На 27 Февруари 2025 г. се честват 155 години от основаването на Българската екзархия. Тя е учредена на тази дата през 1870 г. с ферман на султан Абдул Азис. Това е кулминацията на българското възраждане и дело, спечелено от българският народ след почти 40 годишни борби. Особено силна е била борбата за македонските земи, към които вече се е домогвала гръцката политика. След извършения плебисцит, над 2/3 от населението на Скопската, Охридската и Битолската епархии се самоопределя като българи и принадлежащо към Българската екзархия. Въпреки огромния натиск от Цариградската патриаршия и особено от Руската империя и църква, които са били абсолютно против и са отричали дори съществуването на български народ на балканите, султанът проявява далновидност и дава на българите законното право да съществуват като нация, да имат собствени училища, на които да пишат на български и собствено богослужение на своя майчин език. С отслабването на фанариотското влияния върху империята и най-вече заради нарастващия авторитет на българската общност в Цариград това колосално начинание се увенчава с успех.
Българската общност в Цариград, начело с княз Стефан Богориди, в следствие на нарастващата си популярност, дава искания за създаване на българска автономия в рамките на османската Империя. И наистина, не можем да не отбележим факта, че след Априлското въстание, султанът, разбирайки че е закъснял, дава ход на това искане за автономия. Руската империя, узнавайки това и виждайки че губи българите и своите имперски амбиции към тези земи, мълниеносно обявява „освободителна“ война срещу Османската империя. Само ако помислим каква щеше да бъде съдбата на българите, без тези хиляди жертви, дадени във войните за национално обединение и последвалото разпокъсване на българските земи, ако беше се осъществила тази автономия. Именно обявените граници на Българската екзархия, са и границите на нашия национален идеал. Българската екзархия съществува до 1944 г. когато е унищожена от комунистическият режим.
Турско-гръцкото робство
С падането под османска власт, българският народ, освен че губи независимостта си, губи и своята независима църква – Охридската архиепископия. Така ние падаме под духовната власт на Цариградската патриаршия и освен огромните данъци, на които сме обложени от гръцките владици, губим правото едва ли не да говорим на собствения си език – училищата и църковните богослужения са били на гръцки. Гръцкото духовенство унищожава всички български книги от манастирските библиотеки и впоследствие след дълъг натиск през 1767 г. е закрита и Охридската архиепископия, с което е унищожен даже споменът за някаква българщина. Трябва да отбележим, че това е нещо много тежко. Унищожаването на една народностна църква е упоменато във всички църковни събори като огромен грях, като е подложено на „Анатема“ – църковно проклятие, защото по този начин един народ се унищожава не само физически а и духовно, лишавайки се от Божието слово. През всичките тези векове, за българският народ само легендите и преданията са подхранвали националната му памет. Не случайно българското възраждане започва с думите на Отец Паисий от История славянобългарска „О неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш болгарин“, което е обръщение не само към народността, но и има своя персонален образ – гърчеещият се българин, гръцкият патриарх Евгениус наричан „Вулгарос“ (Българина), заради неговата политика на елинизация на българите и подкрепата му към домогванията на Екатерина Велика към нашите земи.
Защо тази дата е толкова важна? Защо църковната независимост в този момент е жизнено важна за българите? Показва моралният облик на тогавашните българи. Показва техния стремеж към Божественото, именно поради което те успяват в това начинание. Освен вярата те са защитавали и своята земя. Защитавали са историческата истина – истината, че някога са имали държавност и църква, които са пазили тази земя и вяра. Лъжите, които твърдят противното донасят единствено разрушение и смърт. Още Апостол Павел е казал, че лъжата е смърт. „Historia materna vitae est” – Историята е майката на живота. Древната латинска сентенция е особено важна в наши дни. В момента България също е изправена пред този избор – дали да води собствена национална политика или заради някаква изгода да следва силните на деня държави и съюзи , които престъпват даже моралните принципи. Поглеждайки в историята, България е била силна и народът е благоденствал единствено, когато сме имали собствена национална политика. Това се е случвало в историята, затова трябва да бъдем внимателни в своя избор.
Интересно, но държавните институции и дори официалната църква не отбелязаха тази годишнина. Случайно ли е това или не? Може би в този исторически период човек сам трябва да търси истината и да намери пътя – път който не е повлиян от някаква партийна принадлежност, за да открие смисъла на съществуването – Спасението.
