|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Истинската красота на Артиста, разкрита от мъдростта и търпението на Журналиста
Безценният архив, в който Ален Делон и Бернард Пиво умело и деликатно изразяват уважението си един към друг в разговор за актьорската професия, за любовта и бизнеса, за сравнението между хората, за зависттта, за дълбоко скритото зад едни стоманено сини очи, е най-доброто интервю на всеки един от тях. През тази година ни напуснаха и двамата.
Бернар Пиво: Добър вечер на всички в 200-то предаване на Bouillon de Culture (“Бульон от Култура”)! Благодаря ви за лоялността, много ви благодаря! На живо, изключителен гост, не само защото опитът му като филмов актьор е изключителен, а и защото след месец Cinémathèque française (Френската филмотека) ще му отдаде заслужена почит, представяйки 52 негови филма, г-н Ален Делон!
(Аплодисменти.)
Ален Делон: Може би е рано да ръкопляскаме, може би трябва да изчакаме до края.
Не, не, не. Да, да, да. Това е и начин телевизията да отдаде почит на актьор, чиито филми много често се показват по всички телевизионни канали. Това, което не е съвсем известно, е, че Cinémathèque française и нейният тогавашен директор г-н Анри Ланглоа Ви отдадоха почит преди 32 години. Беше през 1964 г., а вие тогава нямахте още 29 години.
С какво чувство Ален Делон се отнесе към така ранно оказаната му почит – на 29 години, което според мен е уникално в историята на киното?
Ще Ви отговоря след минута и, ако може, преди всичко бих искал да Ви кажа две неща. Първото е, че се радвам да отпразнувам това събитие във Вашата компания, защото, в крайна сметка, 200-то предаване на Пиво е събитие, не каквото и да е и не с когото и да е. Второто нещо е, че оттук нататък ще гледам да успокоя Вашите недоброжелатели.
За какво?
За какво ли? Можете да си представите, че след около 750 броя Apostrophe („Апостроф“ – предишно предаване на Бернар Пиво) и 200 броя Bouillons de culture, вие сте предизвикали не само симпатии, създали сте не само приятелства. Така че ги чувам оттук:, „Пиво се мисли за велик, Пиво си мисли, че е Солженицин“. Продължавам с някои още по-пикантни: чух някъде, дори прочетох: „бяхме изненадани, че толкова ерудиран човек като Бернар Пиво ще получи на своето 200…
…Един шут.
Ето го, същински шут, дори необразован. Така че бих искал да ги успокоя и да им кажа, че са прави.
Но не. Не…
Да, да, но позволете ми да обясня. Те са прави. Често са ми приписвали, че кипя от въображение. Аз съм кипял от живот. През живота или по време на кариерата си дори съм изпил бульони, не от култура, повярвайте ми. Аз всъщност не съм това, което, в смисъл на изобилие, наричаме „бульон от култура“. Затова се извинявам, но Вие ме поканихте и аз съм тук.
Вие сте тук и аз много се радвам да Ви посрещна.
Посрещате ли ме или прескачате (на друг канал, бел. ред.)?
Никой не прескача, напротив, това е добро начало, така че, напротив, остават на нашия канал, казват си: „Ей, какво ли ще стане сега? Ще бъде чудесно…„
Сега да отговоря на първия Ви въпрос.
29 години, Cinémathèque Française…
…32 години. Бях на 29, да, преди 32 години.
На 29 ли бяхте? Чакайте, 64-та – връстници сме. Аз съм с 5 месеца по-голям от вас.
Благодаря Ви, очарован съм. Не бих искал да се разчуе, но така или иначе, мисля, че се е разчуло. Филмотеката, т.е. Анри Ланглоа, ми оказа тази чест преди 32 години. Аз бях най-изненаданият, разбира се. Така че бих искал веднага да изясня нещата, да ги обясня по същество. Не харесвам думата „почит“. Намирам я за помпозна, не се чувствам поласкан от нея. Но така или иначе ми беше оказана, затова ще Ви обясня за кариерата. Когато Анри Ланглоа през 1964 г. отдаде тази почит, мисля, че беше много повече за актьора. По това време бях направил 8 или 9 филма, току-що ги бях завършил.
12, подготвил съм се…
Тъкмо бях завършил „Гепардът“. Добре, 12, и филма на Верньой „Мелодия от подземието“. И тогава, спомням си, той каза: „Ален Делон, който беше Роко за Висконти, без когото L’éclipse („Затъмнението“) щеше да е различно, и който знаеше как да изиграе Plein soleil („Под яркото слънце“)“. Доколкото си спомням, каза това. Така че за мен това беше най-вече почит към един актьор. Днес, през 1996 г., бих искал Cinémathèque Française, с чийто директор Доминик Панини разговарях и който, заедно със сътрудничката си Агнес Вилденщайн, ми достави удоволствието да бъда тук тази вечер, да окаже почит на една кариера. Не на актьор и не на персонаж.
Кариера, актьор, това е малко като…
Не, изобщо не е едно и също, защото актьорът ме вълнува по-малко.
