От редакционния екип на “Девет коментара за комунистическата партия” – книгата, вдъхновила над 300 милиона души да напуснат Китайската комунистическа партия.
3. Антиутопичният социализъм на Китайската комунистическа партия
През 1978 г., след като плановата икономика и политическите кампании превръщат Китай в пропита от бедност, бедстваща държава, Китайската комунистическа партия е принудена да въведе икономически реформи, за да запази властта си. Започвайки процес на „реформи и отваряне“, ККП въвежда елементи на свободния пазар в управлението. Това навежда мнозина на мисълта, че партията е станала капиталистическа.
a. Китайската икономика: комунистическият контрол не бива да отслабва
От съображения за целесъобразност ККП либерализира някои аспекти на китайската икономика, като например позволява съществуването на частния бизнес. Комунистическите кадри обаче не отслабват хватката си. Въпреки че съществуват частни предприятия, ККП никога не е обещавала на хората основно право на частна собственост. По закон ресурсите и земята остават в крайна сметка на разположение на партията.
В същото време ККП налага строг контрол върху икономическите въпроси, включително върху широкомащабното национално планиране. Пазарът е само средство, използвано от държавата за стимулиране на производството; той не е истински независим, нито пък съществуват институции, които да подкрепят свободния пазар.
Китайският комунистически модел е чудовищна комбинация от социализъм, централизиране и пазарна икономика. Не съществува независимо законово право или ясна система, регламентираща правата на собственост. Не е позволено валутният курс да се саморегулира по естествен път. Потокът на блага в и извън страната се контролира, а международните фирми, работещи в Китай, биват силно ограничавани. ККП използва държавни субсидии и данъчни облекчения за стимулиране на износа с цел да победи конкурентите си в ценовата война. Това нарушава нормалния ред на развитие на световната търговия. Именно поради тези причини Световната търговска организация (World Trade Organization) дълго време отказва да признае Китай за пазарна икономика.
Мнозина в западните правителства хранят наивната надежда, че икономическото развитие ще донесе на Китай политическа свобода и демокрация. Вместо това, разполагайки с по-големи финансови средства, ККП подлага народа си на все по-брутални и всеобхватни форми на репресии. Например, за да осъществи преследването на Фалун Гонг, ККП значително разширява и овластява силите си за сигурност, като влага средства в усъвършенствани системи за наблюдение и повишава в йерархията онези, допринесли за „успешното“ преследване.
Инструментите, използвани за преследването на Фалун Гонг, неизбежно се използват за репресии срещу други вероизповедания и населението като цяло. От 2009 г. насам ККП изразходва годишно далеч над 500 милиарда юана (75 милиарда щатски долара) за покриване на разходите за „поддържане на стабилността“, т.е. за полицейски надзор на китайския народ.
б. Истината за икономическия възход на Китай
Заради бързия растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) на Китай през последните четиридесет години мнозина повярваха в превъзходството на социалистическата икономика. Това накара много хора от Запада, включително елитите в политическите и академичните среди, да се възхищават на ефективността на тоталитарната система.
Всъщност икономическият модел, който ККП е изградила, трудно може да бъде повторен другаде. От една страна, въпреки икономическия си възход, социалистическата система има голяма вътрешна нестабилност. От друга страна, моделът на партията крие в себе си изобилие от корупция, създадена от безскрупулната ѝ политическа система. Икономическият растеж на Китай се основава до голяма степен на следните фактори:
Първо – разхлабването на държавната икономика и на централното планиране, както и съживяването на частния сектор, дават на китайската икономика мощен производствен тласък. Китайският народ, чийто трудолюбив потенциал е задушаван в продължение на десетилетия, показа желанието си да се издигне отвъд бедността и стремежа си да прави бизнес. Освен това огромното население на Китай, наброяващо повече от един милиард души, предоставя почти неизчерпаем ресурс от евтина работна ръка;
Вторият фактор е огромният приток на западни капитали и технологии в Китай по време на реформите. В условията на командна икономика огромните площи на Китай с недостатъчно използвана земя, работна ръка и пазари са като злато, цената на което все още не е определена. Комбинацията от капиталови инвестиции и неразработени ресурси разпалва пламъка на икономическия растеж на Китай. Без тоталитарното управление на партията, този пожар би могъл да започне десетилетия по-рано и по много по-контролируем и устойчив начин.
Мащабът на западните инвестиции в Китай е огромен. Според публикувани данни американските преки годишни инвестиции в Китай достигат през 2017 г. почти 117 млрд. долара, което е много повече от 11 млрд. долара инвестиции през 2000 г. [29] Общата стойност на чуждестранния капитал, влязъл в Китай от 1979 г. до 2015 г., възлиза на около 1,64 трилиона долара по данни на китайското Министерство на търговията. [30]
Западните държави предоставят на Китайската народна република преференциален търговски статут заедно с широк достъп до пазарите. През май 2000 г. правителството на САЩ предоставя на Пекин т. нар. „постоянни нормални търговски отношения“. На 11 декември 2001 г. Китай официално влиза в Световната търговска организация и се присъединява към международния пазар. Вследствие на това огромна част от западното богатство и производство е прехвърлено в Китай, превръщайки го в „световната фабрика“.
Не може обаче да се забрави, че икономическата мощ на КНР се подхранва от неетични практики: изключителна експлоатация на работниците, използване на нископлатен труд в нездравословни условия и с нерегламентирано работно време, както и на принудителен труд в затворнически лагери в цялата страна, разрушаване на жилища и принудително преместване на обитателите им и други подобни практики. В името на краткосрочния растеж ККП приветства разрушаването на околната среда и пренебрегва опасностите за общественото здраве, за да изстиска всяка последна капка печалба от земята, хората и ресурсите си. Комунистическата партия се възползва от западните капитали, технологии и пазари, от благоприятния си търговски статут и от евтините разходи за вътрешно производство, за да натрупа огромни суми във валутни резерви. Търговският дефицит между Съединените щати и Китай нараства от около 83 млрд. долара през 2000 г. до над 345 млрд. долара през 2019 г.
В крайна сметка ККП преобръща конвенциите на международната търговия и се възползва изцяло от възможностите, които има на свое разположение, независимо дали са законни. Тя възприема национална стратегия за плагиатство на интелектуална собственост в опитите си да изпревари други държави в областта на промишлеността и технологиите. Това е най-големият случай на кражба в историята. В доклад на Комисията за кражбата на американска интелектуална собственост от 2017 г. се посочва, че фалшивите стоки, пиратският софтуер и откраднатите търговски тайни от КНР причиняват на Съединените щати загуби в размер между 225 и 600 млрд. долара всяка година – цифра, която не включва загубите, дължащи се на кражба на интелектуална собственост. В доклада се казва още, че през предходните три години САЩ са загубили 1,2 трилиона долара поради кражба на интелектуална собственост, по-голямата част от която е извършена от китайски компании. [31] В доклад на Службата на директора на националното разузнаване се посочва, че 90% от кибератаките срещу американски предприятия произхождат от КНР и че всяка година те нанасят общи икономически щети на стойност от около 400 млрд. долара. [32]
Икономическият модел на ККП използва държавната власт, за да предизвика бързо икономическо развитие, като същевременно прилага подмолни тактики за повишаване на конкурентоспособността си. Тя също така насърчава и други държави да възприемат по-силна държавна намеса. Тези страни са допуснали сериозната грешка да гледат на модела на партията като на пример за успех, пренебрегвайки създадените от него човешки и морални трагедии.
