Служебният военен министър Атанас Запрянов се уплаши и помоли Гърция да пази небето ни, след като беше редовен зам. военен министър преди 3 г. в кабинета, който даде на Украйна нашите ПВО ракети за ЗРК С-300
Войната на САЩ и Израел срещу Иран в Близкия изток, която не ни засяга пряко, колкото и да е странно, индикира състоянието на отбранителните способности на нашите Въоръжени сили. И по-точно в частност на капацитета и възможностите на противовъздушната ни отбрана (ПВО).
Нека не се спираме на политическите аспекти на този конфликт А да разгледаме военно-техническите му страни, които хвърлят светлина върху състоянието на армията ни.
Известно е, че първоначално, на 4 март, Иран изстреля една ракета срещу Турция, след което обяви, че Турция не е цел на иранската армия. Не е тайна, че Анкара зае отрицателна позиция спрямо американско-израелската инвазия. Така че е логично да не е цел. Има съмнения, че тази ракета или се е отклонила от курса си, което е напълно възможно, или е била изстреляна провокативно от някоя от въоръжените групировки, спонсорирани и въоръжавани от Иран. Или е друга провокация, за да привлече и Турция за съюзник срещу Техеран. Както и да е. В случая е по-важно, че тя бе прехваната и унищожена от ПВО на НАТО – от американски боен кораб в Средиземно море. След няколко дни имаше и втора ракета, която също бе унищожена.
Защо споменавам всичко това? Преди първата свалена ракета служебният министър на отбраната (който запази поста си на министър от редовния кабинет на Росен Желязков) Атанас Запрянов уверяваше, че за България няма пряка опасност от войната в Близкия изток. Но след като бе свалена първата ракета над Турция, министърът се уплаши и за 24 часа се извъртя и каза, че има риск за България, и поиска спешно свикване на Съвета за сигурност към Министерски съвет.
А защо се уплаши Запрянов? Като редовен министър в предишното правителство той разреши със свой подпис пребиваването у нас на 15 щатски самолета до 31 май – транспортни и цистерни за зареждане във въздуха. И после, постфактум, само уведоми парламента какво е направил. А ирански ракети имат боен радиус над 2000 км, позволяващ им да достигнат и до Софийското летище, където са базирани щатските самолети. Освен това Иран официално обяви, че всяка точка, непосредствено до конфликта, където е разположена американска военна техника, ще е легитимно атакувана. Дори имаше официално запитване от иранското посолство каква е целта на пребиваването на американските военни самолети на гражданското летище „Васил Левски“. Българският отговор бе за учение под мотото „усилена бдителност на Алианса“, но това е друга дълга тема.
Та ето защо политико-военното ръководство на МО възприе тактиката да се презастрахова за всеки случай, въпреки че от иранското посолство у нас заявиха, че България не е била цел на свалената ракета. Такава превантивна мярка бе необходима, за да поиска нашето военно министерство помощ от Гърция. Не от Турция по политически и най-вече исторически наслоени съображения и предрасъдъци, а и защото предстоят избори и не се знае как ще се възприеме такъв акт. Макар че ракетите, от които се опасяваме, няма откъде другаде да прелетят до България, освен през турска територия. Та гърците ни обещаха, че ще пратят у нас два изтребителя F-16.
Но с изтребител не може да се унищожи балистична ракета, а само дрон, което пък не е финансово изгодно. Освен това се ангажираха да предислоцират по-близо до нашите граници в района на северна Гърция и една батарея зенитно-ракетна система „Пейтриът,която да ни пази от иранските балистични ракети. Чест прави на южните ни съседи – удържаха си на думата. „Пейтриът“ и двата F-16 вече са застъпили в дежурство.
Предполагам, че министърът и нашите висши военни са наясно, че България вече няма на национално ниво способности за противоракетна отбрана. И че сме на колене пред иранските ракети, ако решат да полетят към нас. Сами няма как да се справим. А преди можехме. Затова Запрянов помпозно обяви пред нарочно свиканите медии в Министерски съвет, след като ракетата бе неутрализирана от пакта, че НАТО е най-големият гарант за нашата национална сигурност. Да, така е. Но нека не забравяме, че преди Чл. 5, който е светая светих на Северноатлантическия договор за колективната отбрана, има друг – Чл.3, който задължава, че преди дадена държава да разчита на помощ от другите страни-членки в случай на нападение, тя трябва да изгражда и притежава необходимите възможности сама да се защищава. А проблемът е, че ние ги нямаме.
А защо ги нямаме? Нека теглим чертата, за да видим къде бяхме и къде сме сега.
