От родовата памет и драмите на българската история до поезията, издателската мисия и свободата на твореца – откровен разговор с писателката
Габриела Цанева е родена в Русе през 1964 г. в семейство на гимназиални учители. Завършва МГ „Баба Тонка“ в родния си град като програмист. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ (Химико-технологичен и металургичен университет), защитава дисертация (PhD). По-късно завършва право и работи 20 години като адвокат в Софийска адвокатска колегия.
Първите й публикации са в сп. „Родна реч“. По-късно сътрудничи и публикува във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, „Труд“ и др. Автор е на повече от 25 книги – поезия, белетристика, есеистика, документална проза и публицистика. През 2018 г. регистрира издателство ga briell-e-lit и започва да издава специализираното списание за литература и визуални изкус тва „Картини с думи и багри“, което оттогава редовно излиза като печатно и онлайн издание.
Уважаема Габриела Цанева, да започнем с началото, с Вашия род, вашите близки…
Както всеки човек, имам два корена; родовата памет за всеки от тях ме е оформяла по различен начин и е оставила различен отпечатък върху мен. В едно есе бях писала „Нямам роден град, имам родна река“…
Родена съм в Русе, но ранното си детство преживях в родния град на мама, Видин. Дунав е реката, по която често пътувах, в нея се научих да плувам, като я преплувах, тя потече във вените ми, тече в спомените ми, тя е любовта ми към промяната и безкрая, към бягството от двуизмерното и статичността…
Да се върнем към рода и близките ми. Ще започна с Цеко Нейов, първият кмет на Видин след 1878 г. – той е прадядо на майка ми. Другият й прадядо е опълченецът Йордан (Йорго) Денков Попов, участвал в боевете на Шипка и Стара Загора. Раняван, носител на орден за храброст. Разказите на баба за тях и за хората, с които са общували, като екзарх Антим І и Михалаки Георгиев, оживяваха като приказки в детското ми съзнание.
Но приказките, понякога могат да бъдат страшни. Страшни бяха разказите за съдбата на дядо ми, цигулар и учител по музика, но и запасен офицер, който по случайност избег налсъдбата на десетки хиляди безследно изчезнали в дните след деветосептемврийския преврат, след като попаднал в преизподнята на „Винарското училище“ във Видин.
Такава бе приказката и на другата ми баба – за живота и смъртта на малката й сестра, Ценка (Цветана Попкоева), осъдена на смърт и разстреляна като „враг на народа“ през 1952 г., едва навършила 23-годишна възраст. Бях около 5-годишна, когато избърсах сълзи те на баба и й обещах да намеря сестра й. Опитах се да го направя около 20 години по късно, когато написах документалната повест „Миналото в мен“. Тази книга стана моят литературен дебют, но и много повече.
Бих могла да говоря дълго за моите корени, но това ще излезе извън рамките на този разговор. Ще спомена само, че историята на рода на баща ми е много обстойно и интересно разказана в тритомника на д-р Михо Михов – „История на Миховия род“.
Учихте в елитната гимнация „Баба Тонка“ в Русе, където Вашият баща беше успешен директор…
Да, завърших математическата гимназия в Русе, факт, който винаги споменавам в биографията си, защото това училище и хората, които срещнах в него – учители и съученици, ми дадоха основата, върху която изградих живота си – такъв, какъвто исках да бъде. Като ученичка в математическата гимназия учих програмиране – това определи темата на дисертацията ми – „Оптимизация на синтеза на някои ненаситени диаминопроизводни на симетричния триазин“; това ми позволи да създавам и управлявам сайтове, включител но сайтът на Арт платформа gabriell-e-lit, в който са приютени архивът на моето издателство gabriell-e-lit и на списание „Картини с думи и багри“. В математическата гимназия получих достатъчно добра подготовка по химия и биология, за да успея чрез участия в национални ученически състезания и олимпиади да стана студентка в ХТМУ в София, където завърших специалност, която по същността си е мост между химията и биологията – технология на органичния синтез. Като ученичка публикувах и някои от творбите си в сп. „Родна реч“.