Кариерата не се изгражда сама.
Предполагам. И така, това всъщност беше каталогът от… 30… 1964 г. Ето го, каталогът на Cinémathèque (Филмотеката). Хората ще попитат защо точно от тогава. По това време Ален Делон вече беше създаден, вече се беше снимал в „Роко и неговите братя“ и в „Гепардът от Висконти“. Очевидно, по това време беше направил L’Eclipse от Антониони, Plein soleil и Quelle joie de vivre („Радостта от живота“) от Клеман и Mélodie en sous-sol („Мелодия от подземието“) от Анри Верньой. Мисля си, ако си бяхте отишли на 30 г., тогава славата Ви щеше да е дори по-голяма от днешната, защото младият актьор, ударен от мълния, появил се в 5 или 6 шедьовъра…, щеше да е фантастично.
Независимо от безспорния му талант, това се случи с Джеймс Дийн. Мисля, че ако Джеймс Дийн не беше умрял така, както всъщност умря през 1955 г., вероятно нямаше да говорим за него днес.
Може би сте пропуснали нещо.
Вие ме прекъснахте преди малко. Бих искал да обясня разликата между почит към актьор и почит към кариера. Кариерата не може да се изгради сама. Тя е комбинация от обстоятелства. Често става дума за съвкупност от определени моменти, събития, в които участват режисьори, сценаристи, автори. Често – и актьори. Можете да го направите и сам – с таланта си, с професионалната си интелигентност, със своите инат и воля. Но преди всичко това се прави с публика. Не познавам нито един актьор с дълга кариера, който да е издържал и продължил без публика. Публиката Ви иска така, както Вие я искате. Следва Ви, понякога Ви изпреварва. Понякога Ви обича, понякога – по-малко. Но тя е това, което Ви задържа. И ако все още съм тук, тази вечер, това е благодарение на публиката. И на това, което всички заедно сме направили в тази кариера.
И така, в началото на това шоу, много кратък откъс от „Убийството на Троцки“ от Жозеф Лозе:
(Откъс от „Убийството на Троцки”, Жозеф Лозе, 1971 г.:
„Бих искал да знам какво се случва зад тези ледени очи“.)
Не че искам да знам какво има зад двете Ви очи, но все пак бих искал, все пак предаването иска да отговори на този въпрос. Кой е Делон дълбоко в себе си, какво се крие зад тези две стоманено сини очи? Бихме искали да отговорим отчасти на това. Ето как ще го направим: ще Ви предложа определен брой думи, подредени по азбучен ред, на всяка от които ще Ви помоля да реагирате, дори ако след това последват мои въпроси. Нещо като азбучна книга на Ален Делон от А до Я. Не се притеснявайте, ако пропуснем някои думи и букви, защото не можем да включим всичко. И така, благодаря ви, че приехте този принцип на събеседване. И бъдете спокоен, всички думи, които ще Ви предложа и които няма да знаете, ще бъдат думи от Вашето семейство, Вашето племе, Вашата професия и Вашата история. Ще илюстрираме думите с няколко кратки откъса от филми, които помним. Ще започнем с А, ясно е – актьор. От А като актьор ще стигнем до Z като Зоро. И така, А е за актьор.
Забавно. Актьор, това е моята професия, гордея се с нея. И винаги съм смятал, че съм част от определено семейство и определена порода. Този начин на изразяване – „порода актьори“ – не винаги е приятен за колегите ми. За мен това е съвсем ясно и мисля, че това беше донякъде усещането на Габен. Така че, изразявам го и вместо него тази вечер. Имаше изпълнители (comediante – човек, който играе роля в театър, кино и телевизия, изпълнител; от фр. бел. прев.) и актьори, без да искам да обидя едните или другите, разбира се. Ще обясня съвсем накратко, защото ако имаме 25 букви от азбуката, няма да приключим скоро. Утре все още ще бъдем тук. Да бъдеш изпълнител е призвание. Това е професия. Тази професия се изучава, независимо дали в курса на Симон или в курса на Флоран. После отиваш в консерваторията (Conservatioire – място, където развиваме културата и знанията си; от фр., бел. прев.), след което, общо взето, се отправяме към театъра. И, евентуално, после стигаме до киното, за да създаваме филми. Актьор, това е почти инцидент, случайност. Актьорите са хора, които първоначално наистина не са били създадени за тази професия. Те може би дори не са предполагали, че ще се занимават с това. И които някой ден, поради стечение на обстоятелствата, са поставили личността си, общо взето, силна, в услуга на тази професия. Такъв е случаят с Габен, който не е учил за актьор. Габен беше военен. Това е случаят с Вентура, открит от Габен, който беше кечист, току що получил травма. Той не ставаше вече за кеч и не знаеше какво да прави. Такъв е случаят с Бърт Ланкастър, който идва от цирка и започва кариерата си на 40 години, както с много хора като тях. Така че това е напълно отделна порода. Това е основата разлика между изпълнителя и актьора, без това да е обидно за някого.
Вие нямате ли диплома?
За изпълнител?
Не, не, не знам.