в. Последици от икономическия модел на ККП
Икономическият модел на ККП върви ръка за ръка с неумолимата ерозия на човешкия морал от страна на комунистическия призрак. Днешен Китай е залят от фалшиви стоки, отровна храна, порнография, наркотици, хазарт и престъпни групировки. Корупцията и развратът са се превърнали в постижения – обект на гордост, а социалното доверие почти не съществува. Разширяващата се пропаст между бедни и богати е съпроводена от социални конфликти и злоупотреба с правосъдието. Във властовата икономика на КНР партийните служители използват властта си, за да трупат богатство. Тежестта на корупцията нараства с ранга на властимащите. Неправомерното присвояване на милиарди е нормално явление. Просто няма по-корумпирано и морално изродено правителство от това на китайския комунистически режим.
В тази среда на корупция гражданите си затварят очите за страданията на своите сънародници. През октомври 2011 г. светът е шокиран от смъртта на Юеюе, двегодишно момиченце в провинция Гуандун, блъснато от камион. Вместо да излезе, за да помогне на детето, шофьорът отново прегазва Юеюе, след което напуска мястото на инцидента. Минути по-късно друго превозно средство преминава през краката ѝ. Осемнадесет души минават, без да помогнат на Юеюе, докато един събирач на скрап най-накрая пренася плачещото малко дете на безопасно място. По-късно момиченцето умира в болницата. Международните медии се питат дали Китай не е загубил душата си. Може би е разбираемо, че хората не са склонни да се притекат на помощ на другите, когато има опасност, например при въоръжен грабеж, но Юеюе не е представлявала никаква заплаха за никого, докато е лежала умираща на улицата.
Комунистическото движение води до огромно разрушаване на традиционните ценности и култура, а в комунистически Китай моралните стандарти вече са паднали далеч отвъд това, което човек би могъл лесно да си представи. Отнемането на органи от живи хора, добри хора, които се занимават с духовна практика и се стремят към самоусъвършенстване, се е превърнало в управлявана от държавата промишлена дейност. Не е известен броят на затворниците на съвестта, които са били убити на операционните маси, докато са отнемани органите им с цел печалба. Комунистите са превърнали медицинските лица, които се предполага, че трябва да помагат на хората, в убийци. Злото на ККП присъства в целия свят – чрез икономически стимули партията мами държави, които би трябвало да спазват правата на човека, да си затварят очите за нейните престъпления.
Икономическият растеж без морал е хаотичен, неустойчив и катастрофален. В условията на нехуманната политика на ККП изобилстват социални конфликти, а околната среда е на ръба на разрухата. Последиците от моралния упадък са фатални. Китай нарича себе си силна страна, но нейната сила е илюзия. Нейният повърхностен просперитет, изграден върху безразсъдното преследване на богатство, е обречен на истински крах.
Китай не би могъл да има добро бъдеще, ако не успее да се измъкне от примката на ККП. Призракът на комунизма няма намерение да осъществява здравословен и устойчив растеж, тъй като истинската му цел е да унищожи Китай, както и останалия свят.
4. Опустошенията на социализма в развиващия се свят
a. Източна Европа – преследвана от социализма
Близо тридесет години след разпадането на Съветския съюз комунизмът продължава да преследва Източна Европа, тъй като никога не е правена пълна равносметка за престъпленията, извършени от бившите комунистически режими.
В различните аспекти на източноевропейската политика и икономика продължава да се вижда присъствието на комунизма. В Русия и Беларус например са запазени мощни държавни предприятия, високо равнище на социално подпомагане и агресивна политика на държавна намеса. По време на преходния период след комунизма източноевропейските държави преживяват кризи, свързани с бавен икономически растеж и висока безработица. Всичко това насърчава повторното навлизане на комунизма и социализма в нови форми. Левите партии оживяват с нова сила, подхранвайки чувството на носталгия по „добрите стари времена“ при социализма. [33] Призракът на комунизма така и не бива прогонен.
б. Как социалистическата икономика провали развиващите се страни
В развиващите се страни от Азия, Латинска Америка и Африка много независими държави обявяват своята вярност към социализма през 60-те години на ХХ век, което води до катастрофални резултати. В началото на 2000 г. икономиката на Венецуела се срива като пряк резултат от социалистическата ѝ политика. Някога най-богатата страна в Латинска Америка, сега тя изобилства от бедност, престъпност и глад. Зимбабве – някога една от най-богатите държави в Африка, днес потъва в икономическа катастрофа, с неимоверно увеличаваща се инфлация.
Венецуела: как социализмът довежда една просперираща страна до фалит
Венецуела е благословена със значителни запаси от петрол. През 70-те години на миналия век тя е най-бързо развиващата се икономика в Латинска Америка, с най-ниско неравенство на доходите и най-висок БВП на глава от населението в региона. [34] Сравнително свободната икономика на Венецуела привлича квалифицирани имигранти от Италия, Португалия и Испания. Заедно със защитата на правата на собственост тези фактори позволяват на икономиката на страната да се развива бързо от 40-те до 70-те години на ХХ век. [35]
През 1999 г., когато новият президент встъпва в длъжност, той започва злополучна програма за национализация, която в крайна сметка хвърля венецуелската икономика в хаос. Президентът публично заявява: „Трябва да преодолеем капитализма. Но не можем да прибегнем до държавен капитализъм, което би било същото извращение като това на Съветския съюз. Трябва да възстановим социализма като теза, проект и път, нов тип социализъм, хуманистичен, който поставя над всичко хората, а не машините или държавата.“ [36]
За да изгради социализъм, венецуелското правителство придоби отново или национализира много частни компании в различни отрасли, включително свързаните с петрол, селско стопанство, финанси, тежка промишленост, стомана, телекомуникации, енергетика, транспорт и туристически предприятия. Този процес се ускорява след преизбирането на президента през 2007 г. В периода 2007-2012 г. неговото правителство изземва 1147 частни компании, а последиците са катастрофални.
