Макар че не доживява да види как операта му се превръща в една от най-известните в света, творението на Жорж Бизе продължава да живее.
Той умира с убеждението, че се е провалил. Операта, над която е работил години наред – радикално нова партитура, изпълнена с цвят и ритъм – е отхвърлена от парижката публика и музикалната преса на премиерата си в Опера-Комик. Критиците наричат сюжета, в който участват обикновени хора с разпуснат морал, „вулгарен“ и „неприличен“. Публиката е объркана от елементите на испанската народна музика, чужди на операта, и от форми със странни названия като „сегидиля“ и „хабанера“.
Накратко, „Кармен“ е пълен провал.
Нейният композитор, Жорж Бизе (1838–1875), умира три месеца след премиерата ѝ през март 1875 г., без съмнение убеден, че единственото му наследство е провалът.
В историята много други творци първоначално са били пренебрегвани или отхвърляни, а по-късно общественото мнение е променяло посоката си. Например Емили Дикинсън написва около 1800 стихотворения, но по-малко от дузина излизат в печат приживе.
Случаят на Бизе е особено трагичен, тъй като „Кармен“ трайно заема челни места в оперния репертоар скоро след ранната смърт на композитора, очевидно от сърдечен удар. Всъщност именно след представление на „Кармен“ вечерта на погребението на Бизе публиката започва да говори добре за операта.
До края на 80-те години на XIX век „Кармен“ вече се поставя по целия свят. Тя бързо се превръща в „К“-то в „Азбуката на операта“. „А“ е „Аида“ на Верди, а „Б“ – „Бохеми“ на Пучини. „Аида“ и „Бохеми“ леко отстъпват по популярност, но „Кармен“ запазва позицията си на третата най-изпълнявана опера на планетата след „Травиата“ на Верди и „Вълшебната флейта“ на Моцарт. В световен мащаб „Кармен“ има над 600 постановки годишно.
Преоткрита през XX век
Дълго време „Кармен“ е единствената партитура на Бизе, която някой познава. През десетилетията и други негови произведения навлизат в репертоара, най-вече операта му „Ловци на бисери“ и двете сюити „Арлезианката“. Последната творба на Бизе, която е открита и премиерно изпълнена, всъщност е и най-ранната написана: Симфония в до мажор, създадена през 1855 г., когато Бизе е едва на 17 години.
Като ученическа задача, възложена му от неговия преподавател Шарл Гуно в Парижката консерватория, и никога неизпълнявана, Симфонията в до мажор е оставена на рафт и забравена до 1933 г., когато е открита от музиковеда Жан Шантавоан. Първият биограф на Бизе, Д. К. Паркър, показва ръкописа на диригента Феликс Вайнгартнер, който прави премиерата на творбата през 1935 г.
Хореографът Джордж Баланчин прави балет по тази партитура и е възможно симфонията на Бизе да се слуша по-често в този контекст, отколкото в концертната зала. Макар да присъства в концертните програми, Симфонията в до мажор никога не достига популярността на някоя от номерираните симфонии на Шуберт, Менделсон или Шуман. С лека оркестрация и без пасажи на тежка сериозност, тя е в по-леката линия на ранните симфонии на Моцарт или Хайдн.
Означението Симфония № 1 не е грешка; съществува и Симфония № 2 на Бизе – „Рома“ от 1871 г., макар че тя рядко се изпълнява. Тук Симфонията в до мажор е изпълнена като негова Симфония № 1 от Нидерландския камерен оркестър под диригентството на Гордан Николич. (Слушайте)
Симфонията е в стандартните четири части. Първата е Allegro vivo, в сонатна форма. Основната тема използва това, което е известно като женски жест. Обърнете внимание на тритонния мотив. Ако първият тон преминаваше директно към последния, това би било мъжки жест. Но тук първият тон се повтаря, преди мелодията да тръгне нагоре или надолу. Около 2:01 обоят се включва с жално красивата втора тема.
В частта Andante/Adagio (8:06) обоят отново заема централно място с лирично соло с широка мелодична линия.
Третата част, Allegro vivace (19:29), е вихрено скерцо в жив размер три четвърти.
Последната, Allegro vivace (25:28), има същото темпово означение като III част, но е в двуделен пулс и с много повече ноти на удар. Вълнуващо надбягване към финала на първото голямо произведение на един оптимистичен млад композитор.
