Истинският въпрос пред държавата е не само как наказва след това, а как предотвратява това да се случи изобщо
Тайното заснемане и разпространение на видеозаписи на голи хора не е само скверно човешко деяние. Неговите извършители могат да понесат не само морална, а и наказателна отговорност. За правния аспект на това явление, наблюдавано от известно време в България, разговаряме с адв. Мартин Костов.
Адв. Мартин Костов е завършил е СУ “Св. Климент Охридски”, специалност право, и следдипломна квалификация по въпросите на арбитражното производство към Българска търговско-промишлена палата. Управляващ съдружник е в адвокатска кантора “Имаш право“, където предоставя консултации в следните области: търговско право, вещно право, семейно и наследствено право, трудово право, административно право и процес. Член е на Софийска адвокатска колегия.
Адвокат Костов, скандалът със скритите камери в лекарски кабинети и козметични салони изглежда като криминална хроника, но Вие твърдите, че той е много повече от това. Защо?
Това не е просто поредният криминален сюжет. Това е тежък срив на доверието в пространства, в които човек влиза именно с очакването за защита, дискретност и професионална грижа. Говорим за лекарски кабинети и козметични студиа – места, в които хората буквално и символично се разсъбличат. В такава среда всеки има право да очаква конфиденциалност, а не публика. Затова и общественият шок е напълно разбираем – засегната е не просто личната сфера, а най-интимното пространство на човека.
Каква е фактическата картина, която се очертава до момента?
В края на януари 2026 г. в България излязоха наяве няколко отделни, но сходни случая на тайно заснемане на жени по време на интимни процедури. За броени дни публично станаха известни поне три различни казуса – салони за лазерна епилация в Бургас, студио в Казанлък и гинекологичен кабинет в София. Общото между тях е едно: жертвите са били записвани без знание и съгласие в ситуации, в които имат най-високо оправдано очакване за неприкосновеност.
Първите сигнали дойдоха, след като жени са били уведомени от близки или познати, че интимни кадри с тяхно участие циркулират онлайн, включително в порнографски сайтове и канали. Оттам започна лавина – нови сигнали, нови разпознавания, нови разкази за унижение, срам и страх. Появиха се данни и за заснето непълнолетно дете. Това вече не е единичен пробив, а картина на системна злоупотреба.
Реагираха ли институциите адекватно?
Реакцията беше по-скоро закъсняла, отколкото превантивна. Имаме досъдебни производства, проверки, действия на прокуратурата, ГДБОП и здравните власти, но това се случи едва след като вредата вече беше факт и след като съдържанието вече се беше разпространило онлайн. Именно това е неудобният извод: институционалната система изглежда по-уверена след скандала, отколкото преди него.
Да, държавата се задейства. Но постфактум. А при такива случаи постфактум често означава, че унижението вече е било мултиплицирано хиляди пъти в интернет.
В част от случаите се твърди, че камерите са били поставени за сигурност или че записите са изтекли след хакване, т.е. неоторизиран достъп, манипулиране или контрол над компютърни системи, мрежи и данни чрез използване на специализиран софтуер (вируси, скриптове). Променя ли това правната картина?
Не в същината ѝ. Дори да приемем хипотезата за външен пробив, остава фундаменталният въпрос: защо изобщо има камера в помещение, в което клиентът се съблича или преминава през интимен медицински преглед? Това е решаващият въпрос. Ако изходната точка е неправомерна, не можете да обясните проблема само с „изтичане“ или „кибератака“.
С други думи, дори когато не е доказано кой точно е разпространил записа, моралната и правна тежест на самото тайно заснемане остава. А в лекарски кабинет или в процедурна зала това е особено тежко посегателство.
Вие разглеждате проблема и в международен контекст. Защо това е важно?
Защото този тип престъпно или противоправно поведение не е локален български феномен. В много държави вече има натрупан опит как обществото и законът реагират на т. нар. spycam случаи. Южна Корея е може би най-известният пример – там незаконното тайно заснемане се превърна в обществена криза. Стигна се до масови протести и до специализирани екипи за откриване на скрити камери в уязвими пространства.
Подобни случаи има и в САЩ, и в европейски държави, където правната рамка често е изрична – има самостоятелни състави за воайорство, незаконно заснемане в интимна среда. Налагат се тежки наказания, особено когато са засегнати деца. Международната практика ни показва две неща: първо, че това е сериозен обществен риск; и второ, че правото трябва да реагира не само наказателно, но и превантивно.
Как изглежда българската правна рамка в подобни случаи? Разполага ли с достатъчно инструменти?
Българското право разполага с инструменти, но не във всяка част те са достатъчно прецизни. Имаме няколко различни линии на защита и отговорност.
Първата е защитата на личните данни. Когато говорим за видеозаписи на реални хора, особено в интимна среда, това безспорно е обработване на лични данни. А когато съдържанието разкрива голо тяло, интимни части, здравословно състояние или сексуален живот, навлизаме в изключително чувствителна сфера. Такова обработване изисква ясна правна основа, прозрачност, пропорционалност и строги гаранции. В разглежданите случаи виждаме точно обратното – скрити камери, липса на информация, липса на съгласие, липса на легитимна цел. Това е учебникарски пример за нарушение.
