Мара Попович е мой приятел от Фейсбук. Направи ми впечатление с винаги премерените си и рационални изказвания, с богатата култура и с отличния си български език. Постепенно започнах да разбирам, че родът ѝ е от онези стари български семейства, голяма част от които комунизмът е съсипал и унищожил до степен от тях да не остане почти нищо и да бъдат забравени. Но Мара е Овен – тя не се предава лесно. Веднага след промените през 1989 г. се гмурва във водовъртежа на политическия живот и до днес, вече на 80 години, продължава да е част от него. Откъде човек черпи енергия толкова години сред блатото на българския политически живот? И възможно ли е да опази себе си чист? Това интервю е посветено на темата възможни ли са чистотата и постоянството в българската политика, която изглежда все по-актуална в навечерието на парламентарните избори у нас.
Бащата на Мара, Димитър Гавраилов Попович е роден на 6 декември 1914 г. в Сливен. Дядо ѝ Гавраил Спиридонов Попович е от Цетене, Черна гора. Завършва българската военна академия и като офицер от Българската армия и участник във войните е награден с орден за храброст. Баба ѝ Цонка Юрданова Данчева е дъщеря на сливенския фабрикант Юрдан Данчев, участник в освободителното движение от османска власт. „Баба Цонка умира млада и татко е отгледан от леля си Мара Белинова и съпругът ѝ Христо Белинов. Живеят в Бургас, където Димитър завършва Търговската гимназия в Бургас, след което и Стопанския институт във Варна. Там се запознава с бъдещата си съпруга Елена Христова Нанкова, майката на Мара. Дядото на Елена по бащина линия, Иван Нанков, е работил в първата българска железница, Русе-Варна. Дядо ѝ по майчина линия, Велико Михов, е околийски началник на Провадия, награден през 1907 г. от княз Фердинанд със сребърен орден „Княз Александър”.
(снимка: личен архив)
Мара е първата от три сестри. Родена е на 28 март 1941 г. във Варна. Докато е още бебе на няколко месеца, семейството се мести в центъра на Бургас, в красива къща с дворче на ул. „Фердинандова“. Там се раждат и двете ѝ сестри Христина (1943 г.) и Емилия (1945 г.) Баща ѝ е работил в Сметната палата до закриването ѝ през 1947 г. В трудните за семейството начални години на комунизма, когато семейството е обявено за „враг на народа“, намира работа в Кибритената фабрика в Костенец. Работи в нея до пенсионирането си като заместник-директор. След като отглежда децата си, майката на Мара започва работа като библиотекар към читалището.
За началните години на комунизма Мара не обича да си спомня. Споменава, че са арестували баща ѝ през 1944 г. Майка ѝ плакала цяла нощ, а на сутринта отишла при негов познат, който е бил нелегален преди Девети: „Той е съдействал да го освободят“. Мара си спомня също, че след 1989 г. в зала „Универсиада“ Радой Ралин и други демократи, за да спрат вълната на антикомунистическа омраза, са разказали историята на комунистически деец, който болен се вдигнал да освободи един почтен човек, арестуван след Девети. „Така че има и случаи на благородство сред комунистите. Нещата не са черно-бели. Не бива да има омраза.“ Макар че омраза от страна комунистите не е липсвала.
„Дядо ми във Варна, Христо Нанков, е бил обущар, но и фотограф, и акордеони е възстановявал – талантлив човек. В началото на 50-те е отказал да влезе в кооперацията. Помня, беше си дошъл един ден да обядва у дома. Дойдоха комшиите откъм Девическата гимназия (там беше дюкянът му) и казаха, че просто са изхвърлили всичките му инструменти на улицата. Дядо отиде, събра ги и си направи дюкян вкъщи – просто прегради салона на две.“
За опазването на живота на семейството ѝ насред комунистическия терор Мара Попович благодари на Бог.