Насочихте се към правото…
Да, дипломирах се като инженер-химик, но още преди за защитя дисертацията си се насочих към правото. Това се случи след промените през 1989 г. Започнах да уча право не за да стана юрист, а за да разбирам законите на обществото. Протестирахме. Бях на всеки митинг, бдение, шествие, организирани от СДС. Събирахме се по площади, стояхме пред барикади, чакахме танкове (или „Станко“), палехме свещи и искахме да осветим тъмнината, която покриваше миналото ни, но и настоящето. Искахме честни избори, искахме нов президент… Искахме да контролираме законодателния орган… Но как? Как да упражняваме контрол върху дейност, която не разбираме. Зададох си този въпрос, докато слушахме речите на народните представители в парламента и протестирахме срещу новата конституция. Тогава реших, че трябва да уча право, за да знам как се пишат закони, как се прилагат и как точно въздействат върху обществените процеси.
Скоро стана ясно, че и хората, които са вътре в парламента не са наясно нито как се правят закони, нито как се регулират обществени отношения чрез законодателство и право. Не бяха наясно и защо са в парламента, нито каква е ролята на народния представител. Но и тези проблеми излизат извън пределите на нашата литературна тема.
Учих право задочно, докато чаках да защитя дисертацията си, докато бях журналист във в. „Народно земеделско знаме“ и в. „Земеделско знаме“, докато бях инженер-химик и специализирах хроматографски анализ в няколко европейски страни. След това станах адвокат и 20 години практикувах, докато обстоятелствата и това, в което се превърна съдебната система, не ме принудиха да помисля за ново поприще…
Но литературата е Вашата голяма страст.
Да, литературата е моята голяма страст. И съм донякъде щастлива, че обстоятелствата ме принудиха да търся ново поприще. Така започнах да правя това, което обичам – да пиша, да рисувам и да създавам книги като издател. Поезията връхлетя в живота ми, когато бях 12-годишна – думите идваха и не питаха дали ще бъдат публикувани или не… Научих се да ги улавям на хартия, а после и върху монитора, защото така осъзнавам и преживявам действителността по-ярко, плътно и истински. Ненаписаното отлита безвъзвратно, отнесено от потока на времето; написаното – то е кристализирал миг, парченце от стрелата на времето, което излиза извън нея. Литературата присъства в живота ми от почти безпаметното ми детство. Знаех стихове те на Стефан Цанев наизуст преди да се науча да чета. Може би това направи поезията част от същността ми. Поезията като ритъм, като сила на думите, образите и внушенията. Не римите; а образността и онова, което стои отвъд конкретния смисъл е поезия
Нещо за Стефан Цанев?
Стефан Цанев… Той е брат на баща ми. Освен като глас от магнетофонните ленти, които се въртяха в задимени стаи по времето, когато не го печатаха, но всички искаха да знаят стиховете му, присъства в детството ми и като чичо Стефан, който, заедно с татко се правеше на дядо Мраз и който измисли играта на рими, в която аз и братовчедка ми Анна се състезавахме.
Докато бях ученичка и студентка по химия, чичо ми винаги ме подкрепяше в търсенето на пътища и изразност в литературата, но никога не ме е учил как да пиша. Това, което запомних от него като фраза и завет, е изречението „Пиши – никой не чете идеи“. Каза го по повод възторженото ми възклицание „Чичо, имам страхотна идея за пиеса, искаш ли да ти я разкажа?“. А той отговори: „Габи, напиши я, никой не чете идеи“.
Така и не написах пиесата. Но когато през 2018 г. реших да създам списание за литература и визуални изкуства, подготвих експерименталния брой 0/2018 и го представих пред читателите в напълно завършен вид. С този брой списание „Картини с думи и багри“ получи своите ISSN номера като печатно и като електронно издание, а през март 2019 г. – и своята премиера. С чичо ми сме водили безкрайни среднощни разговори за смисъла и същността на изкуството, за неговото велико безсмислие, за безполезността, без която не можем.
