Противоречията между България и Република Северна Македония (РСМ) не спират. Последното остро изказване е от президента Стево Пендаровски по повод името на българския културно-информационен център в Битоля „Иван Михайлов“. Революционерът от ВМРО е наречен „доказан сътрудник на хитлеристкия нацистки режим“ и е заявено, че „да се именува културен обект на сътрудник на фашисткия режим от Втората световна война не обслужва тази благородна кауза“ (сближаване на народите и техните култури – бел.авт.). Нека надникнем в историята и видим кой е Иван Михайлов.
Безспорно най-дълголетният сред дейците на ВМРО. Роден е през 1896 г. в Ново село до гр. Щип. Баща му Михаил Гаврилов и единият му чичо Атанас Михайлов са дейци на ВМOРО, а другият му чичо е полковник Спиридон Михайлов – български военен, убит при атентата от крайно лявото крило на БКП на 16 април 1925 г. Иван Михайлов учи в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където негов учител е Тодор Александров. След разделянето на Македония през 1913 година, когато егейската част преминава към Гърция, пиринската – към България и вардарската – към Сърбия, през 1915 г. Иван Михайлов завършва образованието си в Скопие, в сръбска гимназия. Заради отличен успех от сръбското министерство на просветата му предлагат държавна стипендия за университет в Европа по негов избор. Иван Михайлов отказва. Постъпва на работа като български чиновник в Щипската община, а през 1918 г. е повикан в българската армия до края на войната няколко месеца по-късно. След това кандидатства право в Софийския университет.
Тодор Александров го кани за свой личен секретар
в задграничното представителство на ВМОРО в София. Така започва първият легален период на Иван Михайлов като деец за обединението на Македония с България. Той става и един от основателите и пръв председател на студентско дружество „Вардар“ в София, основано от родени в Македония български студенти, което е забранено след преврата от 1934 г.
По това време ВМРО е ясно разделено идеологически на две части: левицата, обединена около личността на убития вече от консервативните македонисти Яне Сандански, подкрепя тезата за Балканска федерация и „съпротива срещу българската политика в Македония“. Според левите македонисти радетелите за обединението на Македония и България трябва да бъде третирани наравно със сръбските и гръцките агитатори. Има предположения, че зад тази фракция стоят Русия и самите сърби. Консервативните македонисти имат за своя крайна цел присъединяването на Македония към България. Отделянето ѝ като автономия се приема само като междинна стъпка към крайната цел.
Напрежението между двете крила избухва при убийството на Тодор Александров, организирано от левицата на 31 август 1924 г., на път за Конгреса на доминирания приживе от Яне Сандански Серски революционен окръг (в днешна Гърция – бел.авт.) Иван Михайлов поема поста директно, като първата му цел е да отмъсти за убийството на Тодор Александров. На 12 септември в хотел „Париж“ в Горна Джумая (днес Благоевград) той кани левицата (регистрирана през 1921 г. като Илинденска организация – бел.авт.) на „помирително“ събрание, чиято цел всъщност е разправа с Алеко Василев и Георги Атанасов, организирали убийството на Тодор Александров. Отмъщението е поверено на Кирил Дрангов – син на големия български офицер Борис Дрангов. Ръководена от него група десни македонисти нахлува на събранието и убива Алеко Василев и още 20-ина негови привърженици. Макар че успява да избяга от хотела, Георги Атанасов е преследван и убит от атентаторите по улиците на Горна Джумая. Останалите членове на левицата чуват престрелката и се укриват в местна казарма, след което се качват на влака за София. При Кочериново влакът е настигнат от два автомобила и е убит редакторът на в. „Илинден“ и съпредседател на Илинденската организация Арсени Йовков. Същия ден в София са убити Димо Хаджидимов (чичо на българския офицер и лечител Петър Димков и член на БКП) и съдията и офицер от българската армия Владислав Ковачев. Идва ред и на физическите убийци на Тодор Александров. На 17 септември близо до Петрич са ликвидирани Щерьо Влахов и Динчо Вретенаров, а в Пловдив – Чудомир Кантарджиев. На 27 септември в Банско е убит Александър Буйнов, разбита е и организацията на Алеко Василев в Пиринския край. Последният от убийците, Георги Скрижовски, е ликвидиран през февруари 1925 в Мустафа Паша (днешен Свиленград).
Разбира се, лявото крило не е напълно ликвидирано и конфликтите не спират.
Левите македонисти все по-тясно си сътрудничат с Българската комунистическа партия
и Балканската комунистическа федерация. Все по-силно се застъпва идеята, че македонците не са българи, а самостоятелна нация (идея, обявена за първи път в народното събрание на България от Димитър Благоев още през 1919 г.) Сред най-откритите и влиятелни застъпници на тази идея е близкият съратник на Яне Сандански, Тодор Паница. Той живее във Виена и сътрудничи на Коминтерна в каузата им за създаване на самостоятелна македонска нация. Под негово давление Михайлов и Протогеров подписват Майския манифест от 1924 г., като впоследствие се отказват от подписите си, защото смятат, че Паница ги е подвел. Иван Михайлов приема това като предателство и решава да ликвидира Паница. Физически извършител на убийството е Менча Кърничева, която самият Паница запалва за македонската идея. Впоследствие обаче тя се разочарова от него и се присъединява към десните македонисти. Присъдата е изпълена на 8 май 1925 г. във виенския „Бургтеатър“. Менча застрелва в гръб Паница и е осъдена само на 8 години затвор заради тежкото си здравословно състояние (от дете страда от туберкулоза, бъбреци и ревматизъм). В крайна сметка Върховният съд на Австрия я обявява за неспособна да излежи дори и това наказание и в края на 1925 година тя е освободена и екстрадирана от Австрия. При завръщането си в България на 25 декември същата година двамата с Иван Михайлов се венчават и остават заедно до нейната смърт на 5 септември 1964 г. в Рим.