„Защото толкова хора са загинали. Едно приятелско семейство на татко, имаха книжарски складове – бате Юли доживя промените, но брат му, бате Пепо, беше загинал в мина „Черно море“ при неизяснени обстоятелства. След като ги пуснаха, тези хора никога не говореха за преживяванията си из комунистическите лагери. Пазеха си достойнството. И аз не съм гледала досиетата. Който е донасял – грехът си е негов, той ще отговаря пред Бог. Не искам аз да съм тази, която да търси сметка. Но да, добре е да има изследвания, да се пишат книги – да има памет за поколенията. Защото някои днес дори вярват, че по време на комунизма е било добре. Другарите са големи манипулатори. И сега овладяха всичко: и медии, и икономика. В началото след 89-а се промъкваше по нещо, а сега – трудно, много трудно.“
Когато баща ѝ намира работа в Костенец и трябва да се преместят от Бургас, за майка ѝ шокът е голям. „Помня ги, плачат и мама, и леля (нейното семейство също живееше в Бургас, съседи бяхме). Но нямаше какво да се прави. Семейство с три деца – трябва да се храни.“
Семейство Попович и в Костенец не са оставени на мира. „Правили са обиски, обикновено докато ние сме навън. Но помня, че вкъщи имаше кандило, после мама го скри. Но татко никога не съм го чувала да злобее. Само да се възмущава, когато уволнят някой работник, за да направят място за свой човек и за рабфаковците (завършилите висше образование набързо в работнически факултети – по пример от СССР). Имаше наистина талантливи мъже тогава. Негов колега ми поправи счупена писалка „Паркер“ – пускаше мастило по-добре от оригинала.“
В Костенец няма гимназия, затова Мара заминава за Долна баня. „Първата година бях при родителите на един колега на баща ми, татко ми закара багажа и после сама се оправях. Купувах си дърва, сама си палех печките, после сама си сменях и квартирите. Никой не ни е глезил, нито се е опитвал да ни предпазва от трудностите. Напротив – поощряваха ни да се справяме сами, да растем самостоятелни и отговорни хора. И тогава ни показваха уважение. Между родители и деца най-важно е да има уважение, а не глезене. Тогава детето също ще се научи да уважава хората около себе си – своите преподаватели, съседи, продавачите в магазина, минувачите, които среща на улицата. Винаги е важно да има уважение.“
В Долна Баня Мара има голям късмет: „Всички мои учители бяха сред най-талантливите в професията, просто се бяха спасили от комунизма в провинцията, точно в моята гимназия. Класната ми живееше на Ангел Кънчев, учителят ми по френски беше свещеник, но те нали унищожиха и църквата… Учителят ми по физика също беше много добър – но никой от тях нямаше право да преподава в София. Само учителката ми по руски език бързо успя да се уреди. А другите така си се и пенсионираха в провинцията.“
За себе си казва, че е била „добра ученичка“. Заради старанието ѝ учителят по физкултура я вадел пред строя да показва гимнастиката сутрин. Гимнастиката, която помага за дисциплината. Също както и униформите. „А днес не униформи, прилично облекло няма вече.“
Не само уважението и дисциплината ѝ липсват на Мара днес.
„Хората вече не се събират заедно. Преди се събираха: работниците във фабриката, ръководството, всички бяха заедно. В едно общество никой не е над другите. Има нужда от всеки. Ти може да си учен, но има нужда и от чистача, и от работника. Ако ги няма – ще фукнционира ли обществото?“
Питам я защо, макар и добра ученичка, не е следвала висше образование?
„Кандидатствах само в професионалните училища, защото иначе трябваше да мина през общината и като ми напишат бележка… изобщо нямаше да ме пуснат да кандидатствам. Не исках да си го причинявам. Те даже и 71-ва година ме наричаха фашистка…“
Чак през 1968 г., девет години след завършването си, събира смелост и кандидатстват двамата със съпруга ѝ в МЕИ. Но, за лош късмет, момичето до нея решава да препише от листовете ѝ, и Мара получава двойка – заради преписване…
За съпруга си се жени млада и на 20 години ражда сина си Димитър. На 21 години започва работа във военно-ремонтната база „Септемврийска слава”. Първите няколко дни е общ работник, дават ѝ да пренася боеприпаси… Удивени, че не се е отказала още след първия ден, я преместват в галваническия цех.