Компаниите в някога продуктивни отрасли са закрити и заменени с неефективни държавни предприятия, което отблъсква инвеститорите. Тъй като производството спада, Венецуела започва в голяма степен да разчита на внос. В съчетание с поредица от правителствени интервенции, свързани с чуждестранните резерви и ценовия контрол, катастрофата е неизбежно да настъпи, когато цената на петрола спада. Някои приписват тази трагедия на петролната криза, но според данни, предоставени от Световната банка, седем държави, които разчитат дори в по-голяма степен на износа на петрол от Венецуела, в периода 2013-2017 г. продължават да отбелязват икономически растеж. [37]
Основната причина за драматичния провал на Венецуела е социалистическата икономическа система. Икономическата политика на Венецуела по същество е в унисон с десетте революционни искания, предложени от Маркс в „Комунистическия манифест“, като се започне от премахването на частната собственост и високите данъци и се премине към централизирани икономика и средства за производство. [38] Венецуела среща икономическата си съдба от ръцете на комунистическия призрак.
Зимбабве: От житница на Африка до страна на глада
След обявяването на независимостта на Зимбабве през 1980 г. тя се стреми да изгради социалистическа държава в съответствие с марксистко-ленинските принципи. Първият министър-председател на страната е привърженик на марксизма, а партизаните му, ръководени от доктрината на Мао Дзедун, получават безусловна помощ от КНР. За разлика от други африкански държави, които въвеждат социализма, Зимбабве не налага веднага политики на национализация.
Икономическите проблеми на Зимбабве започват през 2000 г. след началото на поземлената реформа. Земята, принадлежаща на бели фермери, е конфискувана и преразпределена между чернокожи граждани, непритежаващи земя, както и между политически свързани лица. Много от тях нямат опит в земеделието и резултатът е рязък спад в селскостопанската производителност. В опит да избегне кризата централната банка на Зимбабве печата още пари, което води до безкрайна хиперинфлация. Данните на централната банка сочат, че през юни 2008 г. годишната инфлация в страната достига 231 милиона процента. Към средата на ноември 2008 г. инфлацията достига своя връх от близо 80 млрд. процента, след което властите отказват публикуването на месечни статистически данни. [39]
През 2008 г. Зимбабве е засегната от голям глад. От шестнадесетте милиона жители на страната пет милиона са застрашени от гладна смърт. Днес недохранването е хронично и широко разпространено.
Комунизмът поразява света по начини, които могат да се наблюдават или предвидят във всички държави. Развитите западни страни започват да преживяват кризи, предизвикани от прекомерното благосъстояние и голямата държавна намеса. В същото време трагедията на социализма в развиващите се страни вече е реалност. Принципът е следният: комунистическият призрак използва икономиката, за да обещае комфорт и удовлетворение, след което примамва хората към моралната деградация и бездната на бедността.
5. Теорията на Маркс за експлоатацията: преобръщане на доброто и злото
Чрез набор от сложни теории марксизмът заблуждава хората да заменят традиционния морал с фалшивите му стандарти за полезност, които преобръщат доброто и злото. Според марксисткия възглед това дали един индивид е добър или лош се основава не на неговия морал и действия, а по-скоро на мястото му в (обърнатата) йерархия на капитала.
Човек, който принадлежи към класата, която марксистите наричат „капиталистическа“, е виновен за експлоатацията на пролетариата и тъй като се предполага, че пролетариатът е потиснатата и експлоатирана класа, неговите членове естествено заемат морално по-високо място. Независимо от това как се отнасят към собствениците на предприятия, имоти и заможните хора, те могат да държат главата си високо. Марксизмът превръща притежанието на собственост в престъпление и се застъпва за насилствена експроприация или лишаване от собственост.
В марксистката теория стойност създава само трудът. Ако собственик на компания инвестира 10 млн. долара в компанията за една година и приходите през тази година са 11 млн. долара, според марксисткия възглед този 1 млн. долара печалба е „свръхстойност“, създадена от работниците, но несправедливо експроприирана от „капиталистическия“ собственик на компанията. По този начин Маркс твърди, че експлоатацията е тайният способ на капиталистите да правят пари и следователно „първородният грях“ на буржоазията. Маркс стига до заключението, че за да се премахне този грях, цялото капиталистическо общество трябва да бъде унищожено – т.е. буржоазията да бъде елиминирана и активите ѝ конфискувани, а авангардът на партията да колективизира собствеността, въвеждайки комунизма.
Теорията на Маркс за експлоатацията разделя хората на две противоположни класи: буржоазия с капитал и пролетариат без капитал. В действителност обаче класовата мобилност след появата на индустриализираните общества се увеличава много бързо. Степента на класова мобилност през първата половина на XIX в. е подобна на тази през 70-те години на XX в. – както в Обединеното кралство, така и в Съединените щати. [40] Обменът между класите е динамичен процес; предполагаемият член на пролетариата вече не е сред пролетариата, ако например закупи публични акции в дадено дружество. Ако класовото разпределение на човека може да се променя толкова лесно, опитите за подобно разделяне на хората на групи нямат друга цел, освен да подклаждат класова омраза.
В Китай, Съветския съюз и комунистическите държави от Източна Европа комунистическите партии крадат земя, хвърлят в затвора по-едри земевладелци и ограбват фабриките на индустриалците. Те убиват „класовите врагове“ и конфискуват богатството на поколенията, провеждайки кампании на държавен тероризъм срещу хората. Всички тези злодеяния са резултат от изпълнените с омраза теории на комунизма. Междувременно традиционните морални норми, както и вярата в божественото, светците и класическите мъдреци, са заклеймени като принадлежащи към „експлоататорските класи“ и подлежат на нападки и изкореняване.
Теориите на Маркс отдавна са дискредитирани в икономическите и философските среди. По-долу са дадени само няколко примера, които илюстрират колко абсурдна е теорията на Маркс за експлоатацията. Според марксизма трудът е този, който създава стойност, и тази стойност се определя от времето за труд, необходимо за производството. Това е абсурд, тъй като стойността на стоката не е вътрешно присъщо свойство. За почти всяка стока има субективен човешки елемент, който води до естествени и до голяма степен непредвидими тенденции на търсене и предлагане.
Много икономисти са изследвали процеса на оценяване и, за разлика от тясната доктрина на Маркс, повечето са съгласни, че в създаването на стойността участват множество фактори – включително земя, капитал, труд, наука и технологии, управление, риск от направените инвестиции и т.н. Икономическите дейности образуват сложна система, включваща различни звена във веригата на производството. Различните производствени фактори имат определени изисквания към управлението, а различните хора играят различни роли, които са незаменими за цялата верига и допринасят за създаването на „добавена стойност“.
