Вярата, себепознанието и духовните навици свързват молитвата с търсенето на смисъл отвъд земните ползи
Мнение
Многобройни изследвания показват, че религиозните хора могат да очакват по-дълъг, по-щастлив, по-здравословен и по-продуктивен живот от своите нерелигиозни събратя. Ако сте религиозен и женен, е по-малко вероятно да се разведете и по-вероятно да имате деца, и то повече.
Културата е изградена от хора, които са организирали деня си около отправянето на своите молитви. Молитвата е може би най-иконичната черта на западните религии. Мюсюлмани, християни и евреи признават Псалмите – най-важната и най-прекрасна поредица от молитви, създавана някога – за свещен текст, открит на Давид. Молитвата преминава отвъд деноминационните граници на християнската религия. Самият Христос учи своите последователи какво да казват, когато се молят на Бог Отец. Никой не оспорва това.
Тогава изглежда логично, че разделението между религия и държава трябва да бъде премахнато. Нашите правителства би трябвало активно да насърчават религиозната практика – а може би дори да я налагат – предвид явните ползи, които религиозният живот носи на гражданите им, и потенциала на молитвата да лекува религиозни и културни разделения.
Но дали всичко е толкова просто?
Икономистите биха казали, че подобни изследвания са попаднали на „положителните външни ефекти“ на молитвата. Пекарната кара квартала ви да ухае като късче от рая, но това не е целта ѝ; нейното предназначение е да произвежда хляб с квас, кроасани и подбор от любимите ви бисквити.
Молещите се хора може и да са изградили нашата култура, но и я разделят. Религиозните войни преследват Запада, и по-специално християнската религия. Установените религии водят до преследване както на религиозните малцинства, така и на нерелигиозните. Големи конфликти избухват заради религиозни предписания – например как, кога и за какво да се молим.
Аргументи, които се позовават на полезността на религията или на нашия културен дълг към мъжете и жените, които отправят молитвите си, не могат да подтикнат вас или мен да паднем на колене.
Помислете за молитвата на смъртния одър за миг. Когато човек се моли със съзнанието, че стои на прага на смъртта, той не го прави, за да удължи живота си или да подобри качеството му. Нещо повече – нещо по-дълбоко – действа в неговите намерения.
Изречени едва след като перспективата за по-дълъг живот и щастие в този свят почти е изчезнала, молитвите на смъртния одър опровергават аргументите от полезност. Какво прави този човек, когато се моли на смъртния си одър? Какво правим ние, които се молим за него?
Каквито и да са личните ви религиозни убеждения, невъзможно е да се отрече, че молитвата е насочена към нещо по-висше – и докосва желание, по-голямо – от всичко, което този свят може да предложи. За какво е молитвата тогава, ако не за този свят – единствения свят, който познаваме със сигурност? Онези, които се молят, сякаш го правят с увереността, че могат да донесат вести от неоткрита страна.
Човекът в молитва допуска поне две неща – едното очевидно, а другото изключително. Първо, той признава, че има нужда, а след това – че има нещо извън него, което може да задоволи тази нужда. Това второ допускане някога е било широко известно като вяра в провидението, божествения надзор над цялостта на нещата, над този и над следващия свят, включително специален интерес към мен, към онова, на което се надявам, и към онези, за които се моля.
Но ако такава благосклонност бди над света, защо тогава молещите се изобщо си правят труда, би могъл да се запита някой. Защо просто да не възприемем стоическа нагласа, да се утешим със знанието, че има провидение, което бди над нас, и да бъдем спокойни? И какво точно искаме от това всезнаещо същество, което държи всичко в ръцете си и което вече знае мислите ни? Какво имаме предвид, когато се обръщаме към Онзи, който вече знае какво ще направим?
Бог може и да знае изхода, но ние не го знаем, отвръща молещият се човек. Следователно молитвата трябва да е средството, чрез което Бог ни учи кои сме, като ни учи за Себе Си.
Молитвата е акт на вяра, но не е сляпа. Молещите се започват със знанието за собствените си граници: човекът в молитва знае, че не знае. Той храни надежди, търси утеха и желае доброто за себе си и за другите. Най-висшата му надежда обаче е да бъде освободен от невежеството си и да познае себе си така, както Бог го познава.
Това е може би най-поразителното допускане, което правят молещите се. Те вярват, че съществува същество извън самите тях, което ги познава по-добре, отколкото те познават себе си.
Но наистина ли това е толкова поразително? Приятели, влюбени и родители всички признават, че онези, които ни обичат, в известен смисъл ни познават по-добре, отколкото ние познаваме себе си. Онези, които се молят на Бог, просто довеждат мисълта докрай: има Същество, което ме обича и познава така, както най-близките и най-скъпите ми хора, само че повече и по-добре, отколкото те някога биха могли.
Един ранен християнски мисионер, свети Павел, е писал много странни неща. Едно от тях е призивът му към християните да се „молят непрестанно“. Какво може да е имал предвид? Това със сигурност е невъзможно, дори и да е желателно.
Когато започваме да разбираме, че молитвата е неразривно свързана със себепознанието, започваме да виждаме какво общо имат молещите се – от детето преди сън до човека на смъртния му одър.
Молитвата е начин да правим пътуването си през света осъзнато, начин да изграждаме добри духовни навици, да бягаме в състезание, което в този свят никога не завършва и затова трябва да бъде „непрестанно“.
Добрите навици трябва да се изграждат и поддържат. Молитвата не е нужно да се изрича на глас, но е особено важно това да се прави с децата.
Децата са по-добри от всеки друг, когото познавам, в това да казват молитвите си. Те не се заблуждават, че нямат нужда от помощ: вълнуват се от идеята, че трябва да желаем доброто на хората, които познаваме, че Бог се грижи за тях дори повече, отколкото родителите им – баща дори и за татко, и за дядо – и обичат да размишляват за онова, за което трябва да бъдат благодарни, което очакват с нетърпение и за което им е нужна помощ.
Както всеки родител ще ви каже, ако не друго, децата са създания на навика. След известно време няма да е нужно да помните да казвате молитвите им заедно с тях: те сами ще настояват за това. Дано всички ние имаме щастието да се молим с жарта, невинността и настойчивото повторение на едно дете.
Може би най-голямото единично влияние върху начина, по който се молим в западната традиция, оказва свети Августин от Хипон, който е живял по време на разпадането на най-великата империя, която светът някога е познавал. Августин е възприемал молитвата като за велик романс с автора на нашето битие, състояние на съзерцание, в което се учим да привеждаме волята си в съответствие с Неговата.
Няма нищо по-добро в света, което бихме могли да правим, нито друг начин да признаем най-дълбокия дълг, който имаме. Дори докато Августин живее сред светска разруха, неговите молитви съхраняват и възстановяват западната цивилизация; неговият живот и писания, свидетелства за неговия молитвен живот, вдъхновяват и полагат основите на монашеското правило, което спасява нашата култура.
Онези, които истински се молят, е смятал Августин, не се стремят да извлекат от това нищо друго освен по-дълбоко познание за самия Бог. Да си върнем света е прекрасно нещо, независимо дали приема формата на по-дълъг и по-щастлив живот, процъфтяваща страна или спасено културно наследство. Но само когато истински се протегнем отвъд този свят, можем да получим достъп до най-доброто, което той може да предложи: Божията воля да бъде на Земята, както е на Небето.
