150 години от рождението на великия артист, чието име Русенският театър гордо носи днес
Изкуството на актьора е мимолетно, остава в ефира. А за артист като Сава Огнянов, напуснал земния свят преди повече от седем десетилетия, днес трудно можем да си създадем реална представа. Няма записи, кино или видеоленти, не са живи и неговите съвременници. Останали са само записани спомени от артисти и културни дейци от епохата. И все пак, знаем, че е бил сред първомайсторите на българската сцена, че името му се нарежда до имената на Васил Кирков (за съжаление, почти забравен днес!), на Адриана Будевска, Роза Попова и Кръстю Сарафов.
Роденият на 24 май 1876 г. в Кюстенджа (днес Констанца, в миналото прекрасния български град Кюстенджа), но израснал и завършил гимназия в Русе, Сава Огнянов (днес театърът на дунавската ни столица с гордост носи неговото име!), още от дете е рецитирал прекрасно. Като ученик в мъжката класическа гимназия “Борис I“ той изумява русенци с проникновената си интерпретация на една от най-сложните и трудни за интерпретация Шекспирови роли – Шейлок от “Венецианският търговец”.
Писателят Константин Мутафов за това необикновено събитие:
“На финала публиката бе занемяла, притаила дъх от ужас и захлас. Да, никога през живота си не бях чувал такива викове и ръкопляскания, както онази вечер след сцената на Шейлок и Порция. Дълго време в града се приказваше само за Шейлок на гимназиста Огнянов, който наистина игра като голям, завършен артист…”. Интересно е, че преди това е участвал също като гимназист в две постановки на театъра – комедиите на Гогол „Ревизор” и „Женитба”.
През 1896 г. двайсетгодишният Сава Огнянов заминава за Мюнхен, където учи в прочутото драматично студио на Ото Кьоних. После се прехвърля в Берлин и става редовен студент в тамошната академия. През 1902 г. дебютира в столичната трупа “Сълза и смях” като Мортимър от “Мария Стюарт” на Шилер. После специализира в Прага, Виена, Москва и Париж.
През целия си живот Огнянов учи системно и упорито. Никога не се осланя на великолепните си природни данни: глас, фигура, пластика, музикалност. Работи неуморно върху словото, дикцията, жеста, върху комплексното изграждане на всеки образ. Винаги се стреми да намери подходящата форма, необходима за изграждането на ролята, да достигне нейното внушение, чрез пластиката и словото. И като истински майстор- ювелир Огнянов обработва текста, докато авторовото слово не получи желаните от него блясък, сила и красота. Той е наистина сред малцината надарени от Бога големи наши артисти. В неговата външност има нещо царствено, величествено, празнично, каквото е и изкуството му. Днес почти нямаме такива артисти – красиви, представителни и владеещи до съвършенство словото.
През 1920 г. Сава Огнянов е в Рим, където само след една главна роля в киното (във филма “Отец Савелий”) е обявен от италианската критика за… “звезда на италианското кино”! Но въпреки предложенията за нови филми и театрални роли той се завръща в родината си, защото е убеден, че “камъкът тежи на мястото си”, а и не вярва, че киното, което тогава е още нямо, без звук, може да бъде голямо изкуство. А той държи премного на словото, за разлика от повечето наши артисти днес, които го подценяват.
За три десетилетия на сцената Сава Огнянов пресъздава 115 роли, от които близо 40 централни. Голяма част от тях остават еталонни за българския драматичен театър. Хамлет, Кориолан, Цезар, Борис Годунов, Рогожин, Д-р Ранк, Филип Втори, Вурм, Клавдий, Наполеон, Петручио, Макбет – това е само част от неговите забележителни сценични превъплъщения, останали ненадминати и до днес. Една щастлива среща за него е тази с големия чешки режисьор Йозеф Шмаха, който през началото на миналия век работи в Народния театър в София. Неговата красива и даровета дъщеря, оперетната артистка Жозефина става съпруга на Огнянов. С Йозеф Шмаха той прави повечето от най-силните си роли от високата класика (Шекспир, Шилер, Ибсен, Достоевски).