Никога не съм посещавал училище за изпълнители. Абсолютно не.
И нямате диплома за изпълнител?
Нямам диплома за изпълнител. Имам други, но такава нямам.
Каква диплома имате?
За основно образование. Веднага след това си тръгнах.
И така, в колко филма сте участвали като актьор?
В 80 и няколко.
80 и няколко. А като режисьор?
В два.
Така че, тъй като понякога сте играли много, много силни роли, имам предвид Роко, Рипли, Самурая, г-н Клайн, смятате ли, че след изиграването на тези роли, те са оставили психологически отпечатък върху вас?
Не, рядко и по-точно никога не съм бил белязан психологически от роля. Не.
Значи ли това, че ако бяхте направили 80 други филма, щяхте да сте същият човек?
Нямаше да бъда същият човек, защото по времето на тези 80 филма, мисля, че съм изживял 80 различни живота. Защото всеки филм е живот, всеки филм е приключение. Абсолютно, но не както Вие казахте или намекнахте.
Но все пак понякога в тези филми се извършва вътрешна модификация, може би дори без да си давате сметка за това…
Това не е променило фундаментално и дълбоко същността от ранното ми детство.
…Докато играехте Роко, който беше добър млад мъж, не бяхте ли по-добър от обикновено? И докато играехте Рипли, който е циник и мръсник, не бяхте ли малко по-циничен от обикновено?
Не защото това е характеристиката на актьора според моето разбиране, на актьора, който е част от семейството ми, актьора-хамелеон, способен на промяна, този с характер, способен да се впише в персонаж, да влезе в персонаж като в костюм и да го изживее. Разликата, общо взето, елементарната разлика между изпълнители и актьори е, че изпълнителите играят, а актьорите изживяват. Това, да играеш, да интерпретираш роля е напълно различно от това, да я изживееш. Тази вечер например пред вас аз не играя, аз се вживявам.
Изпълнителите също ли?
Не, не, не, не, не, не, не.
Не съм сигурен, че всички изпълнители биха се съгласили с Вашето мнение.
Аз не съм тук, за да се съгласяват с моето мнение.
В спомените си правите ли ясна разлика между киното и личния си живот, между измислицата и реалността? Или те проникват едно в друго в паметта ви?
Винаги се извършва взаимно проникване. Според мен много повече при жените, отколкото при мъжете. Ето защо един ден заявих, че актьорската професия е твърде трудна за жените. Но това е въпрос на баланс, на обучение, на образоване, въпрос на характер и на темперамент.
Говорейки за взаимно проникване, се сещам за Роми Шнайдер.
Всъщност си мислех за Роми, която ми обясняваше…
…или Мирей Дарк. Е, там са смесени измислица и реалност.
Не, защо?
Ами защото…
Какво имате предвид?
Вие сте били…
Няма нищо общо с това, не става дума за това. Роми например ми го обясни. Роми изживяваше страхотни, дълбоки моменти на страдание. Сподели ми, че понякога е много трудно да напуснеш снимачната площадка като императрица Сиси и да се озовеш у дома, където имаш проблеми с газа или с някоя сметка. И на следващия ден…
Ето това е забавното в живота.
Това е забавното в живота? Били ли сте императрица Сиси на снимачната площадка?
Не, но имах проблеми с газа.
Е, добре. Ако тогава, на следващия ден, се озовете на снимачна площадка, обожаван, обслужван, глезен… В общи линии възниква голяма необходимост от баланс. Неслучайно всички тези жени, за които говорим и които много обичахме, си отидоха не непременно по свое желание.
И така, прав ли съм да кажа А за Amour (любов)?
О, да. Защото любовта е мотивирала целия ми живот. Любов към моята работа. Преди всичко любовта. Чувствам се по някакъв начин длъжник на любовта, защото самият аз съм дете на любовта. Благодарение на нея съм роден. И като дете на любовта, аз съм усещал това проникване на любовта в мен през целия си живот. Имам нужда и съм имал късмета да бъда много обичан. И аз самият много обичах. Любовта е мотивация.
В края на живота си бихте ли могли да кажете: „Любовта и киното бяха големите неща в живота ми“?
Мога, но бих го казал по-красиво. За съжаление, думите не са мои, но бих казал: „Страдах често. Няколко пъти сгреших, но обичах. Живях аз, а не изкуствено същество, създадено от моята гордост и моята скука“. Тази епитафия искам един ден да бъде изписана на гроба ми – репликата на отец Дикан от Алфред дьо Мюсе.
Но в сравнение с нас, обикновените хора, обикновените мъже, които преследват жени, за да бъдат обичани от тях…
…И Вие не сте съвсем обикновен…
…Но да, но да. Жените са Ви преследвали по време на целия Ви живот, дори в детството Ви. От тази гледна точка на любовта Вие все пак не сте обикновен, не сте земен, нали?
Може би бях по-голям късметлия от другите още в самото начало. Това не е шанс, който непременно трябва да бъде траен, нито е кой знае какво. В момента, в който се прояви, не можем да направим разлика. Проблемът е в сравняването. Когато не се сравняваме, нищо не ни липсва. Така че в това отношение аз никога не съм бил нещастен.
