Рихард Щраус разкрива диапазона на валдхорната в своя най-популярен концерт
За слушателите, запознати с творчеството на Щраус, „консервативен“ и „класически“ вероятно не са думите, които биха им дошли наум при мисълта за мащабните симфонични произведения на този късноромантичен композитор.
Симфоничните му поеми – от творбата, донесла му пробив, „Дон Жуан“, до полуавтобиографичната „Животът на героя“ – последователно развиват идеалите на Новогерманската школа. Оркестровата музика на Щраус е сред най-често изпълняваните в симфоничния репертоар и е обичана заради нюансираната си оркестрация и развит език на хармонията.
Ранната музика на Щраус обаче силно се различава от оркестровите му произведения. Той пише в духа на Роберт Шуман и Феликс Менделсон – ранни романтици, които съчетават музикалната изразителност с яснота.
На 18-годишна възраст Рихард Щраус написва един от определящите концерти в репертоара за валдхорна – Концерт № 1 в ми бемол мажор. Откриващ се с жизнерадостна фанфара на солиста, творбата отдава почит на класическите влияния в ранната музика на Щраус.
Днешният запис на първата и втората част – съответно Allegro и Andante – е с Херман Бауман, Гевандхаус оркестър под диригентството на Курт Мазур. (Слушайте)
Вслушайте се само във въведението на Allegro от Концерта за валдхорна. След категоричното изложение на солиста струнните и духовите инструменти се включват с официален оркестров отговор, напомнящ за Моцарт. Когато валдхорната отново влиза, този път с пищна мелодия, солистът е съпровождан единствено от едва доловими осмини ноти в струнните.
Чуйте цигулките и солиста 1:33. Забележете как взаимодействието между групите се сплита в израз на необикновена лиричност. Вдъхновението за прекрасното писане за валдхорна в соловата партия може уверено да се припише на може би най-важното музикално влияние в детството на Щраус – неговия баща Франц Йозеф Щраус.
Франц Щраус не само осигурява образованието на сина си; той е и сред изтъкнатите валдхорнисти на XIX век. Като първи валдхорнист в Дворцовия оркестър на Мюнхен той е ценен заради безупречната си техника. Франц не само запознава сина си с възможностите на валдхорната, но и критикува композициите му и му предава музиката на Моцарт, Хайдн и Бетовен.
2:50, след още една фанфара в сол минор, валдхорната продължава с друга прекрасна мелодия. Този път подкрепа оказват дървените духови инструменти, а флейтите се появяват и изчезват в музикалната тъкан. 3:56 музиката започва да се разгръща. Настроението се преобразява от съзерцателно в героично и преминава към оркестров откъс, в който струнните се извисяват в стил, напомнящ за Шуман.
Моментът 5:38 бележи съвсем различен характер. Щраус използва ниския регистър на валдхорната, за да създаде замислена атмосфера. Тоналността ла бемол е приглушена и тъкмо когато музиката достига най-тихия си момент, валдхорната се завръща.
8:00 солистът представя светла мелодия – младежка тема, подходяща за композитор с безгранична изобретателност. Накрая замислената атмосфера се връща, а музиката сякаш затихва, преди последното възклицание на валдхорната.
