Новият законопроект отслабва защитата на най-уязвимите потребители, предупреждава адвокатът
Новият законопроект за потребителския кредит, който трябва да транспонира Директива (ЕС) 2023/2225, вече премина единодушно през парламентарната комисия с 19 гласа „за“ и предстои първото му четене в пленарна зала. Според адв. Мартин Костов проектът съдържа необходима модернизация, но едновременно с това въвежда сериозни рискове за потребителите, особено при малките кредити, просрочието и събирането на задължения.
В своя правен анализ той посочва конкретни текстове, които според него могат да доведат до по-висока цена на малките кредити, до липса на достатъчна защита при забава и до продължаване на проблемите с колекторския натиск. Разговаряме с адв. Костов за това какво предвижда законопроектът и какво според него трябва да бъде променено преди окончателното му приемане.
Законопроектът за потребителския кредит вече е преминал през парламентарната комисия. Какво според Вас е най-същественото в него?
Законопроектът има безспорни достойнства. Той разширява приложното поле към новите онлайн продукти, ограничава подвеждащата реклама, забранява предварително отметнатите полета, въвежда по-подробна оценка на кредитоспособността и право на човешка намеса при автоматизирано решение. Това е нужна модернизация.
Но добрият формуляр не компенсира слабата материална защита. Законът трябва да пази човека не само преди подписа, а и когато цената се начислява, когато дойде просрочието и когато телефонът започне да звъни по десет пъти на ден.
Точно тук проектът прави опасна крачка назад – и я прави тихо. За най-малките и най-рисковите кредити разрешава по-висока цена, премахва една от най-ясните действащи защити при забава и оставя колекторския натиск извън подробна регулация.
Как се променя цената на малките кредити?
Действащият закон ограничава годишния процент на разходите до пет пъти законната лихва. При законна лихва 10,40% за второто полугодие на 2026 г. общият таван е около 52%.
Правителственият проект повтаря това правило в чл. 22, ал. 5, но още в следващата алинея изважда от него всички кредити до три минимални работни заплати. При минимална заплата 620,20 евро за 2026 г. изключението обхваща кредитите до 1860,60 евро.
За тях проектът създава отделен режим: общите разходи могат да достигнат 20% от главницата при срок на погасяване до един месец, 30% при срок над един до три месеца и 100% при срок над три месеца.
На практика това означава: вземаш 1000 евро и след три месеца и един ден дължиш 2000, без да си закъснял нито ден. При еднократно плащане накрая това е годишна цена от около 700%, което е над тринадесет пъти общия таван. Дори ограниченията за най-кратките срокове не са ниски – 20% за един месец отговарят на годишна цена от около 790%.
Договорът може да е кристално ясен, а сделката – напълно законна. Именно в това е проблемът.
Защо смятате, че това засяга най-вече уязвимите хора?
Това не е защита на малкия кредит – това е законово разрешение бедността да струва повече.
Получава се и абсурден праг: заем от 1000 евро за три месеца и един ден може законно да струва още 1000 евро, а заем малко над 1860,60 евро остава под общия таван на ГПР.
Колкото по-малка е сумата и по-уязвим клиентът, толкова по-слаба е защитата. Отгоре на всичко прагът се определя към момента на отпускане на кредита и ще расте автоматично с минималната заплата. Изключението ще се разширява всяка година, без парламентът изобщо да гласува отново.
Хиляда евро не са маргинален продукт, а обичайният размер на масовото небанково кредитиране. Публичната статистика на БНБ обаче не дава разпределение по размер и брой договори, което да позволи честна оценка колко хора ще попаднат в изключението.
Знае се друго: вземанията по потребителски кредити на небанковите дружества са 2,830 млрд. евро към края на юни 2026 г., с ръст от 17,2% за година. При такъв пазар законодателят е длъжен да покаже с данни защо точно 1860,60 евро е разумната граница и какво ще струва тя на домакинствата. Такава оценка за обществено въздействие няма.
Как се е стигнало до тази граница от три минимални заплати?
В проекта, публикуван за обществено обсъждане през декември 2025 г., общият таван важеше за всички кредити. По време на консултацията представители на небанковия сектор поискаха изключение до седем минимални заплати. Администрацията даде три.