Например собственик на предприятие планира да похарчи 1 млн. долара за наемането на двама дизайнери, които да произведат нова играчка. Наема се и маркетолог, който да популяризира продукта. Две години по-късно новата играчка придобива популярност и носи печалба от 50 млн. долара. Дали трудът на дизайнерите и маркетолога е създал добавената стойност от 50 милиона долара? Разбира се, че не. Причината, поради която новата играчка е спечелила милиони, е, че хората са я искали. Прозрението на собственика на предприятието за пазара, способността му да организира и управлява другите и смелостта му да поеме риск – всичко това е допринесло за стойността на играчката. Да предположим, че творчеството, вложено в играчката е дошло от един от дизайнерите – тогава добавената стойност от 50 милиона долара идва ли от факта, че собственикът на бизнеса е използвал креативната работа на дизайнера, без да даде нищо в замяна? Разбира се, че не. Ако дизайнерът е смятал, че творческата му работа не е била адекватно възнаградена, той е можел да намери друга компания, която да предлага по-високо заплащане.
На свободния пазар в крайна сметка ще бъде намерен баланс при съпоставянето на уменията и амбициите с капитала. Собствениците на предприятия, които се стремят към прекомерни печалби, ще загубят от конкуренцията или няма да могат да привлекат таланти. Освен това, тъй като очакваното получаване на възвръщаемост от инвестирания капитал забавя момента на харченето или друга форма на удовлетворяване от този капитал, печалбите се дължат и на усилията на инвеститора. Следователно е нормално да бъде получена допълнителна сума в замяна. Принципът не е по-различен от отпускането на заем срещу лихва.
В определянето на стойността на дадена стока участват и много „случайни“ фактори. Такива фактори могат да бъдат разумно обяснени само чрез референтна рамка, основана на традиционните вярвания и култура.
В определени ситуации създаването и унищожаването на стойност може да бъде напълно несвързано с труда. Диамант, който днес струва 10 милиона долара, може да е бил без никаква стойност преди пет хиляди години, защото никой не го е искал. Безплодно парче земя, наследено от дядо, може изведнъж да се окаже сто пъти по-ценно поради разрастването на близкия град или откриването на редки земни метали под земята. В този случай такова огромно, неочаквано богатство е просто въпрос на късмет, увеличаването на стойността не е свързано с труда. И западните, и източните културни традиции признават, че късметът е форма на божествена благословия.
За да докаже „рационалността“ и „необходимостта“ от държавна собственост, Маркс измисля теорията за експлоатацията, основана на добавената стойност, която превръща икономическите дейности, с които хората се занимават като нормална част от живота, в негативно и неетично поведение. Неговата теория излива омраза и презрение върху съществуващия икономически ред като част от опита му да го подкопае и срине.
Всъщност работодателите и работниците, земевладелците и селяните създават общност с общи интереси. Отношенията им трябва да бъдат отношения на сътрудничество и взаимозависимост, всяка група подкрепя другата, за да оцелее. Маркс умишлено преувеличава различията между класите, разглеждайки ги като абсолютни – като антагонизъм между смъртни врагове.
Сред работодателите има добри и лоши хора, точно както и сред работниците. В икономическия обмен всеки, който нарушава етичните норми, трябва да бъде разкрит и санкциониран. Основата на преценката трябва да бъде моралният характер, а не богатството.
Хората могат да променят икономическия и социалния си статус чрез собствените си усилия. Работниците могат да станат инвеститори чрез натрупване на богатство. Инвеститорите могат да станат работници поради неуспехи в инвестициите си. Ролите на работниците и инвеститорите в съвременното общество често се променят. Повечето хора изпълняват и двете роли – влагат спечелените печалби в бъдещи производствени мощности, като по този начин създават заетост, увеличават социалното богатство и са в полза на обществото. Още основателят на профсъюзното движение в САЩ е казал: „Най-тежкото престъпление срещу трудещите се е компания, която не успява да работи с печалба“. [41]
Абсурдната „теория за добавената стойност“ поставя етикета „експлоатация“ на нормалните дейности на земевладелците и капиталистите. Това подбужда безмерна омраза и борба, обърква мисленето, като същевременно унищожава живота на милиони хора.
6. Омраза и завист: произходът на абсолютния егалитаризъм
Комунизмът се застъпва за абсолютен егалитаризъм или равенство. Повърхностно това може да звучи като високоблагородна цел, което кара мнозина сляпо да вярват, че е справедлива. В действителност абсолютният егалитаризъм предизвиква омраза и завист, тъй като хората, които вярват в него, не могат да понесат успеха на другите или това, че другите са по-богати и имат по-добър живот, по-нетрудоемка работа или по-луксозни условия на живот. Вярващите в егалитаризма казват: „Аз трябва да имам това, което имаш ти, и мога да получа това, което получаваш ти“. В такъв светоглед всички са равни и целият свят е еднакъв.
Абсолютният егалитаризъм се проявява поне по два основни начина. Първо, когато хората все още не са равни, те са насърчавани да бъдат недоволни от икономическото си положение. Хората започват да желаят това, което другите имат, и дори да го търсят с неподходящи или насилствени средства. В крайни случаи те унищожават чужда собственост и дори убиват, за да забогатеят.
Най-лошата проява на тези тенденции е насилствената революция. За да провокира недоволство, Маркс разделя обществото на две противоположни класи: тези, които притежават средствата за производство, и тези, които не ги притежават. В селото това са земевладелецът и селянинът, в града – собственикът на предприятие и работникът. Целта е била да се разпали класова омраза и да се използват предполагаемо онеправданите членове на обществото за извършване на насилствена революция. Селяните са бедни, но земевладелците са богати – заграбете богатството им! Всички трябва да са богати! По този начин ККП призовава селяните да се включат в „поземлената реформа“ – тоест да атакуват земевладелците и да разделят земята им. Ако земевладелците откажат да се подчинят, те биват убивани. Партията прави това, като първо подстрекава негодяите да започнат да създават проблеми, а след това насърчава селяните да се присъединят към тях, за да въстанат и да нападнат класата на земевладелците. През 50-те години на ХХ век движението за „поземлена реформа“ се превръща в кампания на терор, която отнема живота на милиони хора в цял Китай.
Второ, след като групите в основни линии са постигнали състояние на „равенство“, при което всички ползи се разпределят между всички, тогава всеки, който се откроява, бива санкциониран. Всички са третирани по един и същи начин, независимо дали някой работи повече, по-малко или изобщо не работи. При това не се признава един универсален принцип: макар на пръв поглед хората да изглеждат еднакви, в действителност личността, интелектът, физическата сила, моралът, професията, ролята, образованието, условията на живот, издръжливостта и упоритостта, изобретателността и т.н. на всеки човек са различни и приносът му към обществото също е различен. Защо трябва да се прилага един и същ резултат за всички? В този смисъл „неравенството“, срещу което се борят комунистите, всъщност е истинско равенство, докато преследваното от тях равенство е истинско неравенство и истинска несправедливост.
Древните китайци казват, че небето ще възнагради човека според усилията, които той полага. Абсолютният егалитаризъм в реалния свят е невъзможен.
Под прикритието на егалитаризма се облагодетелстват мързеливите, докато способните и трудолюбивите са наказвани и дори са били обект на възмущение или омраза. Всеки забавя темпото си, за да се изравни със скоростта на най-бавния. Така всички стават мързеливи и чакат някой друг да даде своя принос, за да могат да се възползват и да се “качат и повозят безплатно“, печелейки нещо даром или крадейки от другия. Резултатът е широко разпространен морален упадък.