Но когато пораснах, когато осъзнах себе си като творец, нито аз поисках, нито той предложи да ме представи и да ме лансира в литературните среди. Каквото съм постигнала, ако нещо съм постигнала, направила съм го сама. И се радвам, че това е така. Днес, когато имаме възможност, продължаваме да водим нашите дълги разговори за изкуството и поезията. Защото без тях не можем.
Кои са Дашите учители и вдъхнолители в литературата? Велики писатели, наши чужди автори, епохи…
Мама беше учителка по литература. Беше нестандартна, бунтарка, различна. Искаше ми се тя да ми бъде учителка, но не беше. Не защото моите учители не бяха добри, напротив, бяха. Още в прогимназията учителката ми по литература подкрепяше самостоятелното ми писане и нежеланието ми да пресъздавам върху тетрадката си наизустени теми или учебникарски твърдения.
В гимназията преподавателката ни по литература беше изключително ерудирана личност, от която научихме много за западноевропейската и конкретно за италианската литература – много повече, отколкото е предвидено в учебните планове, също за старогръцката и за българската литература от началото на ХХ век.
Но не мога да си представя, че някой друг учител би направил това, което майка ми бе направила по време на класно. Забелязала, че един ученик преписва от предварително подготвена тема. Помолила учениците да спрат да пишат, да скъсат листите, върху които пишели по зададените теми и да ги смачкат… Тогава казала: „Пишете по нова тема – „Какво предизвиква у мен един смачкан лист“. Четохме заедно класните работи – бяха разтърсващи. Така човек не просто „се учи как да пише“. Така започва да пише. И да мисли. Защото, за да пишеш добре, трябва да можеш да мислиш – сам, без клишета; трябва да знаеш кой си и какво имаш да кажеш.
В по-общ план – харесвам поетите-символисти, както български, така и световни; в прозата харесвам екзистенциалистите. Обичам френската литература, но и пиесите на Шекспир. Епохата на Просвещението – идеите, въплътени в трудовете на мислителите и писателите от този период са в основата на съвременното общество, морал, философия, посока на развитие. Много обичам няколко стиха на Вийон…, на Яворов, на Елюар, на Багряна… Много поезия „марширува в главата ми“. Но не бих казала, че някой от любимите ми автори е станал мой вдъхновител и кумир, никога не съм искала да пиша като някого.
Кои са Вашите успехи досега в литературата?
Ако имам успехи, друг трябва да говори за тях. Ще спомена няколко заглавия. Най-много ценя дебютната си книга, документалната повест „Миналото в мен“, в коя то, чрез разкази на очевидци проследявам живота на Цветана Попкоева (Чалъкова) и осветявам донякъде историята на горянското движение в русенския регион и последвалите го репресии. Написах книгата през 1990 г., приета бе за печат в столичното издателство „Цанко Церковски“ през февруари 1991 г. Във в. „Огнище“ излезе анонс с откъс от повестта, но въпреки положителната рецензия на проф. Иван Сарандев, три месеца по-късно падна от издателските планове. През есента на 1991 г. бяха публикувани откъси от нея във в. „Народно земеделско знаме“. Ръкописът стана литературен факт едва през лятото на 1994 г. чрез великотърновското издателство „Сеяч“. Въпреки голямото забавяне, това бе една от първите книги по темата за горянското движение у нас.
Много ценя също романа си „Треви под снега“ и сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – двете книги излязоха със знака на изд. „Весела Люцканова“ последователно, през 2000 и 2001 г. Всяка от тях е важна за мен по различен начин. Мисля, че „Треви под снега“ е много добра литература. „Реши се и ще си свободен“ е снимка на епохата – разказ от първо лице за събитията между есента на 1989 г. и лятото на 2001 г. – без претенции за обективност, но честен. От стихосбирките си бих посочила „Високосният ден“ (изд. „Захарий Стоянов“, 2018 г.) като добра литература. Ще завърша с „Живота в стих събрах“ на моето издателство gabri ell-e-lit, (2019 г.) – заглавието подсказва тематиката на този обзорен литературен сборник, който съдържа мои публикувани през годините текстове с кратки коментари.
Как се насочихте към стила хайку и защо? Има ли почва и бъдеще той у нас?