Това не доказва неправомерно влияние. Доказва нещо друго, което е достатъчно: по-слабата защита не идва от европейската директива. Тя е национален политически избор, направен след настояване на индустрията и без убедителна икономическа обосновка.
А мотивите към законопроекта го представят с обратен знак – като мярка, с която „се въвежда горна граница на общите разходи“ за тези кредити, без да споменат, че за същите кредити общият таван на ГПР отпада.
Какво според Вас трябва да бъде направено?
Правилното решение е просто: общият таван да важи за всички договори, а ограниченията от 20% и 30% за най-кратките срокове да се прилагат допълнително, само когато дават по-ниска цена. Разходът до 100% от главницата трябва да отпадне.
Друг проблем, който посочвате, е възможността част от цената да бъде изнесена извън договора. Как се случва това?
Вторият голям риск е цената да бъде изнесена извън договора: платен гарант, застраховка, „експресно разглеждане“, „оценка на риска“, посещение на адрес, архивиране, „административно обслужване“.
Проектът правилно казва, че задължителните допълнителни услуги са част от общия разход. Не казва обаче кога привидно доброволната услуга всъщност е условие за кредита. А точно в тази празнина живее цял бизнес модел.
Практиката вече е дала отговора. По дело C-337/23, APS Beta Bulgaria, Съдът на ЕС приема, че разходът за гаранция, свързана с отпускането на кредита, е част от общата му цена, когато без нея кредитът фактически не би бил предоставен при същите условия.
С Решение № 84 от 19 март 2026 г. ВКС прилага същата логика към застрахователна премия, представена като доброволна, но практически задължителна.
Името на плащането не е решаващо. Решаваща е икономическата му функция.
Каква промяна предлагате в тази област?
Необходимо е законът да въведе оборима презумпция: когато гарантът, застрахователят или доставчикът е избран, препоръчан или свързан с кредитора, разходът влиза в ГПР, освен ако кредиторът докаже, че същият кредит реално е бил достъпен при същите условия и без услугата.
Нужен е и изричен списък на забранените отделни такси за дейности, които са част от отпускането, управлението и събирането на кредита. Иначе старите злоупотреби просто ще сменят етикета.
Какво се променя при първото просрочие?
Тук според мен идва най-тежкият удар.
Действащият чл. 33 от Закона за потребителския кредит съдържа три кратки и ясни правила: при забава кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума; обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва; кредиторът не може да откаже частично плащане.
Това е специална защита, която ограничава цената на закъснението, преди човекът да е принуден да води дело.
Новият проект отменя действащия закон и не възпроизвежда нито едно от тези три правила.
Това не е тълкуване, а резултат от прочита на целия текст: изразът „обезщетение за забава“ се среща в него един-единствен път – в чл. 48, и то като задължение кредиторът да съобщи размера му, а не като ограничение.
Самият чл. 48 изисква кредиторът да се свърже рано с длъжника, да го информира и „когато е целесъобразно“ да предложи мерки за преструктуриране. Това е пожелателна процедура за разговор, не таван на вземането.
Можете ли да дадете конкретен пример какво може да означава това за длъжника?
При просрочени 250 евро законната лихва от 10,40% е около 26 евро за цяла година, което е приблизително 7 евроцента на ден.
Без изрична забрана, както е в проекта на закона, към нея могат да бъдат начислени например 25 евро за писмо, 60 евро за посещение, седмична „такса администриране“ и процент за извънсъдебно събиране.
Част от тези клаузи някой ден евентуално, ако водите дело, могат да бъдат обявени за нищожни или неравноправни. Но дотогава има заповед за изпълнение, адвокатски разноски и години спор.
Закон, който прехвърля риска върху по-слабата страна и я кара сама да открива всяка незаконна такса, не предотвратява злоупотребата. Той я прави по-трудна за оспорване и защитава силния.
Европейското право позволява ли подобна празнина?
И европейското право не оправдава тази празнина. Член 35 от директивата позволява на държавите да изискват разходите при просрочие да не надхвърлят действително направените, а когато такива допълнителни такси се допускат, ги задължава да определят максимален размер.
Българският проект не прави нито едното, нито другото.