ВМРО начело с Иван Михайлов, изгражда на територията на цяла Вардарска Македония структури на младежката и женската организации към македонската кауза. Организира изпращането на петиции в защита на българите до международни институции. Инициира и помага за създаването на Македонска кооперативна банка, Македонска народна банка, чрез които усилва влиянието си във Вардарска Македония. В отговор на югославските /сръбски/ репресии и срещу мирно население, Иван Михайлов решава да организира предимно терористични атаки и атентати. Под негово давление на 13 януари 1925 г. Мара Бунева убива сръбския офицер Велимир Прелич заради процеса срещу младежката организация на ВМРО в Скопие. Акциите на ВМРО предизвикват ответни реакции. Кралство Югославия съсредоточава във Вардарска Македония значителни военни сили – 35 хилядна армия. Към нея допълнително е придадена полиция и специални гранични части за борба против четите на ВМРО. Югославия блокира границата откъм България с телени мрежи, вълчи ями, живи плетове, електрически сигнални уредби и високи бетонни наблюдателни кули.
Иван Михайлов се съюзява с мюсюлманите в Косово и с хърватите
за общи действия срещу ръководената от сърбите Югославия.
След преврата през 1934 година правителството на Кимон Георгиев решава да прекрати дейността на ВМРО. На 7 септември Иван Михайлов е обявен за издирване. Двамата със съпругата му успяват да избягат в Турция, където на 9 октомври ги посреща новината за Марсилския атентат – съвместна операция на българи и хървати. Владо Черноземски убива югославския крал Александър I Караджорджевич, пристигнал на официално посещение във Франция, и ранява смъртоносно френския външен министър Луи Барту. В края на 1934 година Михайлов получава задочна смъртна присъда в България.
В началото на 1938 година турските власти разкриват заговор за убийството на Иван Михайлов, организиран от югославското правителство. Турският вътрешен министър Шукрю Кая настоява пред българските власти той да бъде амнистиран или поне да се съдейства за заминаването му за Съединените щати, но българското правителство отказва да се ангажира със случая.
Иван Михайлов е амнистиран след присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 година. На 18 април е постигнато политическо споразумение България да поеме контрола върху по-голямата част от територията на вардарска Македония. Договореният преди това излаз на Бяло море от устието на р. Струма до устието на р. Марица като цяло се запазва. Отклонено е искането на България за Централна и Западна Егейска Македония. Въпреки амнистията той отказва да се върне в България и се установява в Загреб, столицата на обявената за независима Хърватия. Михайлов е обсъждал с Хайнрих Химлер създаването на паравоенни формирования от бивши активисти на ВМРО под немско командване в зоната на Егейска Македония извън български контрол. Общата численост на тези части, чиято цел е трябвало да бъде борба с гръцките комунисти, се е предвиждало да е между 5000 и 8000 души.
Името на Иван Михайлов се спряга в разговори между Хитлер и Цар Борис като управител на автономна македонска област
Смъртта на българския монарх прекъсва развитието на тази инициатива.
Непосредствено преди деветосептемврийския преврат през 1944 г. Иван Михайлов пристига в Скопие по покана на Хитлер, но отказва да провъзгласи създаването на про-германска Независима република Македония. От Скопие заминава за Хърватска и със съпругата си се установява за постоянно в Рим със съгласието на италианските власти.
В изгнание Михайлов преживява мъчително процеса по насилствената македонизация на Пиринска Македония, извършвана от БКП. Процесът е спрян заради обтягането на личните отношения между Сталин и Тито през 1948 г., но сърбизацията на българите в Македония не спира. През това време Михайлов издава пет тома „Спомени“ и редица статии и брошури като „Македония – Швейцария на Балканите“, „Сталин и македонският въпрос“, както и на други материали, в които описва македонската борба за свобода. След 1963 г. Тодор Живков прави опити да се установи контакт с революционера, насочени към укрепване на българската кауза в Македония, но през 1970-те години има нова вълна на насилствена македонизация на българите в Пиринска Македония, под давление на СССР.
Иван Михайлов умира в Рим на 5 септември 1990 г. – една година преди прогласяване на независима от Сърбия Република Македония на 8 септември 1991 г. Той ще остане в историята най-вече като пламенен български патриот, чийто най-голям враг освен сърбите, извършващи геноцид над българското население в Македония, са последователите на лявата идея, опорочили чистата кауза на българското освободително движение за това огнище на българската духовност от векове.
(снимка: Уикипедия)