За първи път четох хайку когато бях студентка по химия – един малък сборник, събрал кратки биографии, теоретични текстове и хайку на японски класици. Допадна ми съзерца телността, непосредствеността, уловени и пресъздадени със 17 срички. Поразително е усещането да видиш цял свят, събран в три кратки реда. Много силно въздействие. Особено за човек, който търси корените на източната философия и естетика, както и начин да избяга от многословието на деня.
Но не тогава започнах да пиша хайку, а години по-късно – може би когато отново поисках да избягам от многословието на деня. Издадох две книжки с хайку и други поетични, визуални и прозаични фрагменти – „Искам себе си“, хайбун, (2010) и „Състояния. Хайга“ (2014) – чрез изд. „Изток Запад“.
Но истинското ми пътешествие в света на хайку започна с първия брой на сп. „Картини с думи и багри“, на премиерата в Столична библиотека и срещата ми със Зорница и Васил Харизанови. Установихме добра комуникация между списанието и Български хайку съюз. Няколко години по-късно задълбочихме представянето на хайку и други кратки източни форми чрез активното сътрудничество на Димитър Анакиев като автор, преводач и гост редактор в списанието и с организирането на Националния конкурс за танка поезия „Черешовите води на българската танка“.
Хайку и танка поезията са част от българската национална литература. Те вече не са чуждо, привнесено явление или каприз; те са жива тъкан, плът, със свои български специфики, които правят тези форми уникални. Българите не просто пишат хайку и танка, те чувстват, преживяват хайку и танка и това личи от ученическите конкурси, в които деца от най-ранна възраст умеят да създават тристишия и с тях да рисуват картини, да предават чувства и послания. Уверено мога да кажа, че българското хайку, българската танка, са истинска, богата, многопластова и многожанрова литература, а не мода, не етикет, не нещо, което днес е тук, а утре ще изчезне. Това е литература, която вече е оставила своята трайна и красива следа.
Какво мислите за българската литература днес? Кои днешни автори Ви направиха впечатление?
Не искам да споменавам имена на автори. Ще кажа, че литературата се развива взривно, стихийно – с всичкото добро и лошо, което тези понятия носят.
След 1989 г. цензурата, в оня вид, който познавахме, вече не владее литературната сцена. Но ако кажем, че цензура няма – няма да бъдем прави. Цензура има; днес тя е с други лица и други проявления. Темата е голяма, тежка, заслужава отделно внимание. Вън от контекста и разговора за цензурата, трябва да споменем факта, че днешното време, от една страна позволява моментална самопубликация и саморекламиране, а от друга страна – обрича автора на пълно затъмнение по отношение на каквото и да било „институционално признание и присъствие“. Липсата на литературна критика, онази, която се нарича „оперативна критика“, дори онази, която повече прилича на ревю и реклама, но може да се прочете във видими литературни сайтове и пространства, прави творците на художествено слово силно маргинализирана общност.
Създаването и издаването на сп. „Картини с думи и багри“ е моят опит да дам сцена за изява, да дам възможност за видимост на онези, за които писаното слово е начин на живот, на себеизразяване, на съществуване и идентичност.
Кое Ви накара да основете Вашето издателство и списанието?
Бих могла да кажа, че винаги съм искала да бъда издател, но не е така. В зората на демокрацията купих една книжка със заглавие „Професия издател“ – съдържанието беше толкова далеч от нашата действителност, че се четеше не като „наръчник“, а като „роман“. Идеята за автора-издател стана реална след срещите ми с Весела Люцканова – един успешен автор с авторитетно издателство, човек с чувствителност и усет към хората и книгите, към добрата литература, но и с ясна представа за литературната среда и добра стратегия за „осветяването“ на книгите и авторите в публичното пространство.
Но всъщност издател станах, за да работя без работно време, без преклузивни срокове, без насрочени дела и срещи с клиенти. Наложи се да работя „от къщи“. Трябваше да бъде нещо, което е важно за човек, за когото изкуството на думите е част от същността му; нещо, което би го провокирало да се върне към живота и думите. Станах издател, за да по могна на майка си не просто да преживява живота след тежък инсулт, но и да намери смисъл и радост в него.
