Написан малко преди трагично ранната му смърт, Струнният квинтет на Шуберт е истинско чудо за слушане
Адажиото от Струнния квинтет в до мажор на Шуберт започва с химн с неземна красота. Меко пицикато съпровожда тихото ромолене на първото виолончело и виолата, докато първата цигулка повтаря накъсана, колеблива фигура. Музиката е спокойна, почти съноподобно откъсната от действителността. Но дори сред това спокойствие хармоничното движение на средните гласове подсказва копнеж по нещо недостижимо.
Днешният запис на втората част – Адажио – от Струнния квинтет в до мажор на Шуберт е в изпълнение на цигуларите Айзък Стърн и Александър Шнайдер, виолиста Милтън Катимс и виолончелистите Пабло Казалс и Пол Тортелие. (Слушайте)
Струнният квинтет в до мажор на Шуберт е широко признат за едно от най-великите камерни произведения, писани някога. Творбата за две цигулки, виола и две виолончели повежда слушателя на музикално пътешествие през звукови пейзажи – от възвишени до измъчени.
Особеното звучене на този квинтет се дължи не на последно място на решението да бъде включена допълнително виолончело към обичайния състав на струнния квартет. С две виолончели в ансамбъла Шуберт придава повече плътност на камерната фактура и открива нови възможности за гласоводене. Вземете например началната фраза на Адажиото, в която едното виолончело изпълнява дълги тонове заедно с виолата и втората цигулка, докато другото изсвирва басовата линия на пицикато. Тежестта и богатството на задържаните акорди в средните гласове придават на музиката усещането ѝ за покой, като същевременно запазват равномерен пулс.
Спокойствието на Адажиото не трае дълго. На 4:10 цигулката изпява последната фраза от първия дял – крехък откъс от мелодия, който постепенно заглъхва. Изведнъж квинтетът избухва в страстен порив във фа минор. Мирната атмосфера от началото е разтърсена, когато синкопирана фигура в цигулката и виолата завладява музиката. Първата цигулка, удвоена от първото виолончело, носи бурната тема. Откритото и изпълнено с надежда усещане на началния дял в ми мажор изчезва, отстъпвайки място на бурен и изпълнен с болка среден дял.
Късна творба
Струнният квинтет в до мажор всъщност е последното камерно произведение на Шуберт. Завършен само два месеца преди смъртта му на 31-годишна възраст, този квинтет днес често е романтизиран като едно от „последните завещания“ на Шуберт. Осъзнавал ли е Шуберт, че времето му изтича? Написал ли е този квинтет, наред с други произведения, за да изрази мислите си за смъртността? Трудно е да се каже.
Не може обаче да се отрече, че последните две години от живота на Шуберт са изключително плодотворни. От „Drei Klavierstücke, D. 946“ до песенния цикъл „Winterreise“ – може би има основание в идеята, че Шуберт, усещайки колко малко време му остава, прави последен опит да изрази колкото може повече.
Тревогата в Адажиото, която достига връх на 6:28, може би е израз на противопоставянето на Шуберт срещу смъртта. Мелодията бушува отново и отново, повтаряйки един и същ тон, докато напрежението не прелива като от избухващ чайник. Накрая външната проява на смут се преобразява в дълбока, вътрешна болка. На 7:20 музиката затихва в мъртвешка тишина. Постепенно приглушените акорди на ансамбъла отвеждат отново към ми мажор. Спокойствието от началото се завръща, но сякаш е безвъзвратно наранено.
На надгробната плоча на Шуберт е изписан надпис от Франц Грилпарцер: „Тук музиката погреба съкровище, но още по-прекрасни надежди.“ Шуберт, който почива сравнително млад, оставя много музика ненаписана. Може би никоя музика не въплъщава по-добре усещането за онова, което „е можело да бъде“, от собствената музика на Шуберт. Просто чуйте как Адажиото от Струнния квинтет, след бурите и борбата, отново намира покой на 10:20. Хармонията продължава напред, докато цигулката отново и отново повтаря своя жален зов. Накрая ехото заглъхва и остават само следите от началния химн.