Омразата и завистта, които движат абсолютния егалитаризъм, са отровните корени на икономическата перспектива на комунизма. В човешката природа са заложени както доброто, така и злото. Западните религии се позовават на седемте смъртни гряха, докато източната култура учи, че човекът притежава както Буда природа, така и демонична природа. Буда природата се проявява като доброта, способност за понасяне на трудности и загриженост към другите. Демоничната природа се проявява като егоизъм, мързел, ревност, злоба, омраза, ярост, похот и тирания, както и като незачитане на живота, подстрекаване към раздор, разпространяване на слухове, получаване на нещо даром и т.н.
Икономическата перспектива, възприета от комунизма, умишлено стимулира демоничната природа, като засилва завистта, алчността, мързела и други зли фактори, карайки хората да изгубят своята човечност и да изоставят традиционните ценности, съхранени в продължение на хиляди години.
В научния си труд „Теория на нравствените чувства“ икономистът и философ от XVIII век Адам Смит казва, че моралът е в основата на благоденствието на човечеството. Спазването на общоприетите морални правила „е необходимо за самото съществуване на човешкото общество, което би се разпаднало в нищото, ако човечеството като цяло не би се вълнувало от почитането на тези важни правила на поведение“. [42]
Лорънс Къдлоу, директор на Националния икономически съвет на САЩ, смята, че моралът трябва да съществува заедно с икономическия просперитет. През 1997 г. той пише, че ако Съединените щати могат да спазват „първостепенния принцип“ – да се придържат към моралните ценности, на които е основана нацията – развитието на САЩ ще бъде безгранично. [43]
a. Икономически егалитаризъм: помощният мост към комунизма
Под влиянието на абсолютния егалитаризъм на Запад се чуват енергични призиви за „социална справедливост“, както и закони за минимална работна заплата, осигурителни действия и други искания. Това, което се крие зад тях, е желание за равенство на доходите, от което комунистическите елементи могат да се възползват. От комунистическа гледна точка няма значение дали тези уязвими групи получават равенство или дали социалният им статус се подобрява. Те са просто пионки, използвани за подбуждане на недоволство и в крайна сметка на революция.
Когато комунистите успеят да получат подкрепа, те просто отправят безкраен поток от нови искания. Ако не успеят, те подсилват представите на хората за справедливостта на равенството и превръщат това в основна платформа, върху която да получат по-голямо влияние. Тъй като комунизмът подбужда недоволство в множество сфери и чрез толкова различни средства, ако му се позволи да се разпространява безконтролно, неизбежният резултат е социален смут. Комунистите винаги ще могат да намерят уязвими групи и да поискат финансово или социално равенство за тях, като повтарят процеса, докато пътят към комунизма не бъде проправен.
Нещо повече, прилагането на тези политики често води до обратното на обещаното. Онези, които би трябвало да бъдат защитени от тези политики, вместо това губят. Да вземем например законите за минималната работна заплата: на пръв поглед целта е да се защитят правата на работниците, но резултатът е, че много предприятия просто спират да наемат служители, защото това е икономически неизгодно за тях. В резултат на това работниците губят работата си. Премахването на по-нископлатените работни места означава също така загуба на възможност за изграждане на умения, тъй като младите хора и тези, които започват да упражняват дадена професия, имат малко възможности да се обучават и да си проправят път към по-високоплатени работни места. Универсалният към всички и за всичко подход също така нарушава икономическите принципи и води до прекомерна държавна намеса.
Хората използват оправданието „еднакво заплащане за равен труд“ в искането си за социална революция, основана на борба с расизма и сексизма. Те се позовават на статистически данни, според които например средната заплата на чернокожите мъже е по-ниска от средната заплата на белите мъже, че средната заплата на жените е по-ниска от средната заплата на мъжете и че тези различия са резултат от расизъм и сексизъм. В действителност подобни сравнения са неуместни; когато се сравняват ябълки с ябълки, резултатите са различни. Изследвания в САЩ показват, че образованите в колеж, женени чернокожи двойки печелят малко повече от бели двойки със същия статус. [44] След десетилетия на комунистически тактики за унищожаване на традиционното семейство и насърчаване на социалното подпомагане, има сравнително по-малко чернокожи семейства от този тип и това е основната причина да има общи различия между расите по отношение на доходите. Правенето на смислени и точни сравнения би трябвало да е проявление на здравия разум, но комунистическите елементи, подстрекавайки към раздори и борба, карат хората да гледат на нещата ирационално.
Комунизмът не се интересува от благосъстоянието на уязвимите групи. Той просто се интересува от лозунги, които повличат хората по пътя към разрухата.
б. Използване на профсъюзите от комунизма за подкопаване на свободните общества
Загубата на работни места в американското производство през последните няколко десетилетия е добре познато явление, но много хора не осъзнават, че профсъюзите, превзети от леви каузи, са сред основните виновници за това. Много от днешните профсъюзи твърдят, че помагат за получаване на облаги за работническата класа, но често правят точно обратното. Това е видно от историята на синдикалните организации и от трансформацията на тяхната мисия.
Първоначално профсъюзите са били основани от членове на работническата класа с малко или никакви умения с цел водене на преговори с ръководството. До известна степен синдикатът е в състояние да посредничи и да разрешава конфликти между работниците и собствениците. Но комунистически елементи завладяват профсъюзите и ги превръщат в инструменти за насърчаване на комунистически политики и движения. Профсъюзите се превръщат в мощно оръжие за унищожаване на свободното предприемачество и за водене на политическа борба.
Фридрих Енгелс пише по темата: „Бързо наближава и времето, когато работническата класа ще разбере, че борбата за високи заплати и кратки работни часове, както и цялата дейност на профсъюзите в сегашния им вид, не е самоцел, а средство, много необходимо и ефективно средство, но само едно от няколкото средства за постигане на по-висша цел: пълното премахване на системата на заплащане.“ [45]
Ленин вярва, че създаването и легализирането на профсъюзите е важно средство за работническата класа да изтръгне контрола от „капиталистическата“ класа и че профсъюзите ще се превърнат в опора на комунистическата партия и ключова сила в класовата борба.
