Eдин от стълбовете на нашия музикален театър – оперен и оперетен – и на театрите в страната
Христо или още Хитьо Попов (1891 – 1968) е не само първият професионален оперен постановчик, но и един от стълбовете на нашия музикален театър – оперен и оперетен – от 20-те до 60-те години на миналия век, с огромни заслуги за националната опера и оперета, а също и за театрите в страната. Той работи с няколко поколения наши артисти и среща българската публика с голям брой заглавия от класиката и съвременността, а също и от български автори. Около 120 са оперите и оперетите, които представи той в София и страната и може да се каже, че близо половината от постановките от този период са негово дело. И много от тях за първи път у нас!
Роден е на 23 септември 1891 година, под знака на артистичните Везни, в София, в културно семейство. Баща му е съдия, а майка му гимназиална учителка. От дете се влюбва в театъра и музиката. Шестнадесетгодишен е вече приет в трупата на Пловдивския драматичен театър, най-стария у нас. После за кратко играе и във Видинския. Баща му го подкрепя в кариерата и го изпраща да учи в школата на прочутия Московски художествен театър. Там Хитьо Попов има големия шанс да учи при такива колоси като Константин Станиславски и Владимир Немирович Данченко. По това време в Москва е и бъдещият главен режисьор на Народния театър Николай Масалитинов.
През 1910 г. учи и в актьорската школа на прочутия Анри Масе в Париж. После отново се връща в Москва, за да продължи обучението си и да се дипломира там. През 1913 г. е вече в България, помощник-режисьор в Оперната дружба, където работи заедно с основателите Константин Михайлов- Стоян и Драгомир Казаков. С тях реализира „Кармен” на Бизе и „Гергана” на Маестро Атанасов, две постановки, които се радват на огромен успех сред публиката в цяла България. През декември 1919 г. прави самостоятелния си дебют като режисьор на „Евгений Онегин” от Чайковски.
След това поставя „Миньон” на Амброаз Тома и „Хофманови разкази” на Жак Офенбах. През 1924 – 1925 г. е изпратен от правителството на специализация в Западна Европа – за по няколко месеци е в миланската Ла Скала, парижките Гран опера и Опера Комик, берлинската Щатсопер и Виенската опера.
По-късно е режисьор в Софийската опера, главен режисьор от 1933 до 1937 г., когато е пенсиониран преждевременно, но продължава да работи – заедно с маестро Тодор Хаджиев (първия професионален оперен диригент у нас) основава първата българска Студия за млади певци (1937 – 1942). От 1943 до 1947 г. е режисьор в Художествения оперетен театър, а след това и в Народната оперета (ДМТ „Стефан Македонски”), където е главен режисьор (1948 – 1954) и директор (1954 – 1957). Същевременно е постоянен гост-режисьор на оперните театри на Русе, Варна и Стара Загора и за един сезон – директор на Варненската опера. Една наистина дълга и плодотворна за българската музикална сцена кариера.
Убеден привърженик на реалистичния музикален театър, възпитаник на школата на Станиславски, Хитьо Попов изгражда своите спектакли със здрав, стегнат ансамбъл, с ярко очертани ситуации и конфликти и добре разкрити и психологически плътни характери на героите, при широко разгърнати, пределно раздвижени масови сцени, в които всеки участник – до последния хорист е със своя задача.
Тясно свързан с общи естетически позиции и сходство на вкуса с диригента Тодор Хаджиев и нашите първи художници-сценографи Александър Миленков и Иван Пенков, забeлежителни майстори на сцената (!), той създава една солидна основа, оставя една добра традиция, поета и доразвита от постановчиците след него, повечето от тях също учили в Европа.
Голямата класика – славянска и западна – му дава възможност да разкрие пълноценно таланта си на постановчик и да създаде спектакли-жалони в историята на българската опера като „Садко”, „Хованщина”, „Снежанка”, „Аида”, „Цар Салтан”, „Еврейката”, „Турандот”.
Сериозно, задълбочено работи той с артистите-певци. Под негово ръководство изграждат редица от най- силните си роли забележителните Петър Золотович, Христо Бръмбаров, Събчо Събев, Цветана Табакова, Констанца Кирова, Мара Фратева, Георги Хинчев, Михаил Попов, Катя Спиридонова, Мария Милкова- Золотович. Освен режисьор, той е и всеотдаен учител- педагог.
Тук специално трябва да споменем и абсолютната премиера на „Цар Калоян” на 20 април 1936 г., определена от тогавашната критика като „величествена”, но свалена по настояване на Борис Трети след деветото представление. Този първи прочит, достоен за шедьовъра на Владигеров от него, от диригента Асен Найденов, художниците Александър Миленков и Иван Пенков и балетмайсторката Мария Димова, е нов, преломен момент в историята на Софийската опера и изобщо на българска култура.
