Парижкият успех и историята за швейцарската свобода
През 1829 г. Джоакино Росини завършва „Вилхелм Тел“ („Guillaume Tell“). Той е на 37 години и се намира на върха на славата си. Предстоят му още четири десетилетия живот, но тази творба се оказва последната му опера. Решението му да изостави жанра, който го прави прочут, остава сред най-необичайните обрати в историята на музиката.
По това време Росини живее в Париж. Няколко години по-рано е сключил доходоносно споразумение с Парижката опера под покровителството на френската монархия и се наслаждава на живота в столицата. В „Писма до непозната жена“ („Briefe an eine Ungenannte“) германският композитор и диригент Фердинанд Хилер го описва като „прекомерно пълен вследствие на много макарони и много сън, защото изпитваше страстна привързаност към леглото си“.
Новата творба идва след комичната опера „Граф Ори“ („Le comte Ory“), завършена през 1828 г. За „Вилхелм Тел“ Росини избира формата на френската голяма опера. Основата е пиеса на Фридрих Шилер, а либретото е дело на Етиен дьо Жуи и Иполит-Луи-Флоран Бис.
В центъра на действието е легендарният швейцарски стрелец Вилхелм Тел. Според преданието той повежда въстание срещу австрийското потисничество през XIV век. Тел и синът му Джеми отказват да признаят властта на австрийския управител Геслер. За да избегне екзекуцията, бащата трябва да извърши прочутия си подвиг: да улучи ябълка върху главата на момчето. Впоследствие Тел побеждава управителя, а скоро след това Швейцария извоюва свободата си.
Пасторалните картини и живописната обстановка вдъхновяват Росини за произведение, което в първоначалния си вид продължава почти пет часа. Оркестърът не просто съпровожда действието: чрез него композиторът пресъздава бури и ритъма на селския живот, като се доближава до програмното използване на музиката.
Премиерата на 3 август 1829 г. е успешна, а богатата оркестрация допринася за въздействието на творбата. Няколко месеца преди това Росини е получил от Шарл X пожизнена рента. За прочутия композитор всичко изглежда благоприятно. Нищо не подсказва, че той повече няма да напише опера.
Обясненията за „големия отказ“
Критикът Франсис Той разглежда това оттегляне в изследване за Росини от 1934 г. „Има ли друг творец, който така съзнателно, в разцвета на живота си, се е отказал от онази форма на художествено творчество, която го е направила известен в целия цивилизован свят?“, пита той. Той нарича случилото се „големия отказ“ и го определя като събитие, на което „трудно може да се намери аналог в цялата история на изкуството“.
Този отказ не означава пълно прекратяване на композирането. През останалите 40 години от живота си Росини понякога създава вокална и духовна музика. Но в момент на изключителна популярност той престава да пише именно произведенията, превърнали името му в широко познато.
Историците предлагат различни обяснения. Според една по-романтична версия Росини е почувствал, че вече е осъществил музикалния си потенциал. В сравненията с Моцарт, когото боготвори, той проявява скромност, понякога граничеща със самоподценяване. В „Росини: изследване“ Едгар Истел посочва, че композиторът смята, че „никога не би могъл да се надява да се изравни […] с майстора на „Сватбата на Фигаро“, в сравнение с която, както самият той смятал, неговият „Севилски бръснар“ бил просто фарс“.
Дали убеждението, че неговото „техническо умение не е способно на по-нататъшно развитие“, го е довело до непреодолима творческа граница? По-новите изследвания предлагат по-прагматично обяснение. Година след подписването на договора с Шарл X кралят е свален в Юлската революция от 1830 г., а финансовата подкрепа за Росини е прекъсната. Според някои биографи композиторът, който вече е богат и е освободен от първоначалните си задължения към френския двор, може просто да е решил да се оттегли.
Възможните причини включват финансови обстоятелства, творчески съображения и влошаващото му се физическо здраве. Която и да е била определяща, решението придава особено легендарен ореол на живота му. Оставената от него музика позволява на слушателите поне да си представят, ако не и да разберат, дали той е знаел, че създава своето последно оперно завещание.
Четири музикални картини в увертюрата
Представеният запис е на увертюрата към „Вилхелм Тел“, изпълнена от Симфоничния оркестър на Франкфуртското радио под диригентството на Кристоф Ешенбах. Посочените по-долу времена се отнасят за това изпълнение.
Слушайте увертюрата към „Вилхелм Тел“
Началният раздел, „Зора“, започва със самотно виолончело, което запява от плътно звучащ нисък тон. На гласа му отвръща квартет виолончели. Само с виолончели, контрабаси и тимпани Росини изгражда загадъчна атмосфера в ми мажор. Мрачният тътен на тимпаните вече предвещава следващата картина.
„Бурята“ започва на 2:59. Трептящото тремоло на цигулките усилва напрежението, а дървените духови инструменти се появяват и изчезват в оркестровата тъкан. На 3:55 бурята се разразява с пълна сила: медните духови и ударните инструменти отприщват най-мощния изблик в музиката. След постепенното ѝ стихване се обажда флейта, сякаш любопитна птица наднича от укритието си.
Мекият напев на английския рог на 5:44 въвежда третия раздел, озаглавен „Зов към кравите“. Спокойната мелодия рисува идилична швейцарска природа. След това английският рог и флейтата преплитат гласовете си в изящен контрапункт.
Когато музиката сякаш затихва, тромпетът възвестява знаменития финал на 8:25. „Марш на швейцарските войници“, с неговия „възторжен галоп“, се превръща в един от най-известните откъси в класическата музика. Темата му присъства както в „Самотният рейнджър“, така и в Симфония №15 на съветския композитор Дмитрий Шостакович. Тя е трайна част от репертоара на концертните зали по света.
Автор на оригинала: Джордж Цай (George Cai), The Epoch Times.
За автора: Джордж Цай е виолончелист и любител на класическата музика. Концертните му пътувания го отвеждат по света, от „Карнеги хол“ до „Дойче опер“ в Берлин. Живее в Ню Йорк.
