Един от най-величавите върхове на българската национална гордост, еманация на българското национално достойнство, изначален и достоен пример за държавник, политик, революционен реформатор, дипломат, общественик, просветител и учен
Почти нищо се знае за големите приноси на Георги Раковски в различните клонове на науката, особено в областта на етнографията, географията, култрологията, социалната психология и народопсихология. Основоположниците на науката народопсихология оценяват по достойнство неговия принос в областта на научно-теоретичната парадигма на народопсихологията. Той е създател на едно от основните понятия в народопсихологията и първи е изяснил неговото съдържание още през 1861 г. Това е понятието „народен характер“. По-късно създадената американска школа по „социална антропология” оценява неговия принос като основоположник на културологията и социалната психология и антропология.
Иван Вазов го нарича „мечтател безумен, образ безумен“. Всъщност той е една универсална личност, оставила отпечатък и в сферата на образованието, печата и дори науката. По онова време Раковски е известен като човека със 100 ръце – той е книжовник, публицист, общественик, революционер…
Съби Стойков Попович, както е истинското име на Георги Раковски, е роден в Котел на 2 април 1821 г. (14 април по нов стил) в богатото семейство на чорбаджи Стойко Попович – буден и авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Като млад Съби сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, известен бунтовник и офицер в руската армия. Друга версия свързва избора му на фамилията с името на полския революционер Михаил Раковски, който бил преследван в Европа и странствал из Азия.
Раковски получава финансова подкрепа от Стефан Богориди, за да се изучи. В Карлово той е ученик на известния даскал Райно Попович. Накрая завършва и гръцката Велика народна школа, намираща се в елитния цариградски квартал Куручешме.
По време на обучението си в османската столица се запознава с велики личности като Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Сава Доброплодни, както и с дейци на полската емиграция като Михаил Чайковски, по-известен като Садък паша.
Подобно на повечето свои събратя, в хода на Кримската война започва да храни надежди за освобождаване на българите. След края й Георги Раковски взема решение, което определя по-нататъшната му съдба: открита борба с османското правителство и гръцкото духовенство „чрез пресата и сабята”. Към 1855 година той вече знае цели 5 езика: персийски, френски, турски, гръцки и арабски.
През 1858 г. приема руско поданство и става преподавател в Одеската семинария. Именно тук водят началото си и първите му опити за изява в едно неподозирано за него поприще, тръгвайки по трънливия път на историка и журналиста. След разпускането на легията Раковски е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.
Огорчението от егоистичната политика на балканските страни го насочва и към историческата наука. Основната му цел обаче е „разбуждането на националната свяст“. В онази епоха българите се нуждаели от това, но и от задълбочени академични трудове, каквито създава Георги Раковски.
Раковски изгражда своите съчинения на базата на документите, които е чел в Атон, Цариград, Виена, Марсилия, Ватикана, Индия. Той открива, че българската нация играе основна роля в изграждането духовността, писмеността и държавността. Всички други държави се появили след нас и ограбили нашата култура.
Котленецът е от първите български историци, оценил делото на Паисий Хилендарски
За него трудът на светогорския монах е изходната точка, от която започва новата история на България. За автора на „Горски пътник“ голямото значение на „История славенобългарска“ за националното ни осъзнаване е очевидно. Възгледите на двамата големи българи съвпадат както по отношение на несъгласието им с чуждите домогвания, така и в укорите им към някои от своите „неразумни и юроде“ съвременници.
Независимо от начина, по който са формулирани, идеите на светогорския монах допадат на Георги Раковски поради разкритията им с документи, че българите са обвързани директно с човешката общност, а не просто с една нейна част. Не са му напълно чужди и месианските елементи във възгледите на Паисий.
