От неизвестността до Космоса, вторият „Бранденбургски концерт“ е изминал дълъг път
От неговите „Сюити за виолончело“ до „Голдберг вариации“, произведенията на Йохан Себастиан Бах са се превърнали във вечна класика. Трудно е да си представим Бах да не е част от музикалния канон, но след смъртта му много от творбите му остават пренебрегнати и потъват в неизвестност. Едва през XIX век, благодарение на застъпничеството на композитора Феликс Менделсон, те възвръщат своята популярност.
Шестте „Бранденбургски концерта“ са сред произведенията, които излизат от забвението. Подобно на своя композитор, те прекарват десетилетия извън светлината на прожекторите, преди стремително да се издигнат до слава. Но за разлика от своя композитор, един от тях в крайна сметка е изпратен в Космоса.
От чембала до звездите
През пролетта на 1719 г. Бах пътува до Берлин, за да купи ново чембало. Докато е в Берлин, той се среща с Кристиан Лудвиг, маркграф на Бранденбург-Шведт, и свири пред него. След като чува изпълнението, маркграфът моли Бах да му изпрати някои от своите композиции.
През 1721 г. маркграфът получава сборник от шест концерта, посветени на него, под името „Six Concerts avec plusieurs instruments“ („Шест концерта за различни инструменти“). По-късно те стават известни като „Бранденбургските концерти“, като всеки от тях включва малка група солисти, които си подават музикални идеи един на друг, съпровождани от оркестър.
Изглежда обаче, че произведенията никога не са били изпълнявани за маркграфа и остават недокументирани в официалната му библиотека. По-късно те преминават към един от учениците на Бах, преди в крайна сметка да попаднат в Кралската библиотека в Берлин.
Концертите най-сетне са публикувани през 1850 г. на фона на „възраждането на Бах“. По онова време много от инструментите, използвани в концертите, вече са изгубили популярността си (като блокфлейтата и чембалото), и са направени различни аранжименти, за да се заменят тези инструменти. Едва в началото на XX век подновеният интерес към старинните инструменти води до повече изпълнения с оригиналната оркестрация.
Може би най-голямото свидетелство за завръщането на Бах идва от неговия втори „Бранденбургски концерт“. След като едва не е изпаднала от паметта, първата му част е изпратена в Космоса през 1977 г. на „Златната плоча“ на „Вояджър“. Плочата е изпратена както с „Вояджър 1“, така и с „Вояджър 2“ като част от съхраняването на културите и звуците на Земята; като посланици на човечеството, те са предназначени да прекосяват звездите вечно.
Именно чрез втория „Бранденбургски концерт“ музиката на Бах, почти забравена след смъртта му, намира пътя си обратно в света и в крайна сметка отвъд него – постигайки безсмъртие сред звездите.
„Бранденбургски концерт № 2“
Днес ви представяме втория „Бранденбургски концерт“, изпълнен от Оркестър „Моцарт“ под диригентството на Клаудио Абадо. (Слушайте)
Произведението се отличава със своята солова партия за тромпет. Макар да включва още три солови инструмента – цигулка, блокфлейта и обой – виртуозността и блясъкът на тромпета излизат на преден план. Прославено с невероятната си трудност, произведението в някои записи заменя тромпета със сопран саксофон.
Началната част започва с въведение, в което оркестърът и солистите свирят заедно. След това Бах въвежда кратка музикална фигура и я предава от един солист на следващия, като всеки представя нейна вариация: първо цигулката (00:24), следвана от обоя, блокфлейтата и тромпета. Частта започва с ясно разграничени епизоди между оркестъра и солистите, но различията постепенно се размиват, когато инструментите започват да взаимодействат по-свободно – завършвайки за кратко с повторно изложение на началния материал (04:31).
След това започва по-тихата средна част (04:48). Тя е камерна по характер и далеч по-интимна. И тромпетът, и оркестърът си вземат почивка, а останалите солисти излизат на преден план. Тромпетът открива финалната част с блестящо соло (08:33). Все още съпровождан пестеливо, той постепенно е последван от останалите солисти. Заедно те започват да сгъстяват музикалната тъкан и звучността, преди оркестърът да се завърне (09:26). Изграждайки се в преплитане на гласове, които танцуват един около друг, произведението завършва учтиво и изящно с финален разкошен щрих от ансамбъла.
