Ако термините, които използваме за определяне на вредата, се откъснат от контекста си, способността ни за преценка отслабва
В едно местно кафене погледът ми се спря върху плакат. На него пишеше, че понятието „злоупотреба“ не бива да се ограничава само до физическо или сексуално насилие. Напротив, то обхващало различни други области – технологичната, финансовата и духовната.
Разбира се, никой не се съмнява, че хората намират изобретателни начини да се държат зле във всяка сфера на живота. Съпруг, който контролира семейните финанси с прекалена строгост; колега, който използва технологиите, за да изключва другите от вземането на решения, и партньор, който се отнася към общите задължения с хронична небрежност – всички те може да постъпват лошо. Това са провали в преценката, характера или съобразителността.
Подобно поведение може да разочарова и дори да подкопае доверието. Но без допълнителни уточнения то не представлява злоупотреба, и да го наричаме така означава да размиваме границите, без които моралната яснота е невъзможна. Когато всичко се нарече злоупотреба, думата губи моралната си тежест. А когато това се случи, онези, които страдат от истинска злоупотреба, не печелят нищо – напротив, страданието им тихо потъва в общия шум.
Вредата приема най-различни форми, а моралният речник изисква да правим разграничения, където можем. Ако термините, с които описваме нараняването, се откъснат от корените си, способността ни за преценка отслабва. Резултатът не е по-голяма чувствителност към онези, които наистина са малтретирани, а морално изравняване, при което всички форми на дискомфорт изглеждат еднакво неотложни.
Никъде тази словесна „инфлация“ не е по-очевидна, отколкото във висшето образование. Съвременният университет – някога разбиран като място, където младите хора се приобщават към едно взискателно интелектуално наследство – все повече възприема терапевтичен модел, а заедно с него и съответния речник. Вече не се казва, че студентите са изправени пред предизвикателството на неудобни идеи; казва се, че тези идеи ги наранявали. Това, което някога се оспорваше в спор, днес се възприема като „насилие“ – като оскверняване на емоционалното благополучие на студента. Езикът на нараняването е навлязъл в сферата на обикновеното интелектуално несъгласие, а университетът, от когото би трябвало да се очаква повече, до голяма степен го е насърчил.
Последиците за висшето образование са сериозни. Да наричаме думите насилие не е просто да засилим неодобрението – това означава да разрушим едно съществено разграничение. Насилието, разбрано в истинския му смисъл, е принудително посегателство срещу личността. То ограничава свободата по най-непосредствен и осезаем начин.
Словото, дори когато е грубо, невярно или погрешно насочено, принадлежи към съвсем различен ред. То може да нарани, да обиди и да разтревожи. Но да го приравняваме с насилие означава да смесваме категории, които свободното общество от дълго време се стреми да разграничава и които университетът, повече от всяка друга институция, е длъжен да пази.
Объркването произтича от похвалното желание да се вземе страданието насериозно, но постепенно се превръща в навик – всички трудности да се разглеждат през една и съща морална призма. В култура, която с право осъжда причиняването на вреда, твърденията за пострадали носят морална тежест и автоматично привличат внимание и съчувствие.
Колкото повече тази динамика се осъзнава и използва, толкова повече прагът за това, което се смята за вреда, се снижава. Несъгласието се превръща в агресия; дискомфортът – в травма; обидното – в насилие.
В това има определена стратегическа изгода. Не ми харесва това, което казва професор Х. Аргументите ѝ ме разстройват, а заключенията ѝ накърняват убежденията ми. Но забележете реторичния обрат: като твърдя, че думите ѝ представляват насилие, не е нужно да отговарям на доводите ѝ. Достатъчно е да я докладвам на властите.
Накратко, твърдението за нанесена вреда прекъсва самия процес, в чието поддържане е смисълът на либералното образование: търпеливото и строго противопоставяне на идеи, при което трябва да надделява по-добрият аргумент, а не по-обидената страна. Да наричаме несъгласието вреда не означава да задълбочаваме моралната сериозност – означава да я заобикаляме. Означава да заменим упоритата работа по интелектуалното опровержение с много по-лесната работа по отправянето на обвинения.
Цената на подобна словесна „инфлация“ е двойна. Първо, тя подкопава способността ни да реагираме съразмерно на истинско насилие. Ако всички форми на вреда се третират като равностойни, никоя не получава вниманието, което заслужава. Жертвата на действително насилие или реално малтретиране открива, че страданието ѝ е реторично приравнено към несравнимо по-малки оплаквания.
Второ, тя омаловажава личността. Да тълкуваме всяка трудност като вреда означава, парадоксално, да третираме студента не като човек, способен на интелектуален растеж, а като пациент, нуждаещ се от закрила. Либералното образование винаги е настоявало за точно обратното. Четем трудни автори не защото споделяме техните изводи, а защото мерането на сили с мощен и неудобен ум само по себе си е форма на интелектуално изграждане.
С други думи, срещата с трудни или взискателни идеи не е пречка за образованието – тя е самата му формираща същност. Затова онова, което се представя като съпричастност, всъщност е неуважение – мълчаливо признание, че на студентите не може да се вярва, че сами ще се справят с мисленето.
Това не е аргумент в защита на безразличието към страданието. Това е аргумент в защита на яснотата. За да запазим моралната сила на езика си, трябва да сме готови да правим разграничения – да казваме, че едни неща са наистина вредни, докато други са просто трудни, неприятни или обидни, без обаче да нараняват. Такива разграничения не са проява на безсърдечност. Те са условие за справедливост. Култура, която не умее да различава насилието от несъгласието, ще пропилее моралната си енергия и ще изгуби способността си за преценка.
Задачата не е да стесним моралната си загриженост, а да я дисциплинираме – като възстановим език на вредата, който е едновременно хуманен и взискателен, език, който прави разграниченията, от които се нуждае нашият морален и интелектуален живот. Едва тогава ще можем да откликнем на истинското страдание с дължимата му тежест, като същевременно запазим пространството за интелектуална среща, от което зависи свободното общество. Това пространство не е нещо второстепенно за университета – то е неговото призвание и най-висшето му задължение.
Възгледите, изразени в тази статия, са лични мнения на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
