжката на брадвата.
В своята автобиография от 1928 г. Мусолини обяснява концепция си, че „Гражданинът във фашистката държава вече не е егоистичен индивид, който има антисоциалното право да се опълчи срещу всеки закон за колективност“.
Ричард Пайпс пише в книгата „Русия при стария режим“: „Нито един известен европейски социалист преди Първата световна война не прилича толкова много на Ленин, колкото Бенито Мусолини. Подобно на Ленин, той оглавява антиревизионисткото крило на социалистическата партия на страната; също като него, той вярва, че пролетарият по природа не е революционер и трябва да бъде подтикнат към радикални действия от интелектуалния елит“.
Не след дълго се появява Адолф Хитлер със своята преоткрита социалистическа система под названието „националсоциализъм“.
Възползвайки се от факта, че германският народ е разделен от новите национални граници, наложени от примирието, Хитлер използва политиката на идентичност, за да обедини своите последователи.
Политиката на нацистката партия следва комунистическия модел, описан от Д’Суза. Тя е 25-точкова програма, която включва безплатно здравеопазване и образование, национализация на големи корпорации и тръстове, правителствен контрол върху банковата и кредитната система, раздробяването на големите земеделски стопанства на по-малки, и други подобни политики.
Д’Суза посочва: „Мусолини и Хитлер идентифицират социализма като основа на фашизма и на нацисткия „Weltanschauung“ [начин на живот]. Мусолини е водещата фигура на италианския революционен социализм и никога не се отказа от своята лоялност към него. Партията на Хитлер се самоопредели като застъпнически „националсоциализъм“.
Подобно на всички други комунистически идеолози, Хитлер също е яростен противник на традиционната капиталистическа система. Точно както Ленин обвинява богатите земеделци, а Мао – земевладелците, Хитлер прехвърля вината върху определена група хора – и това са евреите.
Според Д’Суза нацисткият антисемитизъм израства „от ненавистта на Хитлер към капитализма“ и допълва: „Хитлер начерта фундаментално разграничение между производствен капитализъм, който той може да приеме и финансовия капитализъм, който той асоциира с евреите“.
Конфликтът, който се разиграва впоследствие между различните системи по време на Втората световна война, не е битка на противоположни идеологии, а борба за надмощие между различните интерпретации на комунизма.
В „Пътят към робството“ австрийският икономист Фридрих Хайек пише: „Конфликтът между фашист или националсоциалист и по-старите социалистически партии наистина трябва да се разглежда предимно като конфликт, който неминуемо възниква между конкурентни социалистически фракции“.
Съвременната концепция, че социализмът е по някакъв начин отделен от нацизма и фашизма съществува благодарение на историческия ревизионизъм и изобилието от умствени гимнастики. На тях се дължи и идеята, че и двете теории нямат връзка със своя комунистически произход.
Д’Суза обяснява това с концепция, която Зигмунд Фройд нарича „пренос“. Той се базира на идеята, че хората, които вършат жестокости, често прехвърлят вината върху другите. Те обвиняват другите, включително и своите жертви, че са това, което всъщност представляват те самите.
Всеки тоталитарен строй се опитва да пренапише историята по начин, който служи най-добре на неговата идеология. Някой факти се премълчават, други „се забравят“, а трети се интерпретират по удобен за властващия режим маниер. Това, което не може да остане скрито обаче са милионите невинни жертви на нацистките и комунистическите диктатори, за които е необходимо да си припомняме всяка година на 23 август. Само така можем да подсигурим, че подобни зверства няма да се случат никога повече.