След почти 20 години отсъствие от българската сцена виолончелистката се завръща в София и разказва за живота в Португалия, своите учители и духовната връзка с родината
Почти 20 години са изминали от последната среща на виолончелистката Виктория Шишкова с българската публика. На 1 ноември тя отново ще излезе на сцена в София – завръщане, което за нея означава много повече от поредна концертна изява.
От близо три десетилетия музикантката живее и работи в Португалия, където повече от 25 години е част от Камерния оркестър на Кашкайш и Оейраш като водач на виолончелите. От 1998 г. преподава виолончело и камерна музика. Професионалният ѝ път започва в България, където сред нейните преподаватели са проф. Тодор Бахаров и проф. Здравко Йорданов.
На 1 ноември от 11:00 ч. в Централния военен клуб в София Виктория Шишкова ще участва в концерта “Светлина и страст“ от програмата на фестивала “Музикални зографи – Звукът на града“. Заедно с нея на сцената ще бъдат пианистката Фани Куцарова, артистичен директор на фестивала, и цигуларят Красимир Джамбазов, който се включва в концерта в кратък срок след промяна в първоначално обявения състав.
В програмата, посветена на Деня на народните будители, ще прозвучат произведения на Едвард Григ, Сергей Рахманинов и Астор Пиацола.
В откровен разговор за “Епок Таймс България“ виолончелистката разказва за трудното решение да напусне родината през 90-те години, за учителите, оставили неизличима следа в живота ѝ, за приятелството и доверието в камерната музика и за чувството на принадлежност, което не изчезва дори след десетилетия далеч от България.
Бележка на редакцията: Поради здравословни причини цигуларката Лилия Донкова няма да може да участва в концерта на 1 ноември. На нейно място се включва цигуларят Красимир Джамбазов, който приема поканата в изключително кратък срок.
Виктория Шишкова изразява благодарността си към него и отправя сърдечно послание към своята дългогодишна музикална партньорка:
“Благодарим от сърце на прекрасния музикант Краси, който реагира светкавично и пое концерта в изключително кратък срок! Изказваме му огромно уважение за професионализма и за това, че направи тази вечер възможна.
В същото време не можем да не споменем и Лили, която с толкова много обич и вълнение чакаше нашето пристигане в България. Изпращаме ѝ цялата си любов!“.
Интервюто е проведено преди промяната в концертния състав, поради което въпросите, свързани с Лилия Донкова, са запазени в първоначалния им вид.
На 1 ноември ще свирите в София заедно с цигуларката Лилия Донкова и пианистката Фани Куцарова. От колко време не сте излизали на българска сцена и какво означава за Вас тази среща с родната публика?
Изминаха почти 20 години, откакто за последно стъпих на българска сцена. Затова тази среща е много повече от събитие за мен – тя е дългоочаквано завръщане у дома и носи огромно вълнение.
Живеете в Португалия вече близо три десетилетия. Как се променя с времето чувството за принадлежност към родината? Има ли моменти, в които България Ви липсва особено силно?
След близо три десетилетия в Португалия чувството за принадлежност вече не е борба между “тук“ и “там“. Португалия отдавна е мой дом – тук са ритъмът на ежедневието ми, спокойствието на океана и хората, с които споделям настоящето си. С времето се научаваш на всичко.
България обаче никога не си тръгва напълно. Тя не ми липсва под формата на постоянна тъга, а като усещане, че понякога не всичко около теб е изцяло твое. Липсват ми приятелите от младежките години, ароматът на любимите вкусотии от детството, красивата ни природа и, разбира се, семейството.
Искало ли Ви се е през годините да свирите по-често в България? Получавали ли сте покани за концерти тук и бихте ли желали занапред да присъствате по-активно в българския музикален живот?
Да, разбира се, че ми се е искало. Аз съм израснала и формирана като музикант в България и много уважавам нашата сцена, както и нашата публика.
За всеки артист, който гради кариера в чужбина, завръщането у дома носи съвсем различен емоционален заряд. Българската публика има дълбоки традиции и отличен вкус и всяка възможност за среща с родната аудитория е специална. С удоволствие бих присъствала още по-активно в българския музикален живот занапред, стига да има подходящи проекти и логистична възможност. Връзката с корените и с хората, които са били свидетели на първите ми стъпки, е незаменима.
Започвате да изучавате виолончело едва седемгодишна, а още като дете печелите престижни национални конкурси. Кой Ви насочи към този инструмент и кога разбрахте, че музиката ще бъде Вашият житейски път?
Майка ми беше човекът, който ме насочи към музиката, въпреки че самата тя не е музикант и в семейството ни няма такива традиции. Тя просто е забелязала нещо в мен. Изборът на виолончелото обаче беше изцяло мой. Изключително благодарна съм ѝ, че ме заведе на онзи концерт и ми даде пълната свобода да избирам самичка.
Сред Вашите преподаватели са проф. Тодор Бахаров и проф. Здравко Йорданов. Какво Ви даде българската музикална школа и кои уроци от Вашите учители продължават да Ви съпътстват и днес?
Моите учители ми дадоха много. Те бяха не просто преподаватели, а огромни личности, които ме оформиха изцяло. Те изградиха онази здрава, стабилна база, върху която имах възможността да надграждам през целия си живот. Вече не са сред нас, но в сърцето ми те са все още тук – с всеки съвет, с всяка забележка и с ценностите, които ми предадоха.