Същевременно младият революционер, който се оформя в контекста на други културни и исторически представи, не може да не отхвърли някои от идеите, които лежат в основата на „История славенобългарска“. Така в „Основни начала за българската най-стара словесност“ Раковски оспорва преминалата от Стария завет в паисиевата история юдейскоцентрична представа за древността на човечеството и търси и доказва други възможности, които да съответстват на неговото време. С цел да обясни произхода на българите в издавания от него вестник „Български лебед“ той обръща взор към историята на Индия.
Идеологът на нашето националноосвободително движение написва много статии, в които се опитва да повдигне националното самочувствие на борещия се за духовно и политическо освобождение български народ с примери от неговата история, показващи общност и успоредици с древната индийска култура.
Той открива и описва много примери за родство между българския език и санскрит, като намира и аналогии в съвременния български фолклор с божества и митични персонажи от индийската митология. Според него малко европейски народи могат да се похвалят с такова богатство.
Според него българите са пеласги – най-старият народ на балканите в Европа, и „най-чисти“ индоевропейци, които първи напускат Хиндустан и донасят в Европа стария култ към Шива след потопа. За разлика от много свои съвременници пламенният котленец вижда в староиндийските вярвания не „примитивен“ политеизъм, а усъвършенствана религия, от която и по негово време сред българите се пазят значителни следи.
Неговите наблюдения сочат, че тази древна религия е близка до християнството и поради това българите лесно биват покръстени от апостол Павел.
Всички тези свои виждания Георги Раковски публикува под заглавието „Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовните начала, на които е основана старата история на европейските народи“. В изданието той споменава, че след дълги бдения и четене във Виенската библиотека е успял да определи съвсем точно къде е прародината на българите – в района на Северен Афганистан и Памир.
Интересът му към Индия не се изчерпва само с нейната древна история и богатото й културно наследство. Като хуманист той съчувства на борещия се за своята независимост индийски народ и издига глас в подкрепа на тази борба още през 1857 г.
Откритията на Георги Раковски са били част от процеса на раждането на българската нация. А в онази възрожденска епоха основният враг, с който българите трябва да се справят, е Гръцката патриаршия и по тази причина доста от съчиненията на котленеца са насочени против елините.
Като възпитаник на Куручешменското гръцко училище за известно време той става част от кръга около съотечественика си Стефан Богориди в Истанбул и има възможност да се рови в библиотеката му. От това време датира и близостта му с Гаврил Кръстевич, който има отношение към хипотезата за хунския произход на българите.
Същевременно Георги Раковски е сред тогавашните българи, които за времето си са познавали много добре античната култура. Но той е напълно чужд на патоса на елинофилите и често се изказва не много ласкаво за древна Елада. Характерен пример за отношението му към класическата древност и претенциите на фанариотите е заглавието на една негова статия, публикувана през 1865 г. в „Българска старина“, озаглавена „Приемуществото на българския език над староелинския или истинския състав на елинския език“.
Раковски не пропуска възможност да изобличи древните автори в тенденциозност. Същевременно той умело намира и използва такива техни идеи, които подкрепят собствените му тези. В съчиненията си например няколко пъти въвежда един цитат от Платоновия диалог „Кратил“, който по това време едва ли е бил познат на много българи. Въпреки изцяло отрицателното си отношение към гръцката античност, Раковски не се поколебава да я използва, за да докаже идентичноста на българския народ.
Заемайки част от прочутото съчинение на Херодот, той се спира на тезата за така наречения кимерийски произход на нашата нация. Въпреки че е свързан с Русия, с нейната наука и култура още от ранно детство по семейна линия Георги Раковски се превръща в един от яростните противници на руските имперски домогвания, а оттам – и на русофилството, и на славянофилството като стратегии за общуване на българите със света.
През 1858 г. той се връща на Балканите, дълбоко разочарован от руската политика за преселване на българите във Влашко и Молдова.
За разлика от крайните славянофили, властващи в руската историография в този период, Раковски не приема идеята за опасностите, които крие в себе си западната цивилизация. Той получава много от европейската наука при престоя си в Марсилия и неговите политически планове често имат „европейски“ облик и дух.
