Европейски анализатори заявиха пред The Epoch Times, че данните от проучването подценяват реалната ситуация, като предупредиха, че Европа разполага с ограничен прозорец от време, за да обърне тази тенденция
През 2025 г. населението на Европейския съюз, родено в чужбина, надхвърли 64 милиона души, или 14% от общото население – исторически връх. Само Испания е отбелязала приблизително една трета от годишния прираст на блока, според нов доклад на Центъра за изследване и анализ на миграцията (CReAM) към RFBerlin – независим изследователски институт.
Проучването, озаглавено „Имигрантското население в Европейския съюз: растеж, концентрация и дислоциране“ и написано от икономистите Томасо Фратини и Камила Пиовесан, се основава на данни на Евростат и Агенцията на ООН за бежанците (UNHCR), за да очертае рязкото и неравномерно нарастване на миграционните потоци в 27-членния блок.
През последните 15 години населението на ЕС, родено в чужбина, е нараснало от около 40 милиона през 2010 г. до приблизително 64 милиона днес. Само между 2024 и 2025 г. общият брой се е увеличил с 2,1 милиона – годишен ръст от 3,4%, след още по-голям скок от 2,6 милиона през предходната година.
Докладът отбелязва, че към декември 2025 г. около 4,35 милиона бежанци от Украйна са били под временна закрила в ЕС. Данните за Португалия не са били налични към момента на изготвяне на проучването и са изключени от общите данни за ЕС.
Германия води в абсолютни стойности, Испания отбелязва най-бъз ръст
Германия остава с голяма преднина най-голямата приемаща страна по абсолютен брой. Нейното население, родено в чужбина, се е увеличило от около 10 милиона през 2010 г. до близо 18 милиона през 2025 г. – ръст от около 70% за 15 години. Франция и Испания имат по между 9,5 и 9,6 милиона жители, родени в чужбина, докато в Италия те са около 6,9 милиона, сочи проучването.
Испания се откроява с изключителния темп на растеж. Страната е прибавила 700 000 жители, родени в чужбина, само за една година – скок от 8%, от 8,8 милиона до 9,5 милиона между 2024 и 2025 г. Тази цифра е повече от двойно по-висока от средната за ЕС, което означава, че Испания е поела близо една трета от общото увеличение за целия блок през 2025 г.
На 14 април социалистическото правителство на страната одобри планове за предоставяне на легален статут на половин милион нелегални имигранти.
Ако разгледаме дела на чуждородените в общото население, а не абсолютните числа, картината се променя значително. Средната стойност за ЕС е 14,2%, пишат авторите, но Люксембург оглавява класацията с 51,6%, следван от Малта (32%), Кипър (27,6%), Ирландия (23,3%) и Австрия (22,7%).
Германия е на 21,2%, Испания – на 19,3%, Франция – на 14%, а Италия – на 11,8%. В дъното на класацията Полша, България и Словакия регистрират под 5%.
Молбите за убежище следват подобна тенденция на концентрация. През 2025 г. ЕС е регистрирал 669 365 молби за убежище на първа инстанция, като Испания (141 000), Италия (126 600), Франция (116 400) и Германия (113 200) заедно са получили около 74% от всички подадени молби. Германия е и домакин на най-голямата бежанска общност в блока – 2,7 милиона души, далеч пред Франция с 751 000.
Откъде са имигрантите?
Докладът има един съществен пропуск, смятат анализаторите: липсва разбивка по страни на произход за общия брой от 64 милиона жители на ЕС, родени в чужбина.
За Ерика Щайнбах, председателка на германската консервативна фондация „Дезидериус Еразъм“, това мълчание не е случайно. Тя заяви пред The Epoch Times, че значителна част от тази миграция идва от предимно мюсюлмански страни, като посочи Афганистан, Сирия, Мароко и различни африкански държави. Изглежда, че има „желание да се избегне привличането на внимание към тези страни на произход“, каза тя, като го нарече „в синхрон с общата култура на замълчаване около насилствените престъпници от тези региони.
