Завръщането от смъртта наистина променя живота.
Бях в средата на интервю с третия човек, разказващ ми как е умрял, когато осъзнах, че всички говорят едно и също.
Разказите им за отвъдното се различаваха в почти всяка подробност. Единият бил воден из неземно царство от млада жена върху крилото на пеперуда. Друг бил в общуване с мъж, починал години по-рано. Третият бил посрещнат от ангели в операционната зала. Общото между тях беше по-неуловимо: докато разказваха преживяванията си, в очите им се четеше споделена нежност, а в думите им за смъртта и смисъла на живота – спокойна увереност.
Всички те носеха усещане за мисия, което десетилетия по-късно не беше избледняло.
Снимам документален филм, „Последни часове“, за хора, завърнали се от клинична смърт – явление, известно като преживявания близо до смъртта (НДО). До третото интервю вече не ме интересуваше толкова какво са видели, колкото какво са донесли обратно.
Ето какво.
Неврохирургът, който не вярваше
Д-р Ибън Александър III е даден за осиновяване на единадесетия ден от живота си. Осиновителят му е един от най-уважаваните неврохирурзи на своето поколение, а Александър го последва в същата специалност – в крайна сметка преподава неврохирургия в Харвардското медицинско училище цели петнадесет години. Бил е убеден материалист. „Мозъкът произвежда съзнанието. Точка.“
През ноември 2008 г. обаче той е приет спешно с гърчове, предизвикани от рядък бактериален менингит – инфекция в мозъка. До края на седмицата лекарите оценяват шансовете му за оцеляване на два процента, а за пълно възстановяване – на нула. Препоръчвали на семейството да го изключат от животоподдържащата апаратура.
И все пак, по чудо, той се възстановил.
Срещнах се с него на хладно февруарско утро в дома му във Вирджиния и слушах как разказва преживяното. Сега е на седемдесетина години и говори плавно, редувайки медицинска неврология и духовност в едно и също изречение.
Това, което помни от седемте дни, в които мозъкът му е бил „изключен“, е гръбнакът на документалния филм и по-голямата му част ще остане там. Но той излезе от комата с разказ, който самият той – като практикуващ неврохирург – не можеше да обясни. Целият му неокортекс е бил изключен; нямаше никакъв механизъм, с който да се произведе дори сън.
След завръщането си той осъзна, че материалистичният светоглед, преподаван от него в Харвард, е много по-тясна гледна точка от тази, в която случайно се е озовал.
„Внимавайте с убежденията си“, ми каза той.
Неврохирургът, преподавал някога, че съзнанието приключва с черепа, сега учи точно обратното. Споделя с хората, че човешкият живот не е чисто материален – че животът е безграничен, дори след смъртта.
Тийнейджърът, който умря с куп съжаления
Само дни преди пътуването ми до Вирджиния, в задушен следобед в Централна Флорида, седях в спортна зала срещу млад мъж, чието сърце спряло на операционната маса по време на това, което трябвало да е рутинна операция на лакътя.
Бъба Херик бил деветнадесет години, десничар питчър на път към Висшата лига. Деня преди операцията медицинска сестра го попитала дали има алергии, които биха могли да усложнят процедурата. Тъй като никога не бил упояван, отговорил с „не“ и излязъл с необяснима тежест в стомаха.
На следващата сутрин получил реакция към упойката и починал на операционната маса.
Това, което описва от отвъдното, започва с преглед на живота. Видял всеки отделен миг от живота си да се разгръща пред него. Включително очевидните неща: първия път, когато взел бейзболна топка, отличен на контролно. Но видял и неща, които не бил очаквал – всеки път, когато е можел да каже „Обичам те“ и не го е казал, и всеки път, когато е можел да каже „Съжалявам“ и не го е казал.
„Умрях с куп съжаления“, ми каза той.
От отвъдната страна обаче към него се приближила фигура, която му казала, че може да получи втори шанс – при едно условие. „Следващия път, когато умреш, трябва да си готов.“
Херик е в началото на двадесетте си. Излъчва кротка нежност, която обикновено идва само с възрастта – или след като надникнеш в отвъдното. Първото нещо, което направил, щом намерил думи за случилото се, е да се обади на всеки, когото смятал, че е наранил.
„Погрижих се да поправя всичко, което чувствах, че трябва да поправя“, ми каза той.
