Научният консенсус може да бъде надежден ориентир за политиката, когато се основава на обширни, многократно потвърдени доказателства. Но консенсусът рядко е безпогрешен.
Науката напредва, като проверява идеите спрямо резултатите от експерименти и наблюдения с течение на времето. Тя не е просто въпрос на споделено мнение. Всъщност историята многократно е показвала, че утвърденият консенсус може да бъде враг на откритията.
През септември CBC публикува новинарски материал за скорошно издание на канадския доклад „Променящият се климат на Канада“. Това породи няколко мисли за неотдавнашната история на отразяването на тази тема.
Докладът отново твърдеше, че изгарянето на изкопаеми горива, или онова, което авторите наричат „човешка дейност“, е причина за климатичните промени. Посланието беше настойчиво: ако не се вслушат в съветите на климатичните изследователи, канадците трябва да се подготвят за значително по-горещо и по-несигурно бъдеще.
Както обикновено, докладът на канадското правителство се стремеше да гледа напред. Той уж оценяваше как би изглеждала Канада при различни сценарии в зависимост от това дали други държави изпълнят климатичните си ангажименти.
Нейтън Жиле, един от авторите на доклада и научен изследовател в канадското Министерство на околната среда и климатичните промени, заяви: „Все още имаме известна възможност да влияем. От това накъде ще тръгнат емисиите оттук нататък ще зависи как ще се развиват температурите през века и дали ще успеем да ги стабилизираме, или те просто ще продължат да се покачват.“
Учените не са имунизирани срещу пристрастия
Като си припомним, че преди следващата климатична среща на върха – COP31, която ще се проведе в Анталия, Турция – вече е имало 30 такива срещи и че от няколко десетилетия слушаме сходни твърдения за глобалното затопляне, човек не може да не се запита дали членовете на общността на климатолозите не са склонни към същите навици на институционално пристрастие, които влияят и върху други бюрократични структури.
Голяма част от свързаните с климата изследвания се финансират от правителства и международни организации, които определят приоритетите, отправят покани за проектни предложения и разпределят безвъзмездни средства. Изследванията, които представят климатичните промени като неотложна заплаха, са по-склонни да получат устойчиво финансиране и многогодишни ангажименти, отколкото предложенията, които подчертават по-ниска чувствителност, силен потенциал за адаптация или умерено нетно въздействие.
Изследователите в началото и средата на кариерата си са подложени на силен натиск да се придържат към преобладаващите наративи. Публикуването във влиятелни научни списания оказва сериозно влияние върху наемането и кариерното израстване. Климатолозите, които се възприемат като поддръжници на общоприетото мнение, биват възнаграждавани със знаменитост и професионален напредък. Създаването на високи нива на тревожност повишава видимостта и моралния авторитет на климатичната област. Учените, които подчертават тежките рискове, получават повече медийно внимание, обществен престиж и покани да съветват правителства.
Онези, които изтъкват несигурността в изследванията, успехите на адаптацията или необходимостта от компромиси, често се сблъскват с професионално изолиране, трудности при публикуването или публично заклеймяване като „отричащи“. Анкети и свидетелства от академичните среди разкриват автоцензура и натиск да не се оспорва приетият консенсус.
Органи за оценка, като Междуправителствения панел по изменение на климата (IPCC), имат задачата да обобщават научните резултати за политиците. Техните резюмета често се договарят с правителствата. Щом даден проблем бъде представен като изискващ бързи, широкомащабни политически мерки, институциите, неправителствените организации и изследователите, чиято работа подкрепя това представяне, придобиват ресурси и влияние. Това създава силна зависимост от вече поетия курс. Поставянето под въпрос на неотложността на действията по климата подкопава оправданието за продължаващо финансиране и институционална значимост.
Тази динамика не е уникална за климатичната наука. Подобни проблеми със стимулите се появяват и в други области, свързани с политиките, и е ясно, че социалната обратна връзка и стимулите за кариера могат да изкривят цялостната изследователска програма, дори когато отделните изследователи са искрени в работата си.