В една своя реч Ленин предлага профсъюзите да се превърнат в „школа за администрация, школа за икономическо управление, школа за комунизъм“ и във връзка между комунистическата партия и масите. Ежедневната работа на профсъюза е да убеждава масите да преминат от капитализъм към комунизъм. „Профсъюзите са „резервоар“ на държавната власт“, пише той. [46]
В средата и края на XIX в. комунистическите и левите сили използват профсъюзите, за да подтикват работниците към мащабни стачки, да поставят сурови искания към собствениците и дори да предприемат насилствени мерки, като например разрушаване на машини и фабрики. През октомври 1905 г. повече от 1,7 милиона работници в Русия участват в общонационална политическа стачка, която парализира икономиката на страната. По това време е създаден един особено агресивен профсъюз – Централната работническа група, който става основният предшественик на Петроградския съвет – „съвет“ на работниците и войниците, изиграл централна роля като двигател на руската революция. [47]
Синдикалните организации на работниците и служителите в западните и развитите страни също са широко инфилтрирани и използвани от комунистически елементи. Връзката между работодатели и работници се основава на симбиоза, но комунистите се опитват да провокират, разширяват и засилват раздора между тях. Профсъюзите се използват за изостряне на конфликтите по време на преговорния процес между ръководството и работниците. Освен това профсъюзите рационализират и засилват конфронтационната страна на отношенията между ръководството и работниците и използват това, за да легитимират собственото си съществуване. Оттам те разпалват недоволството на работниците и обвиняват „капиталистите“ за всички проблеми. Това е ключов фактор за оцеляването на профсъюзите.
На пръв поглед синдикатите се борят за интересите на работниците, но в действителност те подкопават производствената конкурентоспособност. Причините за това са две. Първо, под предлог, че защитават правата и интересите на работниците, профсъюзите затрудняват предприятията при желание да освобождават служители, които не работят добре и постигат ниски резултати. Това поражда култура на безделие и леност. Не само е несправедливо спрямо служителите, които работят усърдно, но и ги прави по-малко инициативни. Най-важният фактор за растежа на едно предприятие са неговите работници, но с предпазния чадър на профсъюзите, който защитава служителите, които не постигат резултати, предприятията губят своята конкурентоспособност. Предприятията, които не изпълняват исканията на синдикатите, стават мишени на борба, включително стачки и протести, което допълнително затруднява бизнеса. Мощният профсъюз „United Auto Workers“ в САЩ редовно призовава за стачки в Детройт. Преди финансовата криза от 2008 г. профсъюзът иска заплащане от 70 долара на час. В резултат на това автомобилостроителната индустрия в САЩ e доведена до ръба на фалита. [48]
Второ, под претекст за защита на благосъстоянието на служителите (включително пенсии, здравни осигуровки и други подобни) профсъюзите постоянно увеличават разходите на предприятията. Това принуждава предприятията да ограничават растежа и да намаляват инвестициите си в научноизследователска и развойна дейност, което вреди на конкурентоспособността. Освен това предприятията са принудени да увеличават цените на продуктите, което е в ущърб на потребителите. Проучвания показват, че именно поради тази причина предприятията без профсъюзи, като Тойота и Хонда, са били в състояние да произвеждат висококачествени автомобили на по-ниска цена, а автомобилните заводи в Детройт с профсъюзи са станали по-малко конкурентоспособни. [49]
За профсъюзите Едуин Фолнър, основател на американския мозъчен тръст „The Heritage Foundation“, казва: „Те функционират като тежък товар, който постоянно измъчва компанията[AB1] – правят я по-малко гъвкава, по-малко способна да реагира разумно на изискванията на променящия се пазар.“ [50]
Макар че загубата на възможности за работа в американската производствена промишленост се признава и обсъжда от десетилетия, много хора не знаят, че профсъюзите са основен двигател за загубата на работни места. Според доклад на „The Heritage Foundation: работните места в производствените предприятия, в които има профсъюзи, са намалели със 75 % за периода 1977-2008 г., докато заетостта в производствените предприятия, в които няма профсъюзи, за същия период се е увеличила с 6%.
Подобна е ситуацията и в строителния сектор. Изследователят от „The Heritage Foundation“ Джеймс Шарк пише: „За разлика от производствения сектор, строителната индустрия се е разраснала значително от края на 70-те години на миналия век. Като цяло обаче този ръст се дължи изключително на работни места, които не са свързани с профсъюзи, като от 1977 г. насам се е увеличил със 159%. Обвързаните с профсъюзи работни места в строителството са намалели със 17%.“ [51]
Освен това профсъюзите са инструментът, използван от комунистическите елементи за насърчаване на егалитаризма в предприятията. Шерк отбелязва, че синдикатите изискват от предприятията да изплащат заплати според трудовия стаж на служителя (същото се прави и в социалистическите страни), без да се взема предвид приносът на служителя към предприятието или резултатите от неговата работа. „Профсъюзните договори свиват заплатите: те потискат размера на заплатите на по-продуктивните работници и повишават заплатите на по-малко компетентните“, пише той. [52] Идеята, която действа тук, е същата като абсолютния егалитаризъм при комунизма, който на практика представлява преразпределение на богатството между служителите в предприятието. Намесата във вътрешния процес на вземане на решения в предприятията и монополът върху пазара на труда подкопава свободния пазар.
Агресивното застъпничество на профсъюзите за това, което те описват като благосъстояние на работниците, в крайна сметка облагодетелства едни работници за сметка на други и поставя в неблагоприятно положение отделните предприятия и икономиката като цяло. Проведено през 2005 г. проучване показва, че „повечето американски домакинства, участващи в профсъюзи, имат критики и резерви към тях“ и че „основната причина за тяхното неодобрение никога не се обсъжда открито в профсъюзните медии или не се разглежда на профсъюзните събрания“. [53]
Инфилтрираните от комунизма профсъюзи под ръководството на прогресивното движение често се превръщат в инструменти за водене на борба срещу свободния пазар, вместо да прокарват и защитават законните интереси на работниците. Корупцията и личните интереси са често срещани сред профсъюзните лидери. Тяхната еднолична борба срещу това, което те наричат несправедливост на работното място, създава тежест за индустрията и производителността, като възпрепятства корпоративните реформи и рационалните опити за рационализиране на производството, услугите, образованието, държавната администрация и други области. В политическо отношение левицата черпи подкрепа от профсъюзите, за да насърчава своите социални движения и да всява раздор в обществото.
7. Комунистически „идеали“: примамване на човека към собственото му унищожение
Въпреки че комунистическата теория е пълна с пропуски и противоречия, мнозина все още се подвеждат по нея. Това е така, защото Маркс описва един утопичен комунистически рай, на който биха могли да се радват хората по целия свят. Това е основната фантазия и заблуда. Неговото описание включва „завладяващо материално изобилие“ в едно ново утопично общество. В него всеки човек би работил „според способностите си“ и би получавал „според нуждите си“. Не би имало частна собственост, нито пропаст между богати и бедни, нито управляваща класа и експлоатация. Би имало свобода и равенство за всички и всеки човек би могъл да развива своите специфични таланти. Животът би бил прекрасен.
Този набор от измамни аргументи, „преопакован“ по толкова много начини, привлича мнозина да се борят за него. Днес много хора от Запада никога не са преживявали трагедиите на живота в тоталитарна държава или не са научавали за тях. Те продължават да хранят илюзорна надежда за комунистически рай и затова разпалват огъня, като проповядват комунистически и социалистически идеи.