Послание от светлината
Пътуването до третото ми интервю само по себе си се оказа изпитание. Шофирах до Хюстън в буря, превърнала магистралата в дълъг сив коридор от стоп-светлини и локви. Когато екипът ни стигна до снимачната площадка, дъждът беше поутихнал, а Триша Баркър пристигна готова.
През 1995 г., на двадесет и една години, тогавашната студентка по английска филология в Тексаския университет е блъсната челно в Остин от шофьор, пресминал на жълто.
Гърбът ѝ се счупил на три места. Първият хирург на повикване отказал да дойде, тъй като тя нямала здравна осигуровка. Хирургът, който в крайна сметка се съгласил, бил на дежурство четиридесет часа и трябвало първо да поспи малко. В декларацията за съгласие се посочвало седемнадесет процента вероятност от смърт. Без друг избор, тя я подписала.
На операционната маса броила от 100 надолу, изчаквайки упойката да подейства, когато изведнъж съзнанието ѝ напуснало тялото. Гледала операцията отгоре и забелязала, че хирурзите не са сами в стаята. Ангели работели около тях и чрез тях. После се издигнала още по-нагоре, извън болницата, в звездно пространство, където се срещнала с това, което тя нарича божествен разум. Прозвучал глас. Той ясно и директно ѝ наредил:
„Ще се върнеш и ще преподаваш.“
Преди катастрофата Баркър е агностичка – студентка от разпаднало се семейство, с опит за самоубийство зад гърба си.
След катастрофата се върнала в университета, завършила и станала учителка.
Тридесет години по-късно тя все още преподава.
Това, което донесла обратно, казва тя, е смисъл, мисия и ценности. „Бях продукт на тази култура. Смятах, че парите, успехът, къщата, колата – всичко това е единственото, което има значение. После видях, че наистина има значение само как се отнасяш с хората.“
„Не можеш да вземеш догма в онова царство. Не можеш да вземеш омраза. Не можеш дори да вземеш правотата. Единственото, което можеш да вземеш – единствената енергия, достатъчно лека, за да те придружи – е любовта.“
1 въпрос, 1 отговор
В края на всяко интервю задавах въпрос, започнал от първото и неизбежно повтарян до третото. Гледах право в очите човека срещу мен и питах: „Страхувате ли се от смъртта?“
Отговорите им идваха толкова бързо, че можеше да ги сбъркаш с инстинктивна реакция.
„Абсолютно не“, отговаряха единодушно.
Липсата на страх в тях ме порази. Спокойствието им беше отражение на нещо по-дълбоко – на осъзнаването, че смъртта далеч не е краят.
Всеки от тримата беше преустроил живота си около нещо, донесено обратно. За Александър – да преподава, че сме духовни същества в духовна вселена. За Херик – да живее така, че следващата смърт, когато и да дойде, да го завари без нищо неизречено. За Баркър – да води своите ученици в класната стая.
Послание за този живот
Разговарях и с експерти, изследващи това явление научно.
Посетих дома на д-р Джефри Лонг в Кентъки. Той е практикуващ радиационен онколог и изследовател, поддържащ най-голямата публично достъпна база данни за преживявания близо до смъртта в света. Занимава се с това вече повече от тридесет години. Попитах го дали наблюденията ми от трите пътувания намират отражение в данните му.
Той отговори като изследовател – с числа.
През 2024 г. публикува най-мащабното проучване на последиците от НДО досега, сравнявайки 834 души, преживели НДО, с контролна група от хора, имали близка среща със смъртта без НДО. Разликите, каза ми той, далеч не са незначителни. Групата с НДО съобщава масово и последователно за засилено състрадание, по-ясно усещане за смисъл и намален страх от смъртта.
„В крайна сметка“, каза ми Лонг към края на разговора ни, „посланието, което те донасят обратно – отново и отново, в различни култури – е едно и също. Бих казал, че това е най-важното послание, което изобщо може да се осмисли за цялото човечество.“
Какво е то?
Д-р Джанис Холдън, бивш президент на Международната асоциация за изследвания на преживявания близо до смъртта, ми каза по време на нашето интервю:
„Животът ни има смисъл и цел.“
„Предназначени сме да се отнасяме един към друг с възможно най-много съчувствие, грижа и щедрост… и да използваме живота като възможност за духовно развитие.“