За Виктор Марсай, директор на Института за изследване на миграцията в Будапеща, цифрите потвърждават дългосрочна промяна в състава на обществата в няколко страни от ЕС, но той счита, че реалните числа са по-високи от официалната статистика.
Според неговите оценки делът на родените в чужбина нерядко надхвърля 20% в много европейски страни, като в Германия и Франция се доближава до 26% или повече – ако се включат и хората с двама родители, родени в чужбина.
Оценките му съвпадат с последните национални данни. По-рано през април Федералната статистическа служба на Германия (Destatis) съобщи, че 21,8 милиона души, или 26,3% от населението, са или самите те имигранти, или деца на двама имигранти.
Във Франция Обсерваторията за имиграция и демография, позовавайки се на данни на Националния институт по статистика, определя дела на хората с имигрантски произход на 30% в рамките на три поколения.
Трудно е обаче да се установят точни съпоставими данни, тъй като Франция и Германия, за разлика от САЩ и Великобритания, не събират демографска информация по етнически признак. Това затруднява прозрачното изчисляване на реалния брой граждани с неевропейски произход.
Скорост, а не само мащаб
Това, което отличава Европа от останалите региони, твърди Марсай, не е мащабът на демографската промяна, а нейната скорост. Без значително намаляване на броя на имигрантите, предупреди той, „ще бъде много трудно да се спре трансформацията на Западна Европа“.
По думите му Швеция е била почти напълно хомогенно общество до 60-те години на миналия век, преди да се отвори значително чрез хуманитарни програми през 90-те. Днес над 20% от жителите ѝ са родени в чужбина.
Португалия се е променила дори по-бързо – делът на чужденците е нараснал от около 4% в началото на века до между 15 и 17% днес. Цифрата се е „повече от утроила, почти учетворила за 25 години“, каза той.
Жан-Ив Льо Галу, президент на френската фондация „Полемия“, съосновател на института „Илиада“ и автор на „Ремиграция: За Европа за нашите деца“, посочва конкретна дата за очаквания преломен момент. Ако настоящата тенденция продължи без бързо обръщане, той заяви пред „The Epoch Times“, „европейското население ще се превърне в малцинство сред новородените между 2035 и 2050 г., в зависимост от страната“.
Училища, затвори и религиозни напрежения
За Щайнбах цифрата от 64,2 милиона жители, родени в чужбина, не е просто статистически праг, а натрупан резултат от години на либерална имиграционна политика – особено от страна на Германия. Последствията, твърди тя, се усещат в ежедневието: в класните стаи, пълни с деца, които не говорят немски; във влошаващата се обществена безопасност по улиците и в публичните пространства; в напрегнатите бюджети за социално подпомагане и в хроничния недостиг на жилища.
Льо Галу посочва статистиката на френските затвори като още един тревожен показател. Затворниците, каза той, се разделят на три приблизително равни групи: „чужденци без френско гражданство, френски граждани с имигрантски произход и френски граждани с френско-европейски корени“. Той се позовава на френски данни, но твърди, че същата картина се наблюдава в цяла Европа.
Щайнбах нарисува сходна картина за Германия. Основните неевропейски страни на произход, посочи тя, са Сирия, Афганистан и Турция, а притокът „е допринесъл за драматичен спад в образователното ниво“ – над 52 000 ученици напускат германските училища всяка година като „функционално неграмотни“, цифра, която тя сравни с почти всеобщата грамотност отпреди един век. Тя свърза тази тенденция и с жилищната криза, която се е „влошила драстично“, и с рязкото нарастване на насилствената престъпност, като отбеляза, че „почти всеки втори затворник в германските затвори вече е с мигрантски произход“.
Щайнбах добави, че според нейната оценка значителна част от мигрантите извън Европа „нямат никакво желание да се интегрират“, а „някои дори открито заявяват намерение да ислямизират страната“.