Всички идеи, предложени от Маркс, са опасни илюзии. Марксизмът твърди, че комунистическото общество ще се радва на свръхизобилие от материални блага. Човешките желания и потребности обаче са безкрайни. При обстоятелствата, обусловени от ограничените човешки знания, ограниченото работно време и ограничените ресурси, недостигът и лишенията са неизбежни. Принципът на оскъдицата е отправна точка за всички икономически изследвания. Без тези ограничения на хората не би им се налагало да изследват кой вид производствен метод е най-ефективен, тъй като предполагаемото свръхизобилие би обезпечило всички методи и би било възможно да се разхищава на воля.
Марксизмът също така твърди, че в едно комунистическо общество моралните стандарти биха се подобрили значително. Тъй като обаче доброто и злото съжителстват във всеки човек, подобряването на моралните стандарти в едно общество изисква направляване от праведни убеждения и ценности, както и лични усилия и духовно усъвършенстване. Това, което проповядва марксизмът, е атеизъм и класова борба, които развиват злата страна на човека. На хората се отказва свобода на убежденията, а религията се изкривява и превръща в политически инструмент, използван от комунистическите партии за изопачаване и преследване на истинската вяра. Без праведната вяра в божественото и самодисциплината моралът може само да запада. Нещо повече: веднъж дошли на власт, всички комунистически лидери се оказват тирани – арогантни, развратни и напълно неетични. Противоречи на здравия разум да се очаква, че техните последователи ще подобрят моралните си стандарти значително.
Марксизмът също така прокламира, че ще има равенство за всички. Но, както беше изложено по-рано, социализмът неизбежно води до тирания. Властта е в основата на разпределението на ресурсите, но разпределението на властта в една тоталитарна държава е най-несправедливо. Следователно разпределението на ресурсите при тоталитаризма също ще бъде най-несправедливо. Във всички държави, в които властва или е властвал социализмът, хората виждат формирането на привилегирована прослойка, както и дълбоки различия между богати и бедни и потискане на хората от страна на държавата. Ресурсите се изчерпват за военни цели, а материалната собственост на хората се заграбва, за да стане привилегированата класа по-силна, докато мнозинството е оставено да се труди в бедност.
Марксизмът заблуждава с обещанието „от всекиго според възможностите му, на всекиго според нуждите му“. [54] Комунизмът обещава, че на всеки член на обществото ще може да му се предостави пълна изява на неговите способности. Но в действителност при социалистическите икономики хората не могат да действат по свое желание според собствените си способности, защото не разполагат с основни свободи.
Марксизмът казва, че разделението на труда създава отчуждение. Но в действителност разделението на труда е необходимо за всяко общество. В най-известния си труд „Богатството на народите“ британският икономист и философ Адам Смит твърди, че разделението на труда може значително да увеличи производителността и да насърчи просперитета. Различията, създадени от разделението, не са непременно конфликти, нито пък непременно водят до отчуждаване и обезличаване. Хората от всички слоеве на обществото, независимо от тяхното положение, могат да допринесат за обществото, да издигнат своя морал и да помогнат за осигуряване на щастие в своите семейства и общности.
Комунизмът обаче използва стремежа на индивидите към добро, за да ги подведе и да ги превърне в религиозни фанатици на комунистическата идеология. Той използва стремежа към доброто като свой лозунг, за да откъсне хората от божественото. Той замърсява умовете на хората, подсилва злата им природа и ги кара да извършват всякакви престъпления. Под това влияние хората се отдават на материални удоволствия, като загърбват по-възвишените и благородни убеждения в контекста на висшата цел на живота. Комунизмът отравя всичко, до което се докосне, и избива милиони хора, както се вижда във всяка страна, в която идва на власт. Ако хората по света не се събудят сега, ще се сблъскат с ужасяващи последици.
8. Морал, просперитет и мир
Стремежът към щастие е част от човешката природа. Проспериращата икономика може да донесе щастие, но икономиката не съществува във вакуум. Когато пътят на икономическото развитие се отклони от етиката и морала, може да последва икономическа криза. Едно общество, което е просто богато, не само не е способно да създава радост и щастие, но и просперитетът му ще бъде краткотраен. Когато основите на етиката и морала се рушат, ни очаква катастрофален резултат.
През 2010 г. централната медия на китайския режим People’s Daily съобщава, че въпреки икономическото си развитие позицията на Китай в класацията на Forbes по отношение на индекса за брутното национално щастие спада от години. Втората по големина икономика в света е засегната от корупция, замърсяване на околната среда и свързани с безопасността на храните инциденти, поради което китайският народ е изключително несигурен в средставата си за препитание. В този случай богатството се е увеличило, докато моралът и щастието са намалели.
Всичко това отразява фаталния недостатък на комунизма: човешките същества се състоят не само от плът, но в много по-голяма степен от съзнание и дух. Божественото е определило пътя, по който ще поеме животът на човека. Китайците казват, че „всяка хапка и всяка глътка са предопределени“, което е аналогично на западната духовна вяра в концепцията за съдбата или предопределеното. Хората, които вярват в божественото, разбират, че богатството е благодат, дарена им от техния Създател. Те осъзнават ценноста на това човек да има смирено и благодарно сърце и затова са удовлетворени и щастливи.
Сред пътуващите на борда на обречения „Титаник“ през 1912 г. е и милионерът Джон Джейкъб Астор IV, чието богатство е достатъчно за построяването на тридесет кораба „Титаник“. И все пак, когато бил изправен пред лицето на смъртта, той направил това, което смятал за морално правилно, и защитил жените и децата – отстъпил мястото си в последната спасителна лодка на две ужасени деца. [55] По същия начин Айсидор Щраус, съсобственик на универсалния магазин „Мейсис“, казал: „Няма да се кача преди другите мъже“. Съпругата му Ида също отказва да се качи в спасителната лодка, като отстъпва мястото си на Елън Бърд, новата им домашна прислужница. Ида предпочита да прекара последните мигове от живота си с своя съпруг. [56]
Тези хора с голямо богатство избират традиционните ценности и вярата пред възможността да спасят имуществото и живота си. Тяхното чувство за морал и справедливост отразява най-висшето състояние на човешката цивилизация и човешката природа: благородният характер е по-ценен от живота, който обаче е по-ценен от богатството.
Г-н Ли Хонгджъ, основателят на духовната практика Фалун Гонг, в есето си „Богатство с добродетел (Дъ)“ пише:
Дълг на владетеля и управниците е да донесат богатство на населението, но при все това насърчаването на поклонничеството към парите е най-лошата политика, която може да се възприеме. Богатството без Дъ ще навреди на всички съзнателни същества, докато богатството с Дъ е това, на което всички хора се надяват. Затова, ако човек е заможен, той трябва да се застъпва за Дъ.