Как подбирате Вашите автори?
Опитвам се да не подбирам автори, а произведения. Всеки човек може да напише едно хубаво стихотворение, или да разкаже една интересна история. Поетите и писателите могат да го правят многократно. Има хора, които пишат много и казват много – и го правят по един прекрасен начин. Има и такива, които не го правят по най-добрия начин, но това, което казват е значимо и трябва да бъде прочетено. Има талантливи творци, които внушават с произведенията си идеи, които не ми допадат, които считам за вредни.
Опитвам се да събирам творби – онова, което си струва да бъде избрано, показано, прочетено; което искам да въздейства върху читателската аудитория. В този смисъл съм склонна да публикувам дебютиращи автори, без значение на каква възраст са направили първата крачка в света на словото и багрите.
Публикувам провокативни автори, неутвърдени, непрофесионални, скандални… Ако конкретна тяхна творба ми допада – като изкуство, или като начин на мислене и послание. Има автори, които се утвърдиха като имена в литературата чрез списанието и издателството и това ме прави много щастлива.
Има автори, които правя щастливи чрез публикации в списанието и издателството… Прекрасно е, че все повече утвърдени имена се доверяват на „Картини с думи и багри“, обогатяват списанието с творчеството си, и като гост редактори, разширяват тематичното и жанрово разнообразие. Това е, към което се стремя и което винаги съм казвала – авторите правят списанието. Моята редакторска работа е да избирам от всеки творец онова, което преценявам като най-подходящо за духа на списанието и издателството.
Какво мислите за българската култура днес? Вече е свободна…
О, тежка участ – да си свободен… (свободно цитирам Стефан Цанев), но да, да си свободен е отговорност, която не се носи лесно. Българското масово съзнание е парализирано от желание да избяга от тази отговорност в „робското минало“. Това се отразява на процесите в обществения живот и всекидневието. И в културата. Някак не можем да си повярваме, че има такова нещо като българска култура, българска литература, българска живопис, музика, кино, наука… Все се опит ваме да се видим през очите на другите, все очакваме „да ни потупат по рамото“ и да ни кажат „браво“. Не знам дали навсякъде по света е така с „малките“ народи и култури. И не казвам, че не е добре да се съизмерваме с другите; лошо е да правим само това. Лошо е да режем и късаме от себе си всичко, което ни прави различни, за да заприличаме на „другите“.
Темата за българската култура е голяма, и е не само тема за култура, а и за политика, за икономика, за народопсихология, за развитие. Живеем в преходно време и нямам предвид само „прехода“ от социализъм (или каквото беше преди 1989-та) към демокрация (или каквото е това, което се случва след 1989-та). Имам предвид и глобализацията, която се осъществи с падането на „желязната завеса“, символ на която беше Берлинската стена и последвалото падане на границите. Имам предвид и глобализацията на новите технологии, на интернет, на света, който „е събран в кутия като длан“ (тук цитирам себе си) и е на един клик разстояние.
Това прави културната среда различна и безкрайна – като възможности за реализация на идеи, на комуникация, на изразни средства и всичко онова, за което преди 30 години мислехме като за научна фантастика. Светът е различен, и ако не приемем това, няма как да създаваме култура, нито да се наслаждаваме на нейните достижения, нито да водим дискусии за културата и онова, което очакваме, за да я видим процъфтяваща.
Да се върнем към свободата и културата. И към механизмите, които ги регулират. Можем ли да разглеждаме културата като парче от пъзела на законодателството, регулиращо държавното устройство, механизмите на разпределение на публичните средства? Можем ли да разглеждаме културата като балон, който лети в бурята на предпочитанията на онези, които я „консумират“? Да, и на двата въпроса. Да, културата е нещо, което трябва да се отглежда, но и нещо, което служи. И да се намери балансът между тези два аспекта едва ли е лесно.