Предполагам. Добре. Тук има нотка на завист. Така че B за beauté (красота).
Разбрах.
B за красота. Но ще стигнем и до завистта. B за красота. Един мой личен спомен: през 1957 г. бях на 22 години. Вие също сте били на 22. Бях отишъл на кино, за да гледам филма на Ив Алегре „Когато е замесена жена“. Тогава изобщо не бяхте известен, тъй като това беше първият Ви филм. И така, гледам този филм и си казвам: О, по дяволите, този човек е толкова красив! Така че се появявя малко завист. След това дойдоха филмите. Гледал съм ги всичките. И тогава майките, сестрите, братовчедките, приятелките: „Видяхте ли Делон?“ и т.н. Колко бил красив и т.н. Не само аз трябваше да търпя красотата Ви. Тя трябва да е вбесявала мнозина, нали?
Не знам. Слушам Ви… Първо, бих искал да изясня, че вината не е моя. Винаги съм казвал, че дължа това на майка си. Тя ми даде, ако мога така да се изразя, благоприятна физика. Благодаря ти, мамо! Слава Богу! Но какво мислите, че бих могъл да направя с това? Ако искате да работите професионално…, в живота нещата стоят по друг начин. В професията това може да бъде полезно за известно време, но не е достатъчно, за да продължите. Не е достатъчно, за да стигнете отвъд. Това е, което ме доведе от младостта ми, от моето ранно детство, когато открих себе си. Това ме отличаваше малко от останалите, което доказва, че ние не сме с еднакви възможности. Ето защо аз не разбирам теорията за равните възможности – ние първоначално не сме с еднакви възможности. В случая аз бях получил този допълнителен шанс. Това е факт. Красотата е важна и за мъжете, и за жените. Трябва да признаем. Момичето, идващо от Везул, отива в Париж. Тя не е грозна (става дума за Едуидж Фойлер, партньорката на Ален Делон в първия му филм като актьор; бел. прев.). Тогава животът ми беше доста забързан – от колежа в затвора, от колежа в пансиона, (това не е лапсус), от пансиона в армията и т.н. Важното за мен беше да не бъда олицетворение на песента на Брел „Красив, красив, красив! И същевремнно глупав“. По това време живеех толкова силно с физиката, която природата ми беше дала! Забравих да бъда глупав. Съжалявам, ще трябва да го приемете.
Но това е добре. Що се отнася до актьорската професия, когато остаряваме, красотата не се ли превръща в недостатък?
Колкото е странно, толкова е и любопитно. Много е забавно това, което казвате. За мен красотата беше по-скоро недостатък в началото.
Така ли?
Да.
Но не изглежда така.
Да, защото…
Когато виждаме вашите достижения…
Това няма нищо общо с достиженията ми. Ако става дума за хора, които ме познават, които ме харесват, все още има някои, дори тук, в тази зала, тази вечер, които ще Ви кажат, че ме смятат (понеже говорим за каноничен критерий за красота), за по-красив днес, отколкото през 1960 г. Така че, аз не знам защо цялото Ви семейство ме е смятало за най-страхотния…
…Чакайте. Ще Ви го докажа с филма “Когато е замесена жена”. Не помня историята, но помня много добре, че играхте ролята на убиец, нещо като бодигард. Това е единствената сцена, която запомних.Разигра се в сладкарница. И Франсоаз, нашата документалистка, намери тази сцена – в сладкарницата със Софи Домие, която ще гледаме.
Добре, ще говорим за това по-късно. Ще видите.
(Откъс от “Когато е замесена жена”, Ив Алегре, 1957 г.
„Обслужен сте, господине. Какво чакате? Става студено.“ „Само момент, моля. Времето се разваля. Евтините ауспуси трябва да бъдат забранени в Париж.“)
Не изглеждахте зле, все пак.
Вижте, няма да започваме тази игра, защото мисля, че ще я изгубите. Така че ще продължим и ще говорим за нещо друго. Защото ако тази вечер попитате присъстващите тук дали ме предпочитат физически, от гледна точка на стандартните критерии за красота, не мисля, че ще спечелите.
Очевидно, защото всички са на Вашата възраст.
Изобщо не е затова. Но защо отнасяте всичко към себе си? Не е защото не са на Вашата възраст…
Всъщност не беше лошо. Имаше ги Серве, Луи Шевуйер, Бернар Блие и т.н. И дори мисля, че това е първата сцена, която някога сте изпълнявали във филм.
Това е първата сцена. Това е първата сцена.
Тази сцена запомних.
Бих искал да добавя нещо, ако може. Беше друга епоха. Беше 1957 г. и беше друго кино. Беше времето на тези, които наричахме млади лъвове. Младите лъвове трябваше да са 20-годишни, да имат подходяща за пред камера физика и да се изразяват подходящо. Но мисля, че ако днес някой играе така, бих го изгонил.
Намирате това за лоша игра?
На границата.