Показателни са сравнително по-малко известните му проекти за икономическо интегриране със Запада. Редица статии в „Дунавски лебед“ от 1860 -1861 г. разгръщат идеята, че Западът има изгода да търгува с българите.
Научните търсения на котленеца не се ограничават само до чистата история и нейното тълкуване. Първият етнографски анализ също принадлежи на него. През 1859 г. на бял свят излизат „Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения“. Проучването на Раковски в българския фолклор и до днес не е загубило значението си и съвременните учени го цитират като най-достоверен източник.
Георги Раковски е културен историк, етнограф, публицист, мемоарист, войвода и политик. За Георги Раковски има написана опера, посветена в две действия. Има данни, че я е дирижирал Джузепе Верди в присъствието на Георги Раковски, който е седял във VIP ложата на Миланската скала през 1862 г. На великото събитие в чест на Георги Раковски са присъствали всички най-видни италиански политици и карбонари, както и други европейски лидери. Операта е посветена на Георги Раковски в чест на неговата политическа, революционна и просветителска дейност.
Георги Раковски е национален герой на Индия! Той е първият, който защитава индийците от колонизацията и безчинствата на британската корона. Благодарение на неговите статии в европейските вестници и в неговия вестник – Виктор Юго, четейки статиите на Раковски – възмутен от безчинствата, пише на премиера на Англия и само след месец зверствата срещу индийците спират! В негова чест и до днес няколко училища в Индия носят неговото име!
Георги Раковски е изследвал старите долмени в Корея, Сеул. Експедицията се доказва от документ в Петербургската библиотека, в която руски дипломат е разпитал защо корейците почитат толкова този българин, а те му отговорили, че той разкрил истината за корейската история и старите българи.
Георги Раковски като учен доказва, че българите са в основата на човешката цивилизация – неговите трудове и познания се базират на обиколките му в различни архивохранилища и археологически разкопки от целия свят. Той е имал възможност да чете стари ръкописни книги от симеоновата библиотека и преди това, които успява да скрие, за да не бъдат унищожени! Днес историците говорят с пренебрежение за учения Георги Раковски. Защото тези днешни учени работят срещу България!
Георги Раковски е създателят на народопсихологията! В своите революционни идеи той претворява настоящето в бъдеще, ето защо Георги Раковски и като научен изследовател живее не само в своето съвремие, но и в бъдещето със своите книги „Ключь българского язьiка“ (1858), „Българска старина“ (1865) и „Показалецъ или ръководство какъ да са изискватъ и издирватъ най-стари черти нашего битиа, язъка, народопоколеника, стараго ни правлениа, славного ни прошествиа и проч“. (1858). Тези негови книги показват дълбочината на изследователското му творчество и на научните постижения не само в областта на народопсихологията, историята, културологията и етнографията, но и в сферата на държавността, политологията и сигурността. Може да се каже, че Георги Раковски е основоположник не само на българската етнография, но и на социалната психология.
Георги Раковски за първи път употребява понятието „народен характер“, което, заедно с понятията „народен дух“ и „народна психика“, се превръщат във фундаментални понятия в народопсихологията.
