Подводен микрофон помогна да бъде открита мелодичната страна на океанския гигант
През вековете моряците се сблъскват с много несгоди по време на плаванията си: бури, недостиг на храна и вода, болести и пирати, за да споменем само някои. Но нощта носи онова, което те възприемат като необичаен враг, такъв, който не могат да видят, но могат да чуят. Докато се опитват да заспят, моряците понякога се събуждат от странни звуци: зловещи стенания, пронизващо свирене и тръбоподобни звуци, които могат да продължат с часове. Корабът действа като ехо-камера; дървеният му корпус усилва тези далечни, но мощни тонове. С времето моряците измислят теории, за да обяснят завладяващите звуци, което дава началото на фолклорни разкази за завръщащите се призраци на отминали моряци, морски чудовища и сирени.
Но до 1952 г. историите за шумните чудовища на океана вече са опровергани благодарение на американските военни. С разгарянето на Студената война подводното наблюдение се засилва. Инженерът по сонарни системи към Военноморските сили на САЩ Франк Уотлингтън потапя край бреговете на Бермудите специални микрофони, наречени хидрофони. Той се опитва да долови вражески подводници, но чува единствено загадъчни, неземни звуци. Уотлингтън не е напълно сигурен какво представляват шумовете, но местни жители предполагат, че може да идват от гърбати китове, за които се знае, че обитават района.
Повече от десетилетие по-късно, през 1967 г., биолозите Роджър и Кейти Пейн прослушват записаните от Уотлингтън ленти. Въз основа на повтарящите се звукови модели на китовете те откриват, че животните не просто издават шум. Те създават вид музика, за да общуват.
Старата загадка на моряците е разгадана, но очарованието от звуците на китовете, често наричани „китова песен“, само се засилва. Въпросът вече е: как китовете „пеят“ и защо?
Музиката като език
Когато семейство Пейн прослушват записите на Уотлингтън, с времето забелязват, че звуците, издавани от китовете, имат структура. Определени модели се чуват заедно и се повтарят като песен. Песните често продължават между 30 минути и час, а понякога един кит пее една и съща песен цял ден.
Гърбатият кит, който Уотлингтън чува през 1952 г., е представител на устаите китове, подгрупа китове, наречена така заради редиците кератинови пластини в устата им, известни като китова кост, с които филтрират морските организми за храна. Гърбатият кит е добре познат със своята музикалност. Стенанията, пръхтенията, щраканията и свирките са част от ежедневието му. Но сложните песни, които създава, със структурирани и ясно различими последователности, се различават от обичайните звуци и действат като вид език. Песните им съдържат протяжни ревове и викове и могат да се променят според песните на други китове или според района, който обитават. Всеки нов размножителен сезон се добавят или заменят нови куплети, тоест части от песните. За тези китове пеенето е както самотно, така и групово занимание.
Но как китовете създават тази хипнотизираща музика? Песните им, носещи се в океанските дълбини, се образуват чрез специализиран гласов апарат, напълно различен от човешкия.
Докато хората използват гласни струни, за да общуват, китовете като гърбатия кит имат уникален U-образен гласов апарат, или ларинкс, с тъкан, която вибрира в контакт с мускули и мастни слоеве, когато въздухът преминава и циркулира през тази област. Устройството на гласовия им апарат едновременно създава звук и затваря дихателните пътища. Поради това китовете могат да пеят непрекъснато 15 или 20 минути, преди да им потрябва въздух. Песните и зововете им се разпространяват от гърлото във водата, без китът да трябва да издишва или да отваря уста. Песента на гърбатия кит е особено мощна и може да премине огромни разстояния, достигайки до други китови групи. Досега учените не са открили друго животно, което да издава звуци по този начин.
Причини за пеенето
Гърбатите китове са сред най-общителните същества в природата. Само мъжките реват по този начин. Женските издават по-тихи звуци, подобни на шепот, за да общуват с малките си. В продължение на десетилетия учените предполагат, че мъжките пеят с цел чифтосване. Но след като проучвания показват, че записите на пеещи мъжки привличат вниманието на други мъжки, учените започват да разглеждат различни причини за сложната им музика. „Популярна теория … е, че мъжките може да използват песните, за да координират поведението си“, обяснява Тихоокеанската фондация за китовете.
„Докато пее, мъжкият гърбат кит оповестява местоположението си, независимо дали го желае, или не. Това може да привлече конкуренция от други мъжки, а тези други мъжки може да търсят партньори за съюз. Наблюдавани са съюзи между мъжки гърбати китове в конкурентни групи и те могат да помагат на мъжките да изместват други съперници.“
Различията в песните на мъжките водят до друга теория за китовата песен: ехолокацията, процесът на определяне на разстоянието и движението въз основа на ехото. Университетът в Бъфало съобщава, че скорошна статия, публикувана в научното списание Learning & Behavior, показва, че гърбатите китове пеят, за да „изследват активно средата си“.
Световна публика
През 1970 г. излиза комерсиалният албум „Songs of the Humpback Whale“, създаден от записите на Уотлингтън и семейство Пейн. Превърналият се в бестселър албум постига световен успех и за първи път запознава публика по целия свят с музикалността на величествения океански бозайник. Библиотеката на Конгреса отбелязва, че това знаково издание „вероятно е най-известният природен албум в американската история“.
Дори сега има още много неща за откриване относно природата на песните на гърбатите китове. Очарователно е да се помисли, че още преди епохата на моряците океанът, подобно на сушата, отдавна е бил изпълнен с музика.