… И така, B е за бизнес.Използвам думата бизнес, защото Вашата марка се продава. Има продукти с вашата марка, които се продават по целия свят, особено в Азия. Значи сте станали бизнесмен единствено заради парите си, а не само за да печелите пари?
По отношение на бизнеса, на бизнесмена, предприемача, аз изобщо не съм такъв. Аз съм човек на идеите, на концепциите. Аз съм човек на много неща, но не съм бизнесмен в самия смисъл на думата. Нямам образованието, времето, желанието или смелостта и не ми харесва. Но от друга страна, разполагам с хора за това, хора, на които делегирам. Имам хора, които са бизнесмени. Имам хора, които са бизнес адвокати. Имам хора, които са бизнес промоутъри и които вършат тези неща за мен.
Какво продават? Парфюми с Вашето име?
Не, това няма нищо общо. Във всички страни, в целия свят, освен във Франция, тъй като никой не е пророк в страната си, имам различни марки като тази. Произвеждам ги по лиценз. В Китай – също. И понеже аз…
В Япония може да се продава много…
Да, някои неща.
Вярно ли е, че има цигари „Ален Делон“?
Да, има цигари „Ален Делон“. Ще Ви изпратя един пакет… Един стек.
Цигари „Ален Делон“. Добре. C като Cinema (кино) – изглежда ми естествено. За Вас киното толкова важно изкуство ли е, колкото е изобразителното изкуство?
В никакъв случай, в никакъв случай. То, преди всичко, е седмото. Няма нищо общо с изобразителното… За мен киното е популярно изкуство, но преди всичко е…
Популярно изкуство.
Популярно изкуство, абсолютно. И това е преди всичко изкуство на нивото на авторите и на режисьорите, на големите режисьори, за които ще стане дума по-късно. След това е форма на…
Ще имате М като Metteur en scène (режисьор).
Това е вид спектакъл.
Добре. Но тогава, според Вас, основателно ли е да правим разлика между арт кино и популярно кино? Тоест, да противопоставим „Затъмнението“ на „Зоро“, да противопоставим „Г-н Клайн“ на „Трима мъже за убиване“ и т.н.?
Вярвам, че има няколко вида такова кино, както има и няколко вида публика. И когато се опитваме да угодим или да се доближим до всеки, трябва да правим различни кина. Вярно е, че „Г-н Клайн“ не се възприема непременно като „Зоро“ и че „Под яркото слънце“ не се възприема като „За кожата на едно ченге“. Това е вярно, но трябва да правите по малко от всичко. И точно това съм се стремил да правя през цялата си кариера, което е много трудно и много деликатно – да докосвам всяка публика. Публиката не е само една. Това е истината. При избора на филм няма единодушие.
Les Cahiers du cinéma („Тетрадките на киното“) ще публикуват своя 500-ти брой с Мартин Скорсезе на корицата.Често ли сте давали интервюта за Cahiers du cinéma?
Само веднъж.
Само едно интервю?
Предполагам, че ще излезе около месец март.
В следващия брой?
В следващия брой.
Това ли ще бъде първото Ви интервю с Cahiers du cinéma?
Да, първото.
Ще се опитам да съчетая арт киното с популярното кино, като ви предложа истинска популярна кино сцена. Това е сцена с целувка на Моника Вити в художествен филм. „Затъмнението“ на Антониони.
(Откъс от „Затъмнението”, Микеланджело Антониони, 1962 г.)
Спомняте ли си първата си целувка в киното?
Беше със Софи Домие в „Когато е замесена жена“, разбира се.
Спомняте ли си първата целувка в личния си живот?
Да, беше на първото ми причастие във Френ.
В деня на Вашето първо причастие?
В деня на първото ми причастие бях убеден, че съм извършил смъртен грях. Отне ми 10 години, за да го преодолея.
Наистина ли?
Абсолютно.
Предлагам Ви C да е за Connerie (глупости). Имам предвид глупостите, които Ви възмущават, които предизвикват възмущението Ви. Кои са те?
Когато говорим за глупости, винаги си мисля, че това няма нищо общо с генерал Де Гол. Спомняте си думите му, когато при освобождението на Париж, видя надписа на танка: “Смърт за глупаците!”. Това, наистина, беше огромна перспектива. И за да бъда актуален, ще Ви споделя какво ми каза един приятел преди няколко дни: „В общи линии, в този период на криза не липсват парите, не липсват глупаците, липса кешът, липсва автентичността.“ Това е друга форма на глупост. Вярвам, че глупостта на ХХ век е преди всичко глупостта на хората. Това е глупостта на хората, които не са в състояние да създадат съюз помежду си. Това са глупостите, които пораждат войни. Това са глупостите, които пораждат геноцид. Това са големите глупости.
17- или 18-годишен сте били наемен войник във войната в Индокитай.
Не съм казал, че това не е глупост. В личен план беше интересно, но тогава не знаех много добре какво правя, макар че го правех с желание, точно както исках.
Освен глупости, извършвали ли сте големи глупости след младостта си? А когато станахте велик актьор, продължихте ли да вършите глупости?
