Романът за Робинзон Крузо е история за силата на духа и достигането на вечни истини
Казва ни се, че това е просто приключенска история посветена на находчивостта – силата на духа на човека, който не се предава на природните сили и оцелява благодарение на „здравия разум“ – ловува, построява къща, опитомява животни и отглежда зърно. Такова впечатление се получи и при мен, когато в детството си, за първи път прочетох еврейската версия на Робинзон Крузо.
По-късно се запознах с интерпретацията на литературния критик Йън Уот, според която романът цели, наред с други неща, икономическо мислене. Крузо е неудовлетворен от своя икономически статус и прилага принципите на капиталистическото общество на един отдалечен остров.
„Когато обаче прочетем историята в „Дерех ха-Пащ“ – обяснява професор Максимилиан Новак, експерт по идеите на Даниел Дефо и неговата история за Робинзон Крузо – „става ясно, че „намерението на автора“ е било друго. Това не е история, посветена само на борбата на Робинзон Крузо с трудностите, нито пък история, в която основно внимание се отделя на икономическите методи или средства, а най-вече е история за силата на духа.“
„Пътешествието на Робинзон Крузо – това е пътешествие на духовни открития“, казва Тимъти Уилсън, професор по английска литература в Университета на Отава. „Историята на Крузо е длъжна да предостави на читателя духовно ръководство, което стои в сянката на светските и материалните цели на героя.“
Робинзон Крузо е роден през 1632 г. в град Йорк, Англия, както пише Даниел Дефо в книгата си, публикувана за първи път през 1719 г. Крузо израства в сянката на баща си, възпитан в традициите на човек от средната класа, който му дава „нужното образование“ и го съветва да води скромен живот през, който той трябва усърдно и настойчиво да работи, постепенно да увеличава своето имуществото и да създаде семейство в Англия. Когато обаче навършва 18 години, в Крузо започват да се развиват фантазии за морски пътешествия, които биха му позволили да пътува извън пределите на собствената си страна и бързо да забогатее – и всичко това по време, когато подобни пътешествия се смятали за много опасни.
Баща му го умолявал да не се отправя на пътешествие, напомняйки му, че по-големият му брат е загинал при подобни приключения. Като в самоизпълняващо се пророчество, той го предупредил, че ако извърши такава глупава постъпка, „Божията благословия няма да го докосне“ и ще настъпи време, когато ще съжалява, че е пренебрегнал съвета му, и няма да се намери никой, който да му помогне.
“Видях как по бузите му се стичаха сълзи като ручеи, особено когато той говореше за мъртвия ми брат“, спомня си Крузо, който постъпил като непокорно момче: просто заминал за чужбина, без да съобщи или да се сбогува, без да поиска благословията на родителите си или на Бога. „На 1 септември 1651 г. се качих на кораб, отплаващ за Лондон.“ – написал той.
Крузо продължавал да получава намеци, че трябвало да послуша баща си, вместо да плава. След като корабът, с който пътува за Лондон, потънал, един познат моряк го умолявал да избягва по-нататъшни пътешествия и дори го сравнява с библейския гълъб, който отказвал да се вслуша в Божиите думи. Но Крузо отказвал да слуша.
По това време, докато другите моряци рискували живота си, за да плават по необходимост, защото това е било техният източник за съществуване, Крузо рискувал своя живот, за да плава надалеч и да преследва „диво богатство“. Неговите мотиви били погрешни – намекнал му морякът.
„Полушай думите ми – предупреди го той за последен път, – ако не се върнеш в своя дом, където и да отидеш, те очакват бедствия и разочарования.“
Така и станало. Преди да се добере до знаменития необитаем остров, където живял в самота 28 години, Крузо отплавал за Канарските острови в Западна Африка. По време на пътешествието той попаднал в артилерийска битка с пиратски кораб, попаднал в плен, служил две години като роб на мавритански капитан, накрая избягал с малка лодка и след много лишения в морето бил спасен от екипажа на португалски кораб, преминаващ през този район. Като свише подсказване за Крузо корабът отплавал към залива Тодос-Лос Сантос в Бразилия (или в превод „Заливът на Вси Светии“), наречен така в чест на „Деня на Вси светии“, когато се споменават онези, които са били в „общение с Бога”.