Нападенията срещу християнски църкви зачестяват, добави тя, докато еврейски жители в градове като Берлин „не могат да излязат на улицата с кипа, без да рискуват тормоз или нападение“.
Марсай също свързва нарастването на антисемитизма и антиизраелските настроения в части от Западна Европа пряко с мащаба на имиграционните вълни от Близкия изток.
Чуждестранно влияние
Културната дистанция, според Марсай, значително затруднява интеграцията, като ефектите излизат далеч извън рамките на вътрешния живот и навлизат в сферата на външната политика. Диаспорните общности, твърди той, могат да формират позициите на приемащата държава по международни въпроси по начини, които не винаги са видими.
Според анализ на Парижкия институт за политически изследвания турските общности са се превърнали в „един от стълбовете на стратегията за влияние на Турция в Европа“ – използвани от Анкара като политически лост и като канал за събиране на информация по чувствителни теми с цел укрепване на позициите й в дипломатическите преговори.
Подобна динамика се наблюдава във Франция с алжирската диаспора, която алжирският режим третира като „стратегически ретранслатор“ на официалната си позиция – организирайки кампании в подкрепа на режима и преследвайки неговите противници, според анализ на френския институт „Шоазел“.
Иран е изградил тясна мрежа от контакти, особено чрез силите „Кудс“, каза французко-иранският журналист Емануел Разави пред The Epoch Times. Лишена от пряко присъствие във Франция, която налага санкции на Техеран, „Ислямската република разчита на алжирски посредници, за да разшири влиянието си в имигрантските квартали“, каза той. Посланието, по думите на Разави, е: „Ние сме в състояние да ви навредим, като разпалваме вътрешни напрежения в предградията. Слушайте ни и преговаряйте.“
Последствията, предполага Марсай, в крайна сметка могат да достигнат и до Вашингтон. Замяната на европейското население с африкански и мюсюлмански имигранти би могла сериозно да засегне Съединените щати – опасение, което намери отглас в Стратегията за национална сигурност на САЩ. В нея се предупреждава, че „най-късно след няколко десетилетия някои членове на НАТО ще станат с неевропейско мнозинство“, което повдига въпроса дали те ще гледат на съюза си със САЩ по същия начин, както онези, подписали първоначалния устав.
Промени в политиката и реакция
Дали Европа вече е преминала точката без възможност за връщане назад – това е истински дебат, каза Марсай. Въпреки това той настоява да се остане оптимист. „Имам три деца, така че трябва да остана оптимист“, каза той.
Фондацията на Щайнбах, кръстена на хуманиста Еразъм Ротердамски, е решена да противодейства на тази тенденция, каза тя, за да не се разклатят културните устои на Европа. Затова тези усилия се осъществяват без държавно финансиране от германска страна и разчитат изцяло на частни дарения, посочи тя.
Льо Галу проследява правната рамка на днешното положение в дълъг исторически контекст. Неевропейската имиграция започва като съзнателна политика през 60-те години, отбелязва той, но решаващата промяна настъпва в края на 70-те и началото на 80-те, когато Европа преминава „от закон за имиграцията към право на имиграция“ – измествайки правната логика от интереса на приемащата държава към индивидуалното право на имигранта.
Льо Галу представя „ремиграцията“ като политически отговор: проект, насочен, по неговите думи, към изграждането на „по-хармонични общества“ и към гарантирането, „че Европа остава родина на европейците“. Той гради аргумента си върху това, което нарича фундаментален принцип – определяйки европейците като „коренното население на Европа“ и отстоявайки „законното и основно право на народите да съхранят своята културна, историческа, езикова и цивилизационна идентичност“.
Политическата обстановка се променя, вярва той – особено сред по-младите европейци. Проучванията на общественото мнение показват, че „значителна част от европейската младеж е идентитарна“, казва той. Формират се трансгранични съюзи и идеята набира скорост в платформите на големи политически партии във Франция, Германия, Испания и Италия.
Етиен Фошер допринесе за този материал.