В личен или в професионален план?
Не знам, както прецените.
Не, всъщност не. Вярвам, че всеки, вървейки по пътя си, извършва повече или по-малко глупости. Бих искал, ако мога, просто да направя скоба за C. Бих искал след 10 секунди да Ви кажа: „C като Chaumette (Шомет)“. Той беше страхотен актьор, с възхитителен глас. Направих няколко кратки подобни пътувания с него през живота си и никога не съжалявах. Отдаде целия си живот си на театъра. Напусна ни преди два дни. Наскоро го видях за последен път на 25-тата годишнина от смъртта на генерал Де Гол. Имах възможността, заедно със самия него, да прочета текст от генерала. Франсоа ни напусна преди три дни, а вече ни липсва.
Благодаря Ви, че го споменахте. И така, D за актьорско дуо. Партнирали сте си със Симон Синьоре, с Габен, с Вентура, с Ланкастър и много други. Но аз Ви задавам въпроса, защото намерих едно определение на Грушо Маркс, което той нарича определение за военен филм: среща на две звезди – съперници, на снимачната площадка.
Това е негово определение.
То, изглежда, не разсмива много хора. Вие намирате ли го за смешно?
Не, не.
Военен филм е среща на снимачната площадка на две съперничещи си звезди. Това не Ви ли забавлява?
Не.
А мен ме разсмива.
Радвам се.
Киното е пълно с истории, в които, щом има две звезди, които ще играят на снимачната площадка, има война и т.н. Американското кино е пълно с такива истории. Френското кино също.
Но това не е вярно. Имате предвид много войни между тях?
Да, разбира се.
Не повече от войните у дома, от тези между партньорите в една двойка или от тези между децата. Киното е по-елементарно от това.
Institut Lumière („Институт Люмиер“) и Actes Sud („Акт Сюд“) публикуват мемоарите на Gréville (Гревил). Озаглавен е „35 години в джунглата на киното“. 35 години в кино джунглата. Така че все още е джунгла.
Обяснете ми: защо някой би останал в джунглата 35 години? Би трябвало да избяга много бързо.
Защото сте лъв.
Не е задължително. Защото му харесва, защото се чувства добре там, защото не е намерил друго и точно в тази джунгла предпочита да се развива, предпочита да живее. Иначе няма как да остане в джунглата 35 години.
Но е вярно, че често са Ви изправяли срещу Жан-Пол Белмондо например…
Това не е вярно. Това не е истина. Това са журналистически, медийни измишльотини с цел да се продават вестници. Това не е нищо ново. Винаги го е имало.
Значи не е вярно. Никога не сте били, никога не е имало война…
…Никога не е имало война на снимачните площадки. Не затова правим кино. Имало е разногласия, понякога е имало спорове, имало е една канара по-силна от друга, но никога не е имало война между никого. Не, що се отнася до мен и до този, когото споменахте – Жан-Пол Белмондо. Няма такова нещо.
И така, представете си, че намерихме първата сцена, в която Белмондо и вие сте заедно. Беше „Бъди красива и мълчи“, Вашият втори филм.С Марк Алегре.
(Откъс от „Бъди красива и мълчи”, Марк Алегре, 1958 г.
„Чакай, чакай, Пиеро!
„Олга, страхотно е как го направи?“
„Да, бубенце. Но не си тръгнах сама.“)
Двама млади актьори, които са направили своето… Изминали са дълъг път оттогава, от тази малка сцена.
Да.
Но тогава Вие вече сте повече звездата, отколкото…
Не знам…
…Да, да, да, да, не, но погледнах листата, можете да си представите. Подготвил съм се, вече Ви казах.Добре, тогава още едно дуо. И така, много, много вълнуващо дуо. Наистина Ви моля да гледате.Това е със Симон Синьоре, Вашето дуо във „Вдовицата Кудерк“ от Пиер Грание Дефер.
(Откъс от „Вдовицата Кудерк”, Пиер Грание-Дефер, 1971 г.
„Каква е вашата работа?“ „Трябваше да съм лекар.“
„А защо не сте?“ „Защото излизам от затвора.“
„Нищо не разбирам. Убихте ли някого?“
„Бях много млад.“ „И сега вече не искате да сте лекар?“
„Сега вече нищо не искам.“ „Да, искам слънце. И вино. Виното е хубаво нещо.“)
За мен винаги е било голямо удоволствие да подавам реплики на Симон. Както във „Вдовицата Кудерк“, така и в „Изгорелите хамбари“. Той е изключителен и великолепен персонаж. Дядото, който спи отзад, е Жан Тисие. Това е много важно. И така, дуетите, така или иначе… Актьорският дует е дуо от актьори. Но това, което е много по-важно, и аз Ви го казвам мимоходом, е, че в моята кариера истинското дуо, дуото, което надхвърля актьорското дуо, е дуото на живота, на кариерата. Това сме Белмондо и аз. Защото двамата тичаме заедно в продължение на 40 години. Това не е като да тичаш сам 100 метра. Сигурен съм, че без мен Жан-Пол нямаше да има същата кариера и обратното. Очевидно е така.