Но Крузо не бил в „общение с Бога” и не разбрал намеците, а живеейки три години в Бразилия, занимавайки се със земеделие, у него възникнало изкушаващото стремление да се върне с кораб обратно до бреговете на Африка, с цел превоз на роби до Бразилия, за да осигури „работна ръка“. По онова време търговията с роби от Африка е ограничена със закон. Не всеки можел да търгува с роби и в Бразилия били докарвани само скъпоструващи роби. Крузо и приятелите му се опитали да „измамят системата“ и в резултат на това пострадали силно: на път за Африка корабът им засяда на плитчина и целият екипаж, с изключение на Крузо, разбира се, загива в морето. Крузо дрейфувал с морските вълни към необитаемия остров.
„Не виждах никакъв шансове за живот“ – обобщил той първите си дни на острова.
Тогава се случва чудо – техният изоставен кораб, „изплувал през нощта с прилива и дрейфувал“, докато не го видял на около миля от брега на острова. Крузо построил сал, доплувал до него и започнал да пренася цялото му съдържание на острова: незасегнатите от водата хранителни продукти, вино, пушки (които използвал за лов на острова), въжета, компаси, бинокли и Библия.
През първата година от пребиваването на острова, психологическото състояние на Крузо било добро. Въпреки че отчаяно очаквал кораб да мине през района и да го спаси, мислите му били съсредоточени към построяването на убежища, лов, а освен това започнал да води дневник.
В дневника си той отбелязвал, че „във всичко, което му се случвало, вижда само случайност“. За него няма причина за нещата, няма „насочваща ръка“, а само съвпадения и естествени обяснения за всяко събитие. Случайно той е единственият оцелял от екипажа, случайно преминава през трудност след трудност при всяко плаване и случайно корабът успява да се освободи от засядането и да се доближи до острова, преди бурните вълни окончателно да го унищожат. Всичко е било резултат от късмет или от естествени причини.
Когато той казал, че „Бог сътворил чудо и приближил кораба до брега“, това било просто обикновен израз, повърхностен и без да има за него реално значение. Дори когато на острова започнали да растат посеви от прекрасен ечемик, в началото той признава:
„Аз се изумих и казах на себе си, че Бог е отгледал това зърно по чудодеен начин, без помощта на семе, защото Той е искал да ме съживи на това пусто и окаяно място – но в този час си спомних, че вместо това съм изтупал торбичката с хранителни продукти. – Трябва да призная, че дори чувството на благодарност, което изпитвах за това, че съм спасен, започна да угасва, когато се уверих в това, което се е случило“ – записал той в дневника си.
Тогава таванът на построената от него къща се срутва върху главата му и едва не го убива.
„Не проявих никакво проявление на набожност, освен обикновените думи „Боже, помилуй“. А когато опасността отмина, и тези думи също бяха забравени.“
Крайната причина за нещата
По общо признание, Крузо е бил надарен със способностите на „преодоляващ проблеми“, човек, на който се отдава чрез позитивно мислене и предварителни разчети да остане жив независимо от всичко. Вместо да изпада в паника или да се тревожи, когато се сблъсква с трудностите, се научава да съхранява спокойствие и да се концентрира върху решаването на проблемите един след друг, докато ситуацията не се стабилизира.
Ако Даниел Дефо беше живял в наши дни, той би могъл да превърне тази способност в централна тема на книгата си, както правят подобни съвременни разкази в този жанр. Например във филма „Корабокрошенецът“ (2000) с Том Ханкс в главната роля се разказва за гениален „преодоляващ проблеми“ („системен анализатор“), който се оказва блокиран на изолиран остров в Тихия океан и оцелява само благодарение на силата на мисълта си. Вместо за потъващ кораб, историята е за катастрофирал самолет; вместо торбички с храна, които героят намира на кораба, той намира пощенски кутии с храна, които са били на самолета и са оцелели; и решава психологическите си проблеми, като мислено разговаря с волейболна топка на име Уилсън.
По подобен начин книгата на Анди Уеър „Сам на Марс“ или нейната филмова версия „Марсианецът“ (с Мат Деймън в главната роля) представя машинен инженер и ботаник в ролята на „преодоляващ проблеми“ – титла, благодарение на която той успява да отгледа картофи на Марс и да оцелее. Островът е заменен с изолирана планета; корабът е заменен с космически кораб; дневникът е заменен с дигитален запис; а психологическите проблеми получават частичен отговор от страна командването на НАСА.