Решението в тази насока трябва да е ясно: при забава потребителят дължи единствено законна лихва върху просрочената главница. Не се дължат такси за напомняне, обаждания, посещения, администриране или извънсъдебно събиране.
А как стои въпросът с колекторския натиск?
След като се забавиш с вноската, проблемът престава да е счетоводен. Той влиза в дома и в работното място: непрекъснати обаждания, съобщения със заплашителен тон, звънене на роднини и работодатели, посещения на адрес, внушения за последици, които законът изобщо не предвижда.
Новият проект не определя допустими часове и честота на контакт, не забранява натиска чрез трети лица, не урежда право на писмен канал и не дава бърза процедура за спиране на тормоза. За поведението на колектора законът мълчи.
Не съществува ли вече законова регулация на събирането на кредити?
Приетият през 2025 г. Закон за лицата, обслужващи кредити, и купувачите на кредити не запълва тази празнина. Той транспонира Директива (ЕС) 2021/2167 и обхваща основно необслужваните кредити, първоначално отпуснати основно от банки, а не от фирми за бързи кредити.
Не създава общ режим за събирането на бързи кредити, нито за кредитор, който събира собственото си вземане.
Голяма част от натиска по бързите кредити остава извън всеки специален лицензионен и поведенчески режим.
Има ли Комисията за защита на потребителите правомощия да реагира?
Проблемът не е, че Комисията за защита на потребителите няма компетентност.
Заплахите, подвеждащите твърдения за размера и последиците на дълга, системното безпокойство и натискът чрез близки или работодател представляват и към настоящия момент агресивни и нелоялни търговски практики по Закона за защита на потребителите. КЗП може да ги установява и забранява.
Проблемът е, че тя може, но не иска, или не ѝ се занимава да си изпълнява правомощията.
Самата комисия периодично отчита проверки, заповеди и колективни искове. За последното тримесечие на 2024 г. тя е проверила 357 договора и общи условия, анализирала е над 21 000 клаузи и е определила 1147 като неравноправни, заявявала е и че нарушения има при огромна част от дружествата за бързи кредити.
Тези числа не опровергават критиката. Те я доказват. Ако нарушенията са масови и се повтарят години наред, надзорът не е постигнал превенция. Той води статистика.
Какво би означавала по-ефективната защита на практика?
Жалбата до КЗП не спира телефона да звъни, да притесняват близките, колегите и съседите ти. Не спира начисляването на спорните суми. Не спира заповедното или изпълнителното производство. Не връща автоматично надплатеното.
За човека, който е под натиск днес, комисията на практика отсъства: реакцията ѝ е бавна, обща и последваща, ако изобщо я има, а той остава сам да търси адвокат и защита.
Нужна е изрична законова уредба: контакт само в разумни часове и с ограничена честота; незабавно спиране на обажданията, когато длъжникът поиска писмен канал; забрана за разгласяване пред близки и работодател; забрана за заплахи, унизителен тон и представяне за държавен орган; задължителна идентификация на събирача и точна разбивка на вземането.
КЗП трябва да може да издава незабавна временна заповед за спиране на практиката, да налага санкция според оборота и да разпорежда връщане на неправомерно събраното.
Какъв е проблемът с предсрочната изискуемост?
Проектът не поставя никакви материални условия за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем. Изразът „предсрочна изискуемост“ изобщо не се среща в текста му.
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС изисква при банковия кредит обективно настъпило неизпълнение и надлежно уведомяване на длъжника, но не създава общ праг на същественост за всички потребителски кредити.
Така няколко дни забава могат да се превърнат в претенция за целия остатък – плюс разноски, плюс натиск за „рефинансиране“, колектори и всевъзможни заплахи.
Законът трябва да изисква съществено, а не символично просрочие, писмено предупреждение с точна сметка и поне 30-дневен срок за изпълнение.
Как трябва да бъде уредена проверката на кредитоспособността?
Правителственият проект подробно урежда оценката на кредитоспособността, но при нарушение разчита на административни глоби. Нарушението на чл. 17–20 не е сред основанията за нищожност на договора по чл. 38.
Глобата не поправя договора и не намалява дълга на човека, на когото безотговорно е отпуснат кредит.