Значи има съревнование, има конкуренция.
Това е маратон, в който бягаме заедно в продължение на 40 години, 42 километра. Почти километър на година. По време на нашата кариера, на нашия живот, независимо от „Борсалино“ (филм от 1970 г.; бел. ред.), ние в някои случаи сме се задминавали един друг, понякога единият е изоставал, а след това е изпреварвал, понякога сме се спъвали един друг, а след това сме се блъскали с лакът и т.н. И накрая, в края на маратона, кой мислите, че ще победи на 42-рия километър? Маратонът. Сигурен съм, че ще прекрачим границата заедно, ръка за ръка. Ето това е красивото. Защото това е живот, аз и Жан-Пол.
Нямате ли впечатление, че сте с една глава напред с това шоу?
Една глава какво?
Малка преднина заради това предаване.
Няма значение, ще го изчакам, все пак ще пресечем финалната линия ръка за ръка.
И така, E е за Échec (провал).Претърпявали ли сте сериозни търговски провали, като например „Г-н Клайн“ от Лозе или „Професорът“…
Да, много. Не на нивото на зрителя, а на нивото на търговския провал. Ще обясня. Име филми, в които съм вложил много, не само от комерсиална гледна точка, като „Г-н Клайн“ например. Това, което трябва да знаете, и това, което обясних на хората по онова време, е, че филми не се правят от кибритени клечки. Да се правят филми е скъпо. И от перспективата на това, което казах по-рано, че трябва да достигнете до и да докоснете всяка аудитория, направихме „Г-н Клайн“, т.е. аз направих „Г-н Клайн“. След това създадох „Професорът“ („Първата спокойна нощ“), след „Зоро“. Създадох касови филми, за да мога да финансирам филми като „Г-н Клайн“. Защото „Г-н Клайн“ съществува и е съществувал само заради мен, както знаете. И когато публиката не отговори на нашите очаквания, бяхме разочаровани. А когато на всичкото отгоре претърпяхме търговски провал, беше трудно да си тръгнем и да рестартираме машината. Разбирате ли?
Но дали провалът е толкова тежък за всеки актьор или просто за актьора Делон…
Не, провалът ме мотивира…
…или режисьора и продуцента в допълнение? Защото тук става дума за пари.
Продуцентът бях аз. Беше съвсем различно, бях и продуцент, и актьор. Аз, без всякакво преувеличение, не съм имал много актьорски провали в кариерата си за 80-те филма, които съм създал – три 3 или 4. Напълно ги приемам. Като цяло, този вид провал ме мотивира, харесва ми. Но при филми като тези, които споменахте, беше трудно, защото тяхната цел беше да спечелят пари за създаването на други филми. И без паричната възвръщаемост ние не можехме да са заемем с другите.
И така, няколко E-та. Първо, ще ви предложа E като Eau (вода), но преди E като вода, като море, два откъса от филми, които са не провали, а триумфи: La Piscine („Басейнът“) от Жак Дере и Plein soleil („Под яркото слънце“) от Рене Клеман. И ще видим Вас, лошото момче, да си разчиствате сметките и в двата случая с един отличен актьор, Морис Рене.
(Откъс от „Басейнът“, Жак Дере, 1968 г.
Откъс от „Под яркото слънце“, Рене Клеман, 1959 г.
„И дори да можете да фалшифицирате подписа ми, никога не бихте могли да възпроизведете цяло писмо.“
„Но да, имам вашата машина. Нищо не е по-лесно от идентифицирането на шрифта.“ „Ха-ха! Ами ако я хвърля във водата?“ „А! А!“ „Това не е много мило. Ха! Ха! Ха! Твоя е.“)
Но всъщност Вие трябваше да играете ролята на Рене. А той трябваше да играе Рипли.
Помните всичко. Да. Виждате ли, когато гледам това, го намирам за възхитително. Тук е видно това, което Ви споменах по-рано – аз съм част от тази сцена, режисирана от Клеман. Това е невероятно, страхотно е! Актьорът е един елемент, елемент от филма, който е елемент от моята кариера. Кариерата не се създава сама, ето едно доказателство за това. Непоносимата сцена от филма на Дере също…
… но Вие бяхте, когато Ви предложиха ролята…
Това няма нищо общо…
…но Вие сте много добър. Клеман грешеше. И Вие казахте, че искате да играете ролята на Рипли: „Това е, това е моята роля!“. Той не се съгласи, но Вие го убедихте.
Понеже настоявате, ще Ви разкажа. Наистина, Клеман грешеше, както и продуцентите. Избраха ме за другата роля, тъй като бях млад начинаещ. Един ден се проведе среща с Клеман и с продуцентите. На нея оставих темперамента си, личността си, да говори: „Но всички Вие бъркате, това не е за мен, защото аз съм такъв, а той е такъв! И аз не мога, Вие не можете да го направите така! Правите глупост!“, казах. Бях обиждан, няма да спомена думите на продуцентите, за които имах много високо мнение. Рене Клеман стоеше блед в ъгъла. Нещата бяха решени. Изведнъж на заден план в стаята се появи онази, която беше всичко за него, най-главният, и Бог знае, че тя, Бала Клеман, беше брилянтна. Чухме: „Рене, скъпи, малкият е прав“. Всичко свърши и филмът стана такъв, какъвто е.