Но Дефо искал повече. Него не го устройвало герой, който решава всичките си проблеми единствено със силата на „здравия разум“, докато разговаря при това с топка. Бил му е нужен герой с метафизичен пласт, който да търси причината за своите беди не в страстите или страховете си, а в по-дълбоките пластове – във философията.
„Философията, според класическата традиция, включва търсенето на крайната причина на нещата или „telos“ на битието. […] Аристотел разяснява това, когато определя, че философията е търсене на мъдростта, която изразява крайната причина, „защо“ на всичко“, пише професор Уилсън и обяснява, че търсенето на причините помага на Крузо да разбере по-добре кой е той, причините за трудностите, които изпитва, и по този начин психологически да оцелее на острова.
Крузо започнал да търси причината за своите беди в по-висши измерения, когато се разболял от малария и почувствал, че след едно мигновение ще загуби живота си. Той заспал и му се присънило, че вижда човек, който се спуска от голям черен облак в ярки огнени пламъци, идващ към него и планиращ да го убие.
„Един елф на платото, на известно разстояние от мен, ми заговори“ – записал Крузо в своя дневник. – „Чух страшен глас, чийто ужас бил неописуем. Разбрах само тези думи:
„Нищо от видяното на всичко това не те е довело до покаяние и затова сега ще умреш.“
„Покаянието“ е централен мотив в западните религии, свързан с личната отговорност на човека да признае своя грях и да проси опрощение. Тогава през лятото Крузо осъзнава от своя сън, че това може би е пряк намек за това, на което го е учил религиозният му баща:
„В изгубих осем години в постоянното безчестие на мореплавателите, постоянно разговаряйки с такива хора, какъвто бях и аз, нечестиви и напълно невежи по въпросите на вярата. Не си спомням дали през всичките тези дни в сърцето ми е възникнала една-единствена мисъл, която да ме заставила да се обърна към Бога или да ме накара да обмисля пътищата си, нямах никакъв стремеж към доброто или към разпознаване на злото, превърнах се в същество толкова сурово, безразсъдно, порочно, колкото могат да бъдат нашите обикновени моряци, и нямах никакво чувство на страх от Твореца във време на опасност, нито на благодарност към Него във време на спасение; добавете и кажете, че във всички беди, които са ме сполетели до днес, дори не ми е минавало през главата, че това е пръстът Божий или че е наказание за греховете ми […]. ) Всяка мисъл за Бог или Провидение ми беше чужда. Действах според законите на природата или се подчинявах на повелите на здравия разум – не на висшето над това“.
„Когато капитанът от Португалия ме спаси и извади от морето и се отнесе с мен справедливо и честно, с чест и милосърдие, аз не носех в сърцето си никаква благодарност; а когато корабът ми отново претърпя корабокрушение и всичко, което имах, отиде на вятъра, и над главата ми надвисна опасността да се удавя, бях далеч от всякакво съжаление. Бях щастлив, защото бях живял, без да размишлявам за ръката на провидението, която ме беше спасила, докато другите се бяха удавили. Общата радост на мореплавателите, която ги обзема, когато пристигнат благополучно на брега след корабокрушение и изпият чаша пунш, бързо се забравя. През всичките си дни аз съм правил това.“
Крузо също така започнал да размишлява върху крайната причина за заобикалящата го природа.
„Погледнах морето, което се разстилаше пред очите ми, гладко и спокойно, и като седнах пред него, в ума ми дойдоха такива мисли: каква е тази земя и това море, които виждам от много дни? Кой е създал мен и всички останали същества, диви и опитомени, откъде сме дошли, не ни ли е създала някаква сила, тя ли е създала земята, и въздуха и небето? Тогава си казах: Бог е създал всичко, несъмнено Той е силата, създаваща нещата, сигурно в Неговата ръка е да ръководи и заповядва всичко. А щом е така, значи нищо не може да се случи във великия кръг на неговите творения без Негово знание, а щом нищо не се случва без Неговата повеля, значи той знае, че аз съм тук и че съм в това ужасно положение. И ако нищо не се случва без Неговите повели, тогава той е постановил всичко това да се случи с мен […] Бог е определил какво ще се случи с мен; по Негова заповед съм доведен до това окаяно състояние и само той има властта да управлява не само мен, но и всичко, което се случва в света.“
Островът не е затвор
За миг може да се каже, че посланието, което Дефо предава на читателя чрез дневника на Крузо, се заключава в това, че Бог е наказал героя и го е затворил на острова, докато не се покае и не осъзнае греховете си. Но авторът веднага се погрижи да доведе своя герой до ново философско разбиране, което променя ситуацията за него.