Българската армия бе страшилището на Балканите. Сега само армията на Северна Македония е по-зле от нас. През 80-те години ЦРУ постави родната войска в класация по военен капацитет, сила и мощ на едно от челните места в Европа. Най-добрата разузнавателна централа в света тогава обяви, че малко европейски армии могат да се сражават срещу Българската армия, повечето от тях нямат „шанс за победа срещу нея“. Понеже говорим за ПВО, ето някои данни. Непосредствено след 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков бе свален от власт, армията ни разполагаше със 123 изтребители само за ПВО. Колкото Турция и Гърция имаха, взети заедно. Пак подчертавам – това е бройката само за нуждите на ПВО, без останалите бойни самолети, който притежавахме. И без транспортните, учебните и спомагателните. Знаете ли колко годни изтребители имаме сега? Ами по-добре не питайте.
Освен това в противовъздушната ни отбрана имаше 25 зенитно-ракетни дивизиона. Те прикриваха срещу въздушна опасност всеки квадратен километър българска земя. Сега дивизионите ни са няколко единици. Колкото да защищават най-важните ни стратегически обекти – АЕЦ „Козлодуй“, Нефтохим в Бургас, тецовете от комплекса „Марица – Изток“ край Стара Загора, столицата. В общи линии май е това.
Преди противовъздушната ни отбрана беше дълбоко ешелонирана и през нея и „пиле не можеше да прехвръкне“. Сега не е така. Сега родната ПВО трудно ще се справи със собствени сили и средства дори с една „заблудила се“, да речем, иранска ракета, която е в крайната фаза на полета си и е уязвима. А за масиран обстрел и дума не може да става. И трябва да разчита на помощ от НАТО. Ето защо министър Запрянов се уплаши и поиска помощ от Гърция. Преди оперативните планове на армията ни предвиждаха и според съюзните разчети тя трябваше да води самостоятелни бойни действия по суша, въздух и море поне 5 дни в случай на агресия срещу нас. Трябваше сама, без чужда помощ да удържа границите, да не позволи пробив, докато на помощ дойдат съюзниците.
Законният въпрос е защо се докарахме дотук? Причините са комплексни. Най-големият удар по време на промените у нас понесоха отбраната и Въоръжените сили. Поради дълго и упорито насаждания фалшив идеологически наратив, че армията е развъдник на комунизъм, тя бе безмилостно мачкана, орязвана и съкращавана. От 110 000 души се сви като шагренова кожа до днешните едва 24 000. Сега само северомакедонската е по-малобройна. Другата причина е, че бизнесът с неохота даваше пари за войската, защото я считаше за паразитна структура, която не носи приходи, а само консумира средства. Родните политици забравиха думите на Наполеон, че народ, който не храни своя армия, ще е принуден да храни чужда.
Всъщност почти всички правителства, с малки изключения, за над 35 г. преход имат грях по отношение на финансирането на Българската армия. Дори имаше период, когато полицията бе с по-висок бюджет от нея. Което е недопустима аномалия. Това се случи, когато вътрешен министър бе Цветан Цветанов.
А първият министър на отбраната на ГЕРБ през 2009 г., когато спечели изборите, бе Николай Младенов. Той сътвори прецедент не само в нашата, но и в световната история, като предложи военният ни бюджет да бъде намален с 40%. Именно тези пари бяха прехвърлени за МВР. Ехото на този финансов шок за Въоръжените сили не е заглъхнал и до днес, още се усеща. Защото по принцип въобще отбраната е най-консервативната система на обществото. И така трябва да бъде. Затова всяко изоставане в тази област се наваксва изключително трудно. Трябва много време.
Освен това през годините не бе зададена най-правилната посока за модернизация и превъоръжаване. Не бе отчетен, или, по-точно, със закъснение беше отчетен следният фактор – членуваме в могъщ политико-военен съюз. По суша България е заобиколена и граничи със съюзници, с изключение на западната ни граница. Следователно рискът за военната ни сигурност по земя е минимален. Което ще рече, че сме най-уязвими по въздух и по море. По-важно е първото, защото една добра ПВО система прикрива и морската ни акватория.
Още когато се разбра, че ще купуваме нови изтребители и започна дългата сага какви да изберем, се чуха гласове на експерти, които твърдяха, че по-напред трябва да вземем съвременни зенитно-ракетни комплекси, които да ни защищават небето. Защото една съвременна и безпогрешна зенитно-ракетна система е в състояние да порази и свали и най-модерния изтребител. Те апелираха първо това да направим, пък изтребителите да вземем после, засега може да почакат. Но никой не ги чу. Бързаше се да се сключи договор за покупка на изтребители най-вече заради политически сметки и съображения, които не ми се коментират. Освен че цялостната модернизация на войската ни се забави, тя тръгна и донякъде в грешна посока. Следвайки политическите капризи на всяка партия и всяко правителство, влезли във властта.