Както и актьорът… така че водата изглежда успява за Вас, все пак тук има вода…
Мразя морето, мразя водата.
Така ли?
На море боледувам като куче. Спомням си много добре снимките на „Под яркото слънце“. Беше епично вечерта, когато се прибирах. Бях в състояние… Обикновено сцените се снимат по този начин. Изчакахме, докато се оправя. Те ми казваха: „Ален, това е. Когато решиш, готови сме“. Снимахме. Е, Дере е напълно различен, там е плувен басейн. Не боледувам чак толкова в басейни. Но заради „Под яркото слънце“ се заклех никога повече да не правя филм за морето. Заради това отказах Le crabe-tambour („Барабанният рак на Шьондорфер“). Когато ми казаха: „2 месеца в Северно море“, отвърнах: „Без мен, моля! Благодаря!“.
Съжалявате ли?
„Разбира се, но не защото не бях там. Да страдаш по такъв начин…
„Барабанният рак“?
E за Его.
Разбрах. (Смях.) Ако имате предвид култа към себе си, мисля, че е част от диапазона на изпълнителите и на актьорите. Наистина не се чувствам незабелязан… Не съм човек, който обожава себе си. И смятам, че в професията имам събратя, които са много по-напред от мен в това отношение.
Тази сутрин в. „Либерасион“ представя в програмата за предаванети ни: „Той ще се изказва“, т.е., Ален Делон в трето лице, „ако се представи на висините на легендата си“.
Всичко това са глупости. Сам го написахте в статия през 1964 г. Имах няколко шапки. Говорех от името на продуцент и на режисьор. Говорех за актьора Делон, когото бях наел. Казах, че ще помолим Делон да направи това и той ще го направи добре, понеже е любезен… И така тръгна. Това стана повод за подигравки и осмиване. И сега, по определен начин и в определена област, позволява на смешниците да съществуват малко чрез мен. Аз съм част от техния реквизит. Това са карикатури.
През 1964 г., преди 32 години, бях млад журналист във в. „Фигаро Литерер“. Отидох да Ви видя в студио в „Сен Морис“, където снимахте L’insoumis – („Непокорният“) от Ален Кавалие. Последвах Ви. Така си поговорихме няколко часа. Последва една необикновена сцена, в която, след като застреляхте горкия Жере, минахте през прозорец с ръце, а той беше истински прозорец.Забравили бяха да сложат фалшив и пръстите Ви бяха прерязани. Бяхте отведен в болница, където ви зашиха…
Спомням си много добре…
Не се оплаквахте, не се карахте, не викахте. Не направихте нищо, абсолютно нищо. Държахте се наистина много добре. Написах го в една статия.
Но, скъпи ми Бернар Пиво, тогава вече бях станал самурай.
Вече самурай… (Смях.) Много легенди ли се носят? Не съм сложил L за легенди, но има ли много легенди за Вас самия, които не са Ви приятни? Има ли все още такива? Егото… или няма много…
Не, наистина не ме интересува. Важно е какво мисля за себе си аз и най-вече тези, които са ми скъпи, които обичам, моите близки.
Все още имате репутация на провокативен, заядлив…
Как така провокативен? Защо?
Не сте ли?
Но аз не съм провокатор. Не излизам с минижуп. Провокативен в какъв смисъл? Не, изобщо. Обикновено отговарям, когато някой ме заговори или ме нападне, не виждам къде е провокацията. Провокиран съм, провокиран съм бил през цялата си кариера. Винаги съм се защитавал и може би ме обвиняват за това.
G. Исках да изберете G като Де Гол или Габен. Казах си: „Нека избере едното или другото“.
Това не е любезно. Защото ми напомня за една малка игра, която Висконти обичаше особено. Не знам дали знаете, това е играта „На кулата“. Той я обичаше. Тя винаги приключваше с невероятни кавги, защото той скарваше всеки с всеки. Казваше: „Да играем играта „На кулата“! Между мен и другия сме. Кого изхвърляш?“. Разбира се, винаги изхвърлях другия. Но дойде моментът, в който казах: „Съжалявам, Лукино, но ще изхвърля Вас“. Беше нещо много скорпионско и много висконтианско да играя тази игра. Така че не избирам нито един от Де Гол и Габен. Избирам и двамата, защото преди всичко те са двама от мъжете, на които се възхищавах най-много по различни причини и обичах през живота си. Възхищавам се на двамата. Това са двама мъже, които уважавам безкрайно много. Не виждам какво бих могъл да кажа повече.
Ако трябваше да си изберете баща от Габен, Де Гол и Висконти, кого щяхте да изберете?
Не участвам в тази игра.
(Превод: Янко Михайлов)
Прочете Част II от интервюто на Ален Делон с Бернар Пиво