„Защо Бог прави това с мен? В какво съм се провинил, че Той с мен така постъпи?“ – задава си въпроса Крузо.
„Когато попитах за това, моята съвест ме потресе и ми се стори, че един глас ми казва: „Ти ли си този, който пита какво си направил? Обърни лицето си и виж кривия си път и попитай душата си какво не си направил; попитай защо още не си загинал? […] Защо не си загинал в боя, когато корабът ти е беше нападнат от пиратите? Защо не си бил изяден от хищните зверове на брега на Африка? И защо не си се удавил тук, когато всички хора от кораба се спуснаха в бездната?“
Крузо не бил уверен какво следва да разбере от това, затова отворил Библията, която бил взел от кораба:
„Аз взех книгата на Свещенното Писание и започнах да чета […] Когато отворих книгата, пред очите ми се появиха следните думи: „И помени ме, в ден на беди ще ме спасиш и ще ме прославиш“ (Псалм 9). Думите изглеждаха подходящи за моето положение и ми направиха впечатление, докато ги четях, макар че малко от това впечатление остана след това. Сега фразата „Ще те спася“ ми се струваше безсмислена. Случаят беше толкова далечен за моите разбирания. И си спомних думите на израилтяните в пустинята: „Може ли Бог да постави трапеза в пустинята“ (Псалм 18:19), и също си казах: „Може ли Бог да ме избави от това място?“ мислих; но знаците за нещата бяха много и аз действително много размишлявах върху тях.“
Дните минават и когато Крузо започнал да оздравява от болеста си, се замислил над думите „Ще те спася“.
„Невъзможността за спасението [ми] тегнеше над душата ми, въпреки че очаквах да бъда спасен. Изгарях от тези размисли и в главата ми дойде това, че често съм се занимавал със спасението от главните беди, затова не съм обръщал внимание на своето спасение. Бих могъл да попитам душата си: дали ако изобщо не бях спасен по чудодеен начин, от голямата беда, не Му благодарих за спасението си и веднага коленичих? И благодарих на Бога за моето оздравяване.“
Но Дефо все още не се чувствал удовлетворенин и продължил да търси по-дълбоката причина за ситуацията, в която се намирал създаденият от него герой. Минавали дни и думите „призови ме в ден на беда и аз ще те избавя“ започват да придобиват нов смисъл за Крузо. Той осъзнал, че се е молил за спасение или избавление от острова, защото го е възприемал като затвор.
„Сега се научих да виждам друг смисъл в него – писал той, – днес гледах на миналия си живот с ужас и моите грехове ми се струваха толкова страшни, че душата ми не молеше Бога, а искаше само спасение от предмета на греха, и животът ми в самота изобщо не се явяваше важен въпрос.“
Крузо престанал да се моли за спасението от острова и сега осъзнал, че истинският смисъл на нещата, е в „спасението от греха“, а не в „спасението от мъките“. След като осъзнава това, той се изповядал:
„Условията на живота ми, които оставаха жалки по отношение на съществуването, сега станаха по-леки за душата ми.“
Той осъзнал също така, че „никога не виждаме доброто, с което сме живели, до този момент, в който не ни бъде разкрито злото, нито умеем да ценим благодатта, слязла върху нас, докато тя не бъде премахната“.
Романът включва в себе си необходимостта от търсене на духовно обяснение за нашето съществуване, а от друга страна, предоставя една светска рационалност, която оспорва това.
Уилсън обяснява, че тази комбинация прави тази история актуална и значима за нас дори днес.
„Нима ние не живеем комфортно в своеобразна изолирана пустиня, до този момент, в който не намерим крайната цел на нашето пътешествие? Това е въпрос, който се задава на човечеството в съвременната епоха.“