Изводът е следният: предвид структурите на финансиране, стимулите за кариера и благосклонните медии, може да се очаква институционалното пристрастие, което поражда висока степен на тревога относно климатичните промени, да продължи. И това въпреки множеството прогнози от последните 30 години, които просто не се сбъднаха.
Несъгласието не е морален провал
Това не обезсилва изцяло физическите доказателства за затопляне, повлияно от човека. То обаче би трябвало да насърчава здравословен скептицизъм към катастрофичните прогнози, омаловажаването на стратегиите за адаптация и склонността несъгласието да се третира като морален провал, вместо като нормално научно разногласие. Във всяка област, в която науката е тясно обвързана с мащабно публично финансиране, стимулите имат значение и следва да бъдат разглеждани открито.
Също така не е тайна, че аргументите срещу изкопаемите горива са свързани с прогресивна опозиция срещу демократичния капитализъм, която предпочита планета, управлявана от неизбрани технически експерти. Климатолозите, изследователите и активистите в непропорционално голяма степен се определят като склонни към левицата. Това е добре документиран модел в множество проучвания и анализи на политическата принадлежност в академичните среди, даренията за предизборни кампании и самоопределените идеологически позиции.
Преподавателите във висшите училища по екология и науки за Земята показват сходно едностранчиво пристрастие. Проучвания в американски колежи отчитат съотношение между преподаватели демократи и републиканци от порядъка на 25:1 или повече. По-широки изследвания сред академичните среди показват, че наклонът наляво се е засилил през последните десетилетия.
Подобни модели на политически предпочитания се наблюдават и сред членовете на неправителствени организации, занимаващи се с климатичните промени. Самоопределянето като либерален, силно либерален или прогресивен е често срещано, а политическите дарения в полза на левицата значително превишават даренията за партии отдясно.
Общественото доверие в самите климатолози също е силно поляризирано по идеологическа линия. Склонните към левицата хора заявяват по-високо доверие, а склонните към десницата – по-ниско. Този модел се наблюдава в много държави и с времето се е задълбочил в Северна Америка.
Високият залог изисква информирано вземане на решения
Нищо от това не цели да внуши, че всеки климатолог е партиен активист или че измерванията за покачването на CO₂, тенденциите на затопляне, загубата на лед и т.н. са изфабрикувани. То не потвърждава изцяло и циничната шега, че можете да запишете 10 години репортажи за климатичните промени, да ги пускате на аудиоповторение в оранжерията си и да спестите разходите за тор.
То означава, че хората, които създават, обобщават и популяризират климатични изследвания, може да не представляват широкото съгласие, което традиционните медии искат да приемем.
Значителен брой квалифицирани изследователи остават скептични или силно критични към господстващия консенсус за климатичните промени. Някои публично изразиха несъгласие с ключови елементи от консенсуса на IPCC, особено относно чувствителността на климата, надеждността на моделите, причините за екстремните метеорологични явления, мащаба на бъдещите рискове или последиците за публичната политика.
Скептиците по отношение на климатичните промени като цяло приемат, че CO₂ е парников газ и че планетата се е затоплила. Но те твърдят, че естествената изменчивост не получава достатъчно внимание, моделите прогнозират твърде високо затопляне, катастрофичните последици са преувеличени, адаптацията е възможна и умереното затопляне носи реални ползи.
Мненията на скептиците обаче не се отразяват широко. Еднородната култура около климатичните промени винаги усилва драматичните приоритети за сметка на умерените гласове, които подкрепят смекчаването на последиците от затоплянето, а не обедняващи решения като забраната на изкопаемите горива.
Същественото е, че климатичните изследвания заемат особено важна пресечна точка между науката и действията на правителствата. Именно затова традиционните медии трябва да предлагат балансирано отразяване, което да оставя отворена възможността за по-информиран избор на политики.
За журналистите никога не е лесно да плуват срещу течението. Но данъкоплатците се нуждаят от информация за климатичните промени, на която могат да се доверят.
Изразените в тази статия възгледи са мнение на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