Втората линия е гражданската отговорност. Пострадалите имат право да търсят обезщетение за неимуществени вреди – за унижението, срама, тревожността, накърненото достойнство, страха от повторно разпространение. Това не са абстрактни вреди. Това са реални човешки последици, които правото признава.
Третата линия е наказателната. Тук българският Наказателен кодекс не е съвършен, защото не съдържа изричен самостоятелен състав за такова тайно заснемане в интимна среда, както е в някои други държави. Ето защо практиката търси по-близки квалификации – например създаване и разпространение на порнографски материал, а в определени хипотези – и текстове, свързани с негласно събиране на информация. Това е работещо до известна степен, но показва и нужда от по-ясна законодателна уредба.
Да се спрем на GDPR и защитата на личните данни. Какви точно са нарушенията според Вас?
На първо място, липсва елементарната прозрачност. Хората не знаят, че са заснемани. На второ, липсва валидно основание за събиране и обработване на тези данни. На трето, има пълна несъвместимост между евентуално обявена цел като „сигурност“ и реалното използване на записи от интимни пространства. Това е правно недопустимо.
Когато се прави видеонаблюдение, законът и европейските стандарти изискват много ясно: легитимна цел, видими камери, уведомяване на хората, правила за достъп, срокове за съхранение, мерки за сигурност, а при по-висок риск – и оценка на въздействието. При скрито заснемане на голи клиентки в процедурни помещения тези стандарти очевидно не са просто нарушени – те са демонстративно пренебрегнати.
Важно е и че дори лицето да не се вижда ясно на всеки кадър, това не означава, че няма лични данни. Достатъчно е човекът да е разпознаваем по белези, контекст или дори да може сам да се разпознае, за да е налице нарушение.
Какви конкретни права имат жертвите?
Жертвите имат право да търсят защита по няколко линии едновременно. Могат да сезират Комисията за защита на личните данни. Могат да предявят граждански иск за обезщетение за неимуществени вреди. При определени факти могат да бъдат част от наказателно производство или да настояват за активно разследване.
Практическият проблем обаче често не е дали имат права, а срещу кого най-ефективно да ги насочат. В подобни случаи прекият извършител невинаги е лесен за установяване. Затова в много ситуации е по-разумно претенцията да се насочи и към юридическото лице, което стопанисва обекта и организира дейността. Ако нарушението е станало в неговите помещения, при или по повод обслужването на клиенти, не може автоматично да се скрие зад фразата „не знаех“.
Тоест не само конкретният човек, поставил камерата, може да носи отговорност?
Точно така. Ако може да се идентифицира конкретният извършител, той безспорно носи лична отговорност. Но това не изключва отговорността на търговското дружество или възложителя. Българското право допуска търсене на отговорност и по линия на възложената работа, когато вредата е причинена при или по повод изпълнението ѝ. Това е много важен практически механизъм, защото дава шанс на пострадалия да търси реално удовлетворение, а не само морална победа.
Къде се крие най-големият риск за жертвите, ако решат да водят граждански дела?
Най-големият риск често е не в правото, а в събираемостта. Много студия и салони работят през дружества с минимален капитал, с ограничени активи и лесно прехвърляема дейност. Това означава, че дори при спечелен процес, човек може да се окаже с присъдено обезщетение „на хартия“, но без реална възможност да го събере.
Затова тактически е важно още в началото да се мисли не само за иска, но и за бъдещото изпълнение – срещу кого да бъде насочен, дали да се търси отговорност по няколко линии, има ли основание за обезпечителни мерки. Това не е цинизъм, а процесуален реализъм.
А как стои въпросът с наказателната отговорност? Достатъчен ли е Наказателният кодекс в сегашния му вид?
Според мен не напълно. Проблемът е, че нямаме изрично и ясно формулиран състав за тайно видеозаснемане в интимна среда като самостоятелно престъпление. Затова правоприлагането в момента „превежда“ тези случаи през други текстове – например за порнографски материал. Това е възможно, но не винаги улавя точно тежестта на посегателството.
Когато законът разчита на това дали материалът ще бъде определен като „порнографски“, има риск самото нарушение на личната неприкосновеност да остане недооценено. А тук говорим за грубо нахлуване в личния живот, достойнството и телесната автономия. Това оправдава воденето на сериозен дебат за това дали българското наказателно право не трябва да бъде допълнено с по-ясен текст.
Какъв е най-важният извод от този скандал?
Че не можем да третираме подобно посегателство като технически инцидент или като „теч на записи“. Това са реални жертви, реално унижение и реално разрушаване на доверие в професии и пространства, които по дефиниция трябва да пазят интимността на човека.
Правото разполага с инструменти – административни, граждански и наказателни. Но този случай показа и нещо друго: системата реагира най-уверено след като вредата вече е факт и вече е качена в интернет. А истинският въпрос пред държавата е не само как наказва след това, а как предотвратява това да се случи изобщо.















