Един от най-престижните международни диригентски курсове се провежда в Русе
Само няколко месеца след предишното издание Русе отново посреща един от най-престижните международни диригентски курсове, воден от проф. Иван Василевски и проф. Кристоф Брунер от Академията за изящни изкуства в Цюрих.
Изборът на Русе не е случаен – оркестърът на Държавна опера – Русе е сред малкото състави у нас, които съчетават оперна традиция с високи филхармонични стандарти и пазят жив духа на легендарната Русенска филхармония. Именно тази среда дава на младите диригенти безценната възможност да работят с музиканти с опит, дисциплина и ярко чувство за стил.
Заключителният концерт на курса на 24 април от 19 часа в зала „Филхармония“ представя резултатите от тази интензивна творческа работа чрез две монументални партитури – Четвъртата симфония на Брамс и Деветата симфония „Из новия свят“ на Дворжак. По този повод Диана Димитрова разговаря с проф. Иван Василевски за смисъла на диригентското обучение, за срещата между поколенията и за онова, което превръща Русе в притегателен център за млади музиканти от цял свят.
Русе отново е домакин на Вашия диригентски курс само няколко месеца след предишното му издание. Какво Ви кара да се връщате именно тук – какво отличава русенския оркестър като партньор в обучението на млади диригенти?
Връщаме се винаги с удоволствие тук. Причина за това са радостта, желанието и мотивацията на оркестъра да работи с тези млади диригенти, да ги следва, понякога дори да им показва кое е правилно и кое е невъзможно да се получи. Къде е тънката граница между това, което човек иска, и факта, че има партньор в лицето на Оркестъра на Русенската опера, който да балансира реалните възможности. Искам да споделя още удоволствието ни от това чудесно отношение, което оркестрантите имат към младите диригенти, и разбирането, че това са хора, които се учат на една много, много трудна професия, която не е възможно да овладееш, ако нямаш оркестър пред себе си. Именно поради този процес се връщаме винаги в Русе, идваме с голямо удоволствие и отново ще идваме.
В програмата са включени Брамсовата Четвърта симфония и Деветата симфония на Дворжак – произведения с огромен емоционален и архитектурен мащаб. Какво търсите у младия диригент, когато го изправите пред такава голяма отговорност?
Да, това са две монументални, много известни симфонии – последните и на Дворжак, и на Брамс. Но човек се учи, когато поема предизвикателства и се стреми към нещо голямо. Понякога, разбира се, тези произведения надвишават способностите на един или друг от студентите в момента, но все пак това е път, това е едно изграждане, едно вглъбяване, едно разбиране, че при всяко следващо изпълнение се откриват нови неща. Все някога трябва да се започне отнякъде. Дори не трябва да се чака много, защото нивото на диригентите се вдига, когато те работят с такива монументални, чудесни, известни и значими произведения.
Често се казва, че техниката може да се научи, но личният почерк в дирижирането се изгражда трудно. Как в рамките на един интензивен курс насърчавате студентите да намерят собствен глас, без да нарушат стилистичната вярност към партитурата?
Да, това всъщност е съществото на моята работа. Лесно се коригира по външни параметри – темпо, динамика и т.н. Не е особен проблем да се преподава по този начин. За всичко друго, за да изградим наистина личности, ние можем само да ги подкрепяме. Тази част от работата ми е всъщност психологическа. Необходимо е човек по някакъв начин да влезе във вътрешния живот на студента, да види къде са неговите силни и къде са по-слабите му страни, и да го насърчава. Опитвам се да насоча студентите по правия път, но не е възможно само с налагане на мнение за интерпретация това да се случи. И все пак ние сме адвокати на композитора. Симфонията е написана и има някои правила, които трябва да се спазват. Ако човек не иска да работи по този начин, трябва самият той да стане композитор и да пише музика, която тогава може да дирижира както си иска. Всъщност това е най-тънкият, най-интересният и най-специалният аспект от нашата професия.
Русе пази традициите на историческата Русенска филхармония. Усещат ли младите музиканти тази приемственост и може ли срещата с оркестър с такава памет да промени начина, по който те разбират професията си?
Русенският оркестър е с дългогодишни традиции, а ние идваме от една по-различна култура. Мисля, че това учи музикантите, защото те познават традиционни оркестри, но нямат възможност да работят с оркестри, натрупали подобна история. Когато дойдат тук, мисля, че си вземат нещо и от по-различното разбиране за музиката, за професията. Искам специално да подчертая, че Оркестърът на Русенската опера е изключително дисциплиниран в много позитивен смисъл. С много голяма любов към професията, с тази вярност и всеотдайност толкова години – мисля, че това също променя отношението на диригентите към техния партньор, към музикантите, които десетилетия наред свирят и за пореден път преоткриват всяка симфония. Струва ми се, че това е взаимен процес. На оркестрантите също им харесва, че идват млади хора от една по-различна култура, които се учат и имат нови идеи.
След като вече за пореден път работите тук, забелязвате ли промяна в новото поколение диригенти – в начина им на мислене, в отношението към авторитета, към партитурата и към самия оркестър?
Промяната не става толкова бързо, но с годините в новите поколения се забелязват някои новости. Живеем в свят на дигитализация, с по-големи възможности за пътуване и културен туризъм. Като че ли диригентите стават все по-млади. Правих скоро селекция за един майсторски клас в Америка – имаше 240 кандидати за 10 места. Направи ми впечатление, че има доста колеги на по 20 години – мъже и жени с много добро ниво. Забелязва се някакво подмладяване. Въпреки че информацията е много по-достъпна и има повече курсове за диригенти, интересът е огромен. Има голям наплив и конкуренция. Но същината на нашата работа не се променя, а тя изисква честно отношение към произведенията, а не опит за оригиналност, с която да изпъкнеш пред толкова много кандидати. Тук говорим за стотици кандидати, които чакат на опашка за една професия, която все пак е екзотична. Става дума за по-голямо популяризиране на музиката в страни, в които допреди 20 години не е имало такава традиция. Но ако интерпретациите останат честни и искрени, те би трябвало да идват от сърцето и душата, а не да са плод на външни ефекти.