В момента най-съвременният ни и най-добър зенитно-ракетен комплекс, с който разполагаме, е руският ЗРК С-300. Той е аналог на американския „Пейтриът“, дори има известни предимства. Някои модификации на ракетата на С-300 могат да носят и тактическа ядрена бойна глава. България го получи в края на 80-те години. Комплексът е дислоциран край София с основна задача да пази столицата от вражески изтребители, бомбардировачи и ракети. Да, С-300 има способности да сваля и балистични ракети. И всичко това в далечина от радиус до 200 км и височина до 40 км. Дотук звучи добре, няма страшно, защитени сме! Само ако не бяха два проблема. Първият е, че времевият ресурс на ракетите скоро изтича, тъй като ги получихме през 1988 г., а нови западни системи още не сме купили. Надяваме се скоро да вземем от Германия ЗРК „Ирис“, но всичко е още в сферата на пожеланията и преговорите. Освен това техническата поддръжка на комплекса, доставката на резервни части и ремонтите може да се извършват само в Русия. Което при сегашните геополитически обстоятелства е немислимо. Този комплекс е на въоръжение освен у нас, и в Словакия. Колко пускови установки и колко ракети имаме, е класифицирана информация и може само да гадаем.
А вторият проблем, свързан с противовъздушната ни отбрана, го сътвори правителството на Николай Денков. То дари на Украйна преди 3 г. ракети от комплекса С-300, защото украинците имат на въоръжение тази система и са обучени да боравят с нея. Само ракети, без пусковите установки. Но колко броя дадохме, не бе съобщено. На журналистическите въпроси бе отговорено, че това е строго секретна информация. А защо е засекретена? Няма логика. След като всички европейски държави, които предоставяха безвъзмездно въоръжение и техника на Украйна, обявяваха точно какво дават, какъв тип и колко бройки. Но явно ние сме по-европейци от другите. А по това време днешният служебен министър на отбраната Атанас Запрянов бе зам.-военен министър в редовен кабинет. Не е известно той да е заявил тогава някаква публична позиция по въпроса или несъгласие, че си даваме ракетите и оголваме противовъздушната си отбрана. Мълчеше си конюнктурно.
Освен това от правителството на Николай Денков излязоха и с йезуитското обяснение, че са предоставили само дефектни ракети. Такова понятие като „дефектна“ ракета няма. Тя или може да лети, или не. Ако е такава, се бракува. Както е смешно да се каже, че ракетата е „крива“. Направо си звучи пародийно. А щом са „дефектни“, защо тогава сме ги дарили на украинците? В такъв случай те са негодни за ползване, за какво са им? Какво ще ги правят? Естествено, че никой не повярва на такова обяснение. При цялата нелепост на ситуацията, изглежда, че акад. Денков е бил щедър и е дал разрешение да подарим, ако не всички ракети, каквито са обществените съмнения, то доста от тях. Защото прави впечатление, че втора поредна година на полигона на ВВС на Черноморския бряг край Шабла няма стрелби. А там всяко лято подразделения на нашата ПВО излизаха на лагер и провеждаха пускове с всички налични зенитни и зенитно-ракетни системи, които имаме на въоръжение, включително и със С-300. Рано или късно ще се разбере.
В случая по-важно е да се осмисли изводът, че в областта на отбраната никога не бива да се лишаваш от въоръжение, техника или система, преди да си наясно с какво ще ги замениш и преди да си го сторил. Защото такива грешки винаги се плащат с кръв. И то с много кръв. Сега ни се размина, но следващия път може да не сме късметлии. Сега разчитаме на помощта на съюзниците. Но и те грешат. Следващия път може да не успеят да ни спасят. Вижте какво стана с прехваления израелски „Железен купол“, който бил непреодолим за балистични ракети. Оказа се, че е уязвим, че е пробиваем. Снимки, които се въртят във фейсбук, показват Тел Авив в руини след ирански обстрел.
Евгени Генов е завършил военното училище, в гр. Лвов, Украйна, специалност „Военна журналистика“, и Военна академия „Г. С. Раковски“ в София, откъдето е магистър по специалността „Национална сигурност и отбрана“. Студент е от първия випуск на факултета по национална сигурност и отбрана, обучаван по стандарт на НАТО. Като офицер е работил в продължение на 22 г като военен журналист във в. „Българска армия“. В продължение на 25 г. като цивилен журналист е работил във вестниците „Стандарт“, „Труд“, „Преса“ и „Телеграф“, пишейки на военни теми. Два пъти – през 2017 и през 2021 г. – е бил директор на Информационния център към Министерство на отбраната и съветник на министъра на отбраната по въпросите за работа с медиите.
Изразените в тази статия възгледи са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
