Двама мъже, които застанаха един срещу друг по достоен начин – така бих определила дебата в четвъртък по БНТ. Макар и още крехка, демокрацията ни показва някакви наченки на узряване, и това се видя в дебата между сегашния президент г-н Радев и претендента за „Дондуков“ 2 г-н Герджиков.
Бяха споменати важните за България теми: корупцията, протестите, полицейското насилие, Северна Македония, Турция, Русия, КОВИД кризата. Имаше нападки, но останаха в рамките на добрия и уважителен тон, което прави чест и на двамата кандидати. Въпросите също бяха зададени по начин, който да запази баланса между атаките и обединението. Защото нека не забравяме: независимо дали президентът на България ще се казва Румен Радев или Анастас Герджиков, неговата работа ще бъде да преведе кораба на България през опасните рифове, с които е осеяно началото на 21-ви век. И да работи добре с всички останали власти: съдебната, изпълнителната, законодателната и медийната. Както и с гражданското общество. И да работи добре съвсем не значи да се харесва на всички. А нещо много по-трудно: да посочва грешките така, че да бъде чут. И дори – макар да звучи невероятно – думите му да бъдат взети предвид и грешките – поправени. Един от огромните недостатъци на българския политически и обществен елит е, че не умее да казва „сбърках“. Именно това и посочи г-н Герджиков на г-н Радев в дебата. Но същото важи и за самия г-н Герджиков, а най-вече: за стоящия зад него (колкото и той да отрича това) дългогодишен премиер в най-новата история на България Бойко Борисов.
Всъщност през тези 12 години един от големите грехове на председателя на ГЕРБ беше именно опростачването на българския политически език. Може би на фона на корупцията това изглежда безобидно. Но всъщност не е. Защото медийното говорене в 21-ви век е от огромно значение за духа и културата на цялото общество. Лично познавам хора, които до такава степен се бяха отвратили от медийното присъствие на Бойко Борисов, че гасяха телевизора в момента, в който той излезе на екран. Защото им беше обидно да го слушат. Аз също съвсем съзнателно се отказах да си причинявам изявите му в медиите от момента, когато, избран втори път за премиер, произнесе в предаването „Неделя 150“ по програма „Хоризонт“ на Българското национално радио уникалната фраза „Аз съм първа политическа сила.“
По тази причина в моите очи президентският дебат на 18 ноември донесе надежда. Но едновременно с това и дълбоко разочарование. И далеч не заради репликата на г-н Радев „Крим е руски, какъв да бъде“. Да, Крим е проблем, и то немалък. Но не е глобален, а европейски проблем. Проблем, който не може да бъде решен, само че не заради българския президент Румен Радев. Той не може да бъде решен заради лицемерната германска политика, която хем желае да защитава европейските демократични ценности, хем да получава евтин руски газ. А подобни желания в тази ситуация са несъвместими. И виждаме какъв е приоритетът на германската външна политика. Познаваме по делата.
Всъщност Германия има и друг икономическо-политически „грях“, дори още по-сериозен. Вече шеста поредна година Китай се очертава като търговски партньор номер едно за Германия. И това вече наистина е въпрос от глобално значение. Защото силата на Китай, подпомогнат от глобалните капитали на Запада, не е спряла да расте. Дори и кризата с коронавируса те успяха да преобърнат в своя полза, продавайки на света маски и тестове за епидемията, която причиниха с мълчанието си. И никой сериозен политик, освен бившия американски президент Тръмп, не посмя да им поиска сметка.
Именно Китай беше една от двете важни думи с „К“, която не чухме на дебата между кандидатите ни за президент в петък. Въпреки че Китай стъпва все по-здраво и на българска земя, последно чрез партньорството покрай завода за отпадъци в София. Другата дума, която не чухме, е комунизъм. Много политолози, включително и западни, упорито искат да повярваме, че комунизмът си е отишъл. Но докато комунистическа партия управлява най-многолюдната държава на земята, всяко подценяване на тази идеология е изключително опасно.
Всеки партньор на Китай всъщност е враг на свободата. И говорейки за свобода, ще си позволя да припомня мисълта на един от Бащите, основатели на американската нация, а именно Бенджамин Франклин: „Който заменя свобода за сигурност, накрая губи и двете.“ Надявам се всеки от нас да има предвид тези думи, когато в неделя отива до урните. И да не ги забравя и през следващите дни и месеци, в които кризата (икономическа, политическа и социална) ще продължава да изпитва силата на духа ни.