Българската музикална школа слага неизличим отпечатък върху всеки от нас. Тя ни дава дълбочина и характер, които носим навсякъде по света. Вярвам обаче, че макар школата да дава основата, индивидът е този, който оформя крайния резултат чрез своя собствен дух. Изключително много се гордея с българската музикална школа и с факта, че бях ученик на толкова големи личности.
Напускате България през 90-те години – време на сериозни обществени и икономически промени. Какво повлия на решението Ви да продължите живота и кариерата си в Португалия? Беше ли това преди всичко личен избор, професионална възможност или отражение на тогавашната ситуация в България?
Напускането на България през 90-те години беше труден, но наложителен избор, който беше провокиран най-вече от тежката икономическа и обществена ситуация в страната и пълната липса на възможности за нормален живот и професионално развитие.
Като артист в сферата на класическата музика, за мен стана невъзможно да виждам бъдещето си в среда, в която културата и духовността бяха оставени на заден план, а ежедневното оцеляване бе основен приоритет.
Повече от две десетилетия сте водач на виолончелите в Камерния оркестър на Кашкайш и Оейраш, а от 1998 г. преподавате виолончело и камерна музика. Какво Ви носи работата с оркестъра и с младите музиканти? Как се съхранява любовта към класическата музика и как тя може да достигне до повече млади хора?
За повече от 25 години в оркестъра извървяхме дълъг път на съвместно израстване. Като водач на виолончелите отговорността е изключително голяма, но удоволствието от постигането на добри резултати е сигурен източник на вдъхновение.
Преподаването е съвсем различен процес. Работата с младите хора носи съвсем други емоции. Там предизвикателството е да успеем да предадем целия си натрупан опит и знания, намирайки индивидуален подход към всеки ученик. Най-важното за мен обаче е да им предадем любовта към изкуството. А за да се съхрани тази любов, музиката никога не трябва да се превръща просто в “работа“. Тя трябва да остане начин на общуване и изразяване на емоции – такива, които думите често не могат да опишат.
С цигуларката Лилия Донкова Ви свързва близо 20-годишно музикално партньорство и множество съвместни изяви на европейски сцени. Как се изгражда подобно творческо доверие и какво прави камерната музика толкова специална за Вас?
С Лили ни свързват дълги години на сцената. Най-ценното за мен е, че си подхождаме като търсения, а любовта ни към музиката е еднакво силна. Свиренето ни съчетава контраст и допълване – извървяхме заедно дълъг път на развитие и усъвършенстване. Доверието е в основата на всичко: то ни дава сигурност на сцената, кара ни да дишаме като един и да споделяме дори вълнението и сценичната треска. Музикалното ни партньорство е подкрепено от дълбоко приятелство и безброй споделени моменти – и много трудни, и много щастливи.
Камерната музика заема специално място в живота ми, защото обожавам екипната работа. Именно чрез нея се допълваме най-силно – и като хора, и като творци.
В концерта “Светлина и страст“ ще прозвучат произведения на Григ, Рахманинов и Пиацола. Какво обединява тези толкова различни музикални светове и какво бихте искали да преживее публиката чрез тях?
Въпреки че Григ, Рахманинов и Пиацола принадлежат към различни епохи и култури, музиката им е обединена от дълбока сетивност и богата душевност. Иска ми се публиката да извърви целия път — от носталгията, тъгата, светлината и меланхолията до огнения темперамент на аржентинското танго. Надявам се да успеем да предадем това усещане!
За този концерт към Вас и Лилия Донкова ще се присъедини пианистката Фани Куцарова, която е и артистичен директор на фестивала. Как се роди идеята за тази музикална среща и какво очаквате от съвместната Ви изява?
Всичко започна през една красива августовска вечер миналата година, след концерт на Фани, където се бяхме събрали съученици от музикалното училище. В топъл разговор тя ни покани да се включим в новия ѝ фестивал – проект, който поздравявам с възхищение. Вярвам, че предстоящата ни среща ще бъде изключително вдъхновяваща: време да обменим дългогодишен опит и да сътворим музика заедно.
Концертът е посветен на Деня на народните будители – един от най-смислените български празници. Какво означава за Вас българската духовност и смятате ли, че музикантите, които съхраняват и предават културните традиции, също са своеобразни съвременни будители?
За мен българската духовност е живата нишка, която ни свързва с корените ни, независимо в коя точка на света се намираме. Тя е идентичност и дълбока емоция, която носим в сърцето си.
Определено смятам, че класическата музика е неразделна част от делото на будителите, а музикантите са техните съвременни наследници. Изкуството не просто съхранява традициите – то ги възражда за нов живот.
За мен е изключителна привилегия да работя в Португалия и редовно да включваме български произведения в програмите си. Всеки път, когато представяме българска класическа музика пред португалската публика, усещам, че пренасям частица от нашата светлина и култура зад граница.
Ако днес погледнете назад към пътя от София до Португалия, какво Ви даде животът далеч от България и какво остана завинаги свързано с родината? Виждате ли в бъдещето си повече завръщания на българска сцена?
Животът далеч от България ми даде възможност да израсна преди всичко като човек и музикант. Престоят ми в Португалия ме срещна с изключително интересни хора, събра ме с прекрасни колеги и ме научи на ценни житейски уроци. Извървях труден път, белязан от много тежки житейски изпитания, но именно в тях открих силата си. Преживях изключително много и натрупах безценен опит.
Въпреки това, корените и обичта към българската публика са нещо, което времето и разстоянието не могат да заличат, затова в бъдеще