Както е известно, за създатели на народопсихологията се смятат немският философ, психолог и педагог Морис Лацарус (1824 – 1903 г.) и Хейман Щайнтал (1823 – 1899 г.). През 1859 г. те започват да издават списанието „Въпроси на етническата психология и на езикознанието“ (на немски Zeitschrift für Völker psychology uno Sprachwissenschaft). На страниците на това списание формулират задачите на народопсихологията като наука. Лацарус и Шайнтал се стремят да определят закономерностите на вътрешната духовна дейност на хората, които живеят в една държава. Първоначално двамата немски учени определят като основно понятие народния дух за център на изследванията в народната психика (народопсихика). Впоследствие те утвърждават народния характер като основно понятие в народопсихологията и то след 1859 г. До голяма степен основните характеристики на това понятие са посочени обаче през 1858 г. от гениалния Георги Раковски. В своя „Показалец“ Георги Раковски разглежда съдържанието на понятието народен характер като определящо по отношение на дефинирането същността на националната идентичност. В тази своя книга, от научна гледна точка, се изяснява същността, структурата и функциите на понятието народен характер, които се доразвиват от последователите на немската класическа школа в народопсихологията. В „Показалеца“ на Раковски има дори раздели, озаглавени като: „българи-народнъй характерь и домашнъй бить“, „характерь българского народъ“ и др. В първоначалния етап от историята на етнопсихологическата мисъл народният характер се определя като основно понятие – категория, която като рамка обхваща останалите понятия и термини, влияе върху подреждането на връзките, споява ги в една мисловна парадигма. Първоначално такова основно понятие, както вече изтъкнах, е „народният дух“. То е наложено най-вече от Йохан Хердер (1744 – 1803 г.) и Георг Вилхелм Хегел (1770 – 1831 г.). Според тях духът на даден народ е сложно, но неделимо явление, което се вселява у хората от всяко поколение на този народ.
След средата на XIX в. немската психологическа, етнографска и литературно-художествена мисъл стига до идеята, че на мястото на добрия стар термин „народен дух“ трябва да се създадат два нови – „народопсихика“ („народопсихология“) и „народен характер“. Народопсихиката е по-широкообхватен термин, означаващ съвкупността от всякакви колективни етнопсихични явления, а народният характер, според представителите на тази школа, изяснява по-тясната съвкупност, включваща само отличителните душевни черти, белези и свойства на даден народ. Те свеждат народния характер до един от елементите на народната психика. За разлика от тях, Георги Стойков Раковски разглежда народния характер като неделим елемент от националната идентичност, която включва още народното самосъзнание, религиозната принадлежност на основната част от народа, народният език и традиционната (народна) материална и духовна култура. Това означава, че според Георги Стойков Раковски народният характер е основен фактор за устойчивото развитие на обществото и държавата. Под „народен характер“ Г. Раковски разбира всички психични традиционни явления и особености на даден народ. С това той се връща към първоначалното значение на понятието „характер“, въведено в употреба преди хилядолетия от самия Аристотел (384 г. пр. Хр. – 322 г. пр. Хр.). По-късно идеите на Г. С. Раковски се доразвиват през първите десетилетия на XX в. в Съединените американски щати (САЩ), когато на базата на понятието „народен характер“ се разработва терминът „национален характер“ . Най-пълно в руслото на американската културна антропология идеите на Г. С. Раковски за ролята и значението на народния характер като етнопсихологичен феномен се доусъвършенстват в новите етносоциални реалности. В този смисъл може да се каже, че приносът на Раковски за развитието на народопсихологията има световно значение. Според него отличителните черти на даден народ могат да бъдат следните: свободолюбивост, трудолюбивост, пасивност, нападателност, грубост, храброст, страхливост, търпеливост и т.н. Тук той включва и определени нагласи, предпочитания, желания и очаквания на хората към възлови сегменти на социалната действителност от трайните им отношения към основните елементи на техния живот. За Раковски са важни и мотивите на съответното население, специфичните съвкупности от ценности и ценностни ориентации, общи по съдържание преживявания, духовни въжделения, религиозни взаимоотношения и други компоненти на начина им на живот.
Изследванията на Раковски в традиционната народна култура показват, че той включва и народния характер в културоложкия профил на дадено общество. За него народният характер е определящ по отношение индивидуалното поведение в различни социални ситуации. Той достига до прозрението, че народният характер се основава на социокултурните архетипове сред хората от даден народ. Самият народен характер се предава от поколения на поколения безсъзнателно и е част от етногенетичния код на даден народ.
.