Дъ се натрупва в предишни животи. Да се стане цар, управник, богаташ или благородник идва все от Дъ. Няма ли Дъ, няма печалба; загубата на Дъ означава загуба на всичко. По този начин тези, които търсят власт и богатство, трябва първо да натрупат Дъ. Чрез изтърпяване на трудности и вършене на добри дела човек може да натрупа Дъ сред хората. За да постигне това, той трябва да разбере принципа за причината и следствието. Знанието за това може да даде възможност на управниците и на населението да упражняват самоконтрол и по този начин под небето ще царят благоденствие и мир. [57]
Ако човечеството поддържа гореспоменатите ценности по отношение на богатството и живота, икономическите предизвикателства, които се коренят в алчността, леността и завистта на хората, ще намалеят значително. Колкото повече човечеството е в състояние да потисне егоистичните си желания, толкова по-малко призракът на комунизма ще може да примами човешкото сърце и моралните норми ще останат ненарушени.
Комунистическият призрак е направил сложни подредби, за да унищожи човечеството. Неговите икономически аранжировки са само част от цялото. За да се освободим от контрола на комунистическите „идеали“, трябва да разобличим заговора, да идентифицираме измамните послания и да спрем да влагаме надежда в това компрометирано верую. Цивилизацията ще възвърне своята жизненост, когато човечеството преоткрие традиционните ценности и възстанови морала и добродетелите. Само тогава човечеството ще може да постигне истински мир и да се радва на просперитет и щастие.
Назад към Девета глава 9 (I част)
Препратки
29. M. Szmigiera, “Direct Investment Position of the United States in China from 2000 to 2018,” Statistica.com, September 2, 2019, https://www.statista.com/statistics/188629/united-states-direct-investments-in-china-since-2000.
30. “Zhongguo waishang touzi baogao, 2016” 中国外商投资报告, [“Report on Foreign Investments in China, 2016”], in Zhongguo washang zhijie touzi linian gaikuang 中国外商直接投资历年概况 [A General Summary of Direct Foreign Investments in China], The Ministry of Commerce of China. [In Chinese]
31. U.S. Commission on the Theft of American Intellectual Property, “Update to the IP Commission Report: The Theft of American Intellectual Property: Reassessments of the Challenge and United States Policy,” (Washington DC: The National Bureau of Asian Research, February 2017), http://www.ipcommission.org/report/IP_Commission_Report_Update_2017.pdf.
32. Chris Strohm, “No Sign China Has Stopped Hacking US Companies, Official Says,” Bloomberg, November 18, 2015, https://www.bloomberg.com/news/articles/2015-11-18/no-sign-china-has-stopped-hacking-u-s-companies-official-says.
33. Kurt Biray, “Communist Nostalgia in Eastern Europe: Longing for the Past,” Open Democracy, November 10, 2015, https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/kurt-biray/communist-nostalgia-in-eastern-europe-longing-for-past.
34. John Polga-Hecimovich, “The Roots of Venezuela’s Failing State,” Origins 10, no. 9 (June 2017), http://origins.osu.edu/article/roots-venezuelas-failing-state.
35. José Niño, “Venezuela Before Chavez: A Prelude to Socialist Failure,” Mises Wire, May 4, 2017, https://mises.org/wire/venezuela-chavez-prelude-socialist-failure.
36. John Bissett, “Hugo Chavez: Revolutionary Socialist or Leftwing Reformist?” Socialist Standard 101, no. 1215 (November 2005), http://socialiststandardmyspace.blogspot.com/2015/05/hugo-chavez-revolutionary-socialist-or.html.
37. Julian Adorney, “Socialism Set Fire to Venezuela’s Oil Crisis,” Real Clear World, August 29, 2017, https://www.realclearworld.com/articles/2017/08/29/socialism_set_fire_to_venezuelas_oil_crisis_112520.html.
38. José Niño, “John Oliver is Wrong About Venezuela — It’s a Socialist Country,” Mises Institute, May 30, 2018, https://mises.org/wire/john-oliver-wrong-about-venezuela-%E2%80%94-its-socialist-country.
39. Chris McGreal, “Zimbabwe’s Inflation Rate Surges to 231,000,000%,” The Guardian, October 9, 2008, https://www.theguardian.com/world/2008/oct/09/zimbabwe.
40. Jason Long, “The Surprising Social Mobility of Victorian Britain,” European Review of Economic History 17, no. 1 (February 1, 2013): 1–23, https://doi.org/10.1093/ereh/hes020.
41. Michael Rothschild, Bionomics: Economy as Ecosystem (Washington, DC: Beard Books, 2004), 115.
42. Adam Smith, The Theory of Moral Sentiments (Malta: Gutenberg Publishers, 2011).
43. Lawrence Kudlow, American Abundance: The New Economic and Moral Prosperity (New York: HarperCollins Publishers, 1997).
44. Thomas Sowell, Economic Facts and Fallacies (New York: Basic Books, 2008), 174.
45. Friedrich Engels, “Trades Unions,” The Labour Standard, May 28, 1881, Marxists Internet Archive, accessed April 20, 2020, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1881/05/28.htm.
46. Vladimir Lenin, “The Trade Unions, The Present Situation and Trotsky’s Mistakes,” in Lenin’s Collected Works, trans. Yuri Sdobnikov (Moscow: Progress Publishers, 1965), 32:19–
47. Lü Jiamin 呂嘉民, “Liening gonghuixueshuo shi” 列寧工會學說史 [“A History of Leninist Theory on Unions”], (Liaoning People’s Press, 1987). [In Chinese].
48. James Sherk, “What Unions Do: How Labor Unions Affect Jobs and the Economy,” The Heritage Foundation, May 21, 2009, https://www.heritage.org/jobs-and-labor/report/what-unions-do-how-labor-unions-affect-jobs-and-the-economy.
49. Ibid.
50. Edwin J. Feulner, “Taking Down Twinkies,” The Heritage Foundation, November 19, 2012, https://www.heritage.org/jobs-and-labor/commentary/taking-down-twinkies.
51. Sherk, “What Unions Do.”
52. Ibid.
53. Steve Inskeep, “Solidarity for Sale: Corruption in Labor Unions,” National Public Radio, February 6, 2007, https://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=5181842.
54. Karl Marx, “Critique of the Gotha Programme,” in Marx & Engels Selected Works (Moscow: Progress Publishers, 1970), 3:13–30, via Marxists Internet Archive, April 20, 2020, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1875/gotha/ch01.htm.
55. Children on the Titanic. Directed by Keith Wootton. Marina Del Rey, CA: Vision Films, 2014.
56. Isidor Straus, The Autobiography of Isidor Straus (Smithtown, NY: The Straus Historical Society, 2011), 168–176.
57. Li Hongzhi, “Wealth With Virtue,” in Essentials For Further Advancement, January 27, 1995, https://www.falundafa.org/eng/eng/jjyz02.htm.