Отзив за неговия Хамлет от поета Теодор Траянов:
„След великолепния Петручио от „Укротяване на опърничавата” израстна и вечният призрак на Хамлет. Неизказано трагичен е бледният Хамлет, сам за себе си, но трагичен е той и за самия Огнянов. Разбработвал с любов Хамлетовата проблема дълги години, добил искрените похвали на двама колоси от Виенския Бургтеатер, главния режисьор Хайнер и големия актьор Хуго Тиминг, Сава Огнянов не можа да наложи тоя тъй масторски създаден от него образ на своите сънародници. Въплътеният чисто интуитивен образ от Васил Кирков се хареса може би повече. Защото героичността, макар и трагична в своята пасивност, при Кирков завладява по-лесно и по-скоро, отколкото замислената мечтателност и духовно задълбочаване при Огнянов. И тук той се движи в своя собствена област. Не трагедията на волята, а трагедията на безволието ни даде Огнянов в своя български, славянски Хамлет. И както Хамлет на Ермети Новели е правдив, така и Хамлет, създаден от Йозеф Хайнц е без съмнение Шекспировски. Същото може да се каже и за двата образа, създадени на българска сцена от Васил Кирков и Сава Огнянов. И двамата тия Хамлетовци са истински, и двамата умират с една нeуловима усмивка, чиято тайна ще отнесат със себе си в Царството на сенките…” (Теодор Траянов, сп. „Хиперион”, г. VI, 1927, кн.7 – 8).
Напуска този свят млад, на 22 март 1933 г. в София, 57-годишен, в разцвета на силите и таланта си, след инфаркт. Сърцето му не издържа напрежението, интригите и борбите в театъра.
Като всеки истински, чувствителен артист той твърде остро усеща противоречието между прекрасния възвишен свят на сцената и посредствеността и завистта на заобикалящата го среда.
Двадесет години след безвременната му кончина, точно на 22 март 1953 г., Русенският драматичен театър приема неговото име, което носи гордо и до днес. На сцената на красивото Доходно здание (Театъра) актьорът е гостувал неведнъж с някои от най-силните си роли, оставил е незаличима следа в културната памет на най- европейския български град. А името му е отдавна в Пантеона на великите български артисти.
Един интересен спомен на великия артист
В началото на своята сценична кариера Огнянов има известни проблеми с произнасянето на словото, с дикцията си, която съвсем не е ясна, добра. Ето какво казва той по този повод на театроведа Пенчо Пенев, неговия първи биограф:
„ Когато се върнах от странство и постъпих в трупата на „Сълза и смях”, още след първото ми представление в два столични вестника направо ме нарязаха! В „Пряпорец” беше по-човешки казано, но в един друг беше написано буквално: „Този пък актьорин, дето играеше младежа в представлението, говореше толкова бързо, толкова неразбрано, че ми идеше да вдигна стола, на който седях, да го запофуча (?!) на сцената по този изпълнител на една от най- главните роли!”. Подписано бе с буквата К. Като го прочетох, главата ми се замая. Ами сега? Какъв актьор ще бъда с този недостатък?…
Ха да те видим, драги Сава, можеш ли да бъдеш втори Демостен? Че като се затвори моя милост в стаята си (тогава живеех на бул „Патриарх Евтимий“ до „Граф Игнатиев” под наем в къщата на един подполковник), че по десет часа на ден, упражнения на глас, на букви, звукове, срички, думи, изречения и цели тиради на хекзаметрови стихове. С такава неумора и настървение правех тези десетчасови упражнения да произнасям на глас!”.
Вдъхновен изпълнител на Ботевите стихове
Съдбата на няколко пъти кръстосва пътищата на Саваогняновия род с този на Христо Ботев. Майката на актьора – Мина Горанова, е тази, на която големият наш поет и революционер посвещава стихотворението си „Пристанала“. По-късно, като студент в Германия, Сава Огнянов води продължителна кореспонденция с Ботевата дъщеря Иванка. Вече в България, тя често е в публиката на спектаклите, в които той участва. Възхитена от неговия талант, Иванка Ботева му подарява красиво подвързано томче със стихотворенията на баща си Христо Ботев.
За съжаление бомбардировките над София унищожават тази безценна семейна реликва. Дъщерята на артиста Жозефина Огнянова – Темелкова по памет си спомня, че текстът на посвещението върху книжката е бил горе-долу следният: „На моя любим приятел, вдъхновен изпълнител на стихотворенията на незабравимия ми баща”.