Напоследък, във връзка с политическата среда, в която съществуваме, се заговори много за онези „независими“ от които нищо не зависи“ – онази прослойка хора, които наричат себе си така, в желанието си да избягат от отговорността да бъдат фактор в развитието на обществото, което не харесват. Аз няма да говоря за такъв вид „независимост“. Нека кажем няколко думи за „извънинституционалността“; за онова нежелание да бъдеш част от процеса на даване и получаване на средства, който превръща културата в просяк и заложник на държавни институции и неправителствени организации. И за нежеланието да бъдеш заложник на „онова, което се харесва“, за да бъдеш продаван. Може ли културата да съществува извънинституционално, да се развива и съществува, съобразявайки се само със законите на естетиката и творческото виждане на онези, които я правят?
Бих искала такава култура; бих искала да бъда създател и консуматор на такава култура…
Стихове от Габриела Цанева
Пепел в очите
***падаща звезда –и вятърът отнесеписъкът на сова***Пепел в очите.Фучат климатицитеи капят в олуците.Тихи са птицитеи тепият влагата на сухителиста, миризмитена пръст, изхабенитерози, празнитецветя и технитенесбъднати размножения – тепак пият звънанабезнадежднавълна –онази вълна,пълнас очакване, с празначерупкав длантадупкав главатачупкав лъкатушнатапътекана разхвърляните камъчета,които гоним,събираме,броими мислим,че ни водят къмсбъднати желания…
***Пепел в очитеслед дни отчаяние.Пак чакаменякой друг да решинакъде щевърви обрулената нация.Как се надяваме,как страдаме,как искамеда влезем в кожитена онези, които избрахме,на които вярвахме,на които искаме да вярваме…И не можем.***след последния трамвай –куче душизахвърлена тротинетка
Луна в огледалото
Луна в огледалотосянка върху стенатанито звукТолкова е тихо –като в мъглакато в памукКогато затворя очи –губя връзката с „тук“и „вън“.Нито стена,нито звън.Оставам бяло петновърху релефна карта –скъсан балон,сляп грифон…сравненията не стигат.Мислите се разпадат –затихващи функции…И – изненада!Многозначноств словосъчетанието„затихваща функция“!И радост –разчупена скука!Вече не съм балон,който се пука!Аз съм балконът,от който гледам –бездната долу,полетът – горе.Тихо и млечно,мъгла, памук,замръзнала вечностПак е пусто и безразмерно –Но нещо се случи –нещо се случва –скупчвамв ума си всички емоции –взривяват ме –пак съм аз,още една опцияза пътя към теб…Очите потъват все по-дълбоков трепкащите пиксели на монитора.Пръстите трепетно търсят клавишите,а мозъкът тракао, толковачаках –отново умът ми да ври!Очите се взират,търсят,намират…Затихваща функция…Отърсих сеот страха, че си фикцияв измислената ми многомерности стигнах дозатихващи трептениятеория на магнетизма и електричествотоматематически анализ –прекъсната и непрекъсната функциядиференциално и интегрално смятанепроизводна от първа и по-висока степенинтегралЛайбницНютонЛагранжОйлерскорост на изменениена площ –о, тиха нощ!Изгубени камъчета,разпилени,падатв потенциалната ямана отворения ум.Като мравки,тичащи по пътеките на феромонитенаученото някога се връща.Не съм същата.Не съм.Без мощостана духът ми –кух връх,тъп нож –лута се стихът мии се разпилява –плява.Още е тихо,още сънувам,но вече чувам –писъкът на птица,шуменето на потокпукането на стенитеи съседът, който поправя дома си –проправя път, някой –отвъд.Тук съм –в рамката на моя живот.Ти тихо спиш зад гърба ми –няма да се обърна,няма да проверя там ли си,или в съня ми –тихо плува ума митихо плуваш в неизмерената симноговалентности съществуваш.Водата в тръбите шуми,блестилентата на рекатамежду сухите клони на горатакръглото око на Луната бди.Колко порасна –откакто я гледам!Колко вода изтече.Турбулентностколко мръсотиязавлечезатлачени бреговемагияи бляновеВия.Воят ми,като свредел пробивасъня ти.Чакам те –до следващия мигбезвремие.