По дело C-755/22, Nárokuj, Съдът на ЕС приема, че загубата на договорната лихва може да бъде пропорционална и възпираща последица от нарушено задължение за оценка.
Българският закон трябва да предвиди същото: при съществено нарушение кредиторът губи лихвите и разходите, а съдът проверява нарушението служебно.
Достатъчни ли са предвидените санкции?
Имуществените санкции от 3500 до 10 000 евро, а при повторност до 20 000 евро, за голям пазарен играч не са наказание, а оперативен разход.
Високата санкция до 500 000 евро е вързана с координирани производства при широко разпространени нарушения със съюзно измерение и не е ежедневен инструмент за всеки договор.
И най-важното: глобата отива в бюджета, не в джоба на потребителя.
Нужни са реституция, оборотни санкции при системни нарушения и право да се спре продукт, който по конструкция заобикаля закона.
Вие поставяте въпрос и за самия модел на контрол. Какъв е проблемът?
Контролният модел също не е изяснен – и това не е дребен детайл.
Проектът изключва от регистъра на КЗП финансовите институции, вписани по чл. 3а от Закона за кредитните институции; същевременно изважда от чл. 3а онези, които подлежат на вписване при КЗП; а преходните разпоредби пращат всички заварени кредитори при КЗП.
Кой къде ще бъде вписан на 20 ноември не следва еднозначно от текста.
Нужен е ясен отговор кой следи платежоспособността и риска, кой проверява договорите и кой може да спре системния нарушител.
Регистър без хора, експертиза и правомощия е списък, не надзор. А мотивите изрично заявяват, че приемането на закона „не води до необходимост от допълнителни бюджетни средства“, включително за Комисията за защита на потребителите.
Какво конкретно трябва да се промени преди окончателното гласуване?
Първо, общият таван на ГПР трябва да важи за всички кредити, а по-ниските ограничения за кратките срокове да действат кумулативно, не вместо него.
Второ, действащият чл. 33 трябва да бъде възпроизведен и усилен с изрична забрана на таксите за напомняне и събиране.
Трето, законът трябва да уреди поведението на кредиторите и колекторите – часове, честота, канали, контакт с трети лица и бърза заповед за прекратяване на тормоза.
Четвърто, привидно доброволните гаранции и застраховки трябва презумптивно да влизат в ГПР, когато са предоставени от избрано или свързано лице.
Пето, при нарушение на оценката на кредитоспособността трябва да има гражданска последица, а при системна злоупотреба – връщане на сумите, оборотна санкция и спиране на продукта.
Има ли вече институционална подкрепа за част от тези предложения?
Тези критики вече не са само позиция на практикуващите юристи. Омбудсманът също настоява да се възстанови ограничението обезщетението за забава да не надвишава законната лихва, да се преосмисли възможността малкият кредит да поскъпне до размера на главницата, да се изяснят допълнителните услуги и да се въведат правила срещу агресивното събиране.
Това е подкрепа за тезите, но отговорността остава на парламента: добрите намерения не заместват точната норма.
Какво е значението на преходния режим?
Преходният режим също трябва да бъде поправен.
Действащият чл. 33 ще продължи да важи за старите договори, но няма да съществува за новите. Абсурдът е пълен: потребителят, подписал на 20 ноември 2026 г., ще има по-слаба защита от онзи, който е подписал ден по-рано.
Европейската хармонизация не може да служи за повод национална гаранция просто да изчезне.
В крайна сметка какъв трябва да бъде критерият, по който да се оценява новият закон?
Истинският тест за закона не е колко страници информация ще получи потребителят.
Тестът е дали 1000 евро могат законно да се превърнат в 2000, дали едно просрочие може да отключи верига от такси; дали колектор може безнаказано да превърне телефона и дома в средство за натиск; и дали държавата ще спре нарушението навреме, а не ще го констатира години по-късно.
Закон, който само прави експлоатацията по-четима, не защитава уязвимия човек. Той просто отпечатва цената на неговата уязвимост с по-ясен шрифт.
Адв. Мартин Костов е адвокат с практика в гражданското, търговското и административното право, включително в защитата при небанково кредитиране. Други негови правни анализи и практическа информация са публикувани на martinkostov.bg.