„Миехме месингови гилзи с терпентин, после във вани – в сода, в киселина. Без ръкавици без маски. И съм здрава, нищо не ми е станало от това. Една колежка забременя и си роди съвсем здраво бебе.“
След основаването на техническия отдел на предприятието Мара работи като чертожник. През 1965 г. се ражда дъщеря ѝ, в момента щастливо омъжена в Гърция. Заради отличния български език ѝ възлагат да прави и преводите от руски. „Главният ни инженер си караше с руските термини: „падушки“, а аз го поправям: „Възглавници се казват.“ И казва, че дори и при комунизма все още е имало уважение между хората. Само веднъж, когато се преместили с мъжа ѝ да работят в София в ПРОНО (проектантска организация към Министерство на отбраната), е чула по свой адрес клевета, че била осъждана. „Но то беше от един партизанин, който по неизвестни за мен причини просто мразеше нашето семейство.“
В началото в София живеели в една стая, затова синът им останал в Костенец при дядо си. И той явно е успял да го възпита добре: „Момчето наистина излезе читаво, рискува, тегли си заеми, провървя му в бизнеса. И добре че така стана, защото ако трябваше само на своята пенсия да разчитам – да съм умряла от глад. След глупавата пенсионна реформа хора като мен сме почти на социална пенсия при 20-30 години трудов стаж. И подаянията от 50 лева – това е просто срамота!“
След ПРОНО работи в Металургпроект, а после в Софпроект. „Там ми беше най-интересно, защото се занимавахме и със сгради. Включително с паметници на културата, под ръководството на арх. Лозанов. Помагах и на архитектите, превеждах, правех сметки… И това се ценеше. Никъде в работата си не съм усетила дискриминация спрямо себе си.“
(снимка: личен архив)
През 1988 г. майката на Елка умира от рак. „Дълго време беше крила от нас. Бяха ѝ правили операции на гърдите, а ние дори не знаехме. Щастлива съм, че преди да си отиде, успяхме двете с нея да отидем да видим дъщеря ми в Гърция – тя вече беше бременна. Макар да не успя да види правнука си, мама успя да види бременната си внучка. Почина тъкмо когато готвехме сватбата на моята племенница във Варна. Всички заедно тръгнахме за Костенец. Простиха се с мама и се върнаха за сватбата, заради поверие, че сватба не бива да се връща.“
Таткото на Мара така и не разбрал съвсем ясно, че жена му е починала, заради напредваща склероза. Даже казвал на съседите да подсетят Ленка (съпругата му – бел.ред.) да си дойде вкъщи.
„Той почина на 1 ноември 1989 г. Аз обикновено отивах там в събота и неделя, но тогава един глас ми прошепна да остана. Послушах го и съм безкрайно благодарна, защото можех да съм до татко в последния му час. Той си отиде много спокойно и съм безкрайно благодарна на Бог, че ми даде този шанс да го изпратя.“
И така, 10 ноември заварва Мара с пораснали деца, свободна от големи ангажименти и готова да се гмурне в политиката.
„Харесах Радикалдемократическата партия на Елка Константинова, защото в нея се водеше интелигентен разговор. Обикаляхме с нея и Мишо Неделчев из страната, срещахме се с много и интересни хора.“
Мара прави първо клуб на РДП в „Обеля“, а след това и на СДС. Прави го с помощта на директора на училището, тогава кадър на БКП, който по закон е длъжен да я допусне да развива обществена дейност в политическа сграда.
Оттогава и до днес Мара следва веруюто, че не може хората да се делят по идеологически признак. „Всеки, който е бил комунист, е лош, и да се мразим – този начин на мислене е пагубен. Никъде не са се отнасяли с мен лошо, а съм работила 11 години при военните по време на комунизма. Бяха наивни, не бяха фанатични. Момчета, доведени от село и необразовани. Но не бяха лоши хора.“
Мара е запомнила Иван Костов да казва, че „Човекът, за да върви, има нужда от два крака. И в политиката е така.“ И заради това не харесва хора, които се пишат костовисти, да отричат напълно социалната политика.
Но за нея равенството между хората е вредна утопия.
„Трябва да има йерархия. Аз съм чела за гръцката демокрация и ти ставаш гражданин, след като се явиш на изпит. На 17 години полагат изпита. И само те имат право да избират и да бъдат избирани. А при сегашната система на демокрацията – е, как да избереш някой читав, като повечето хора са необразовани, недисциплинирани и не знаят, че свободата върви ръка за ръка с отговорността?“
Затова и Мара не е против авторитаризма. „Ама авторитаризъм като този на Цар Борис, който е разтурил Народното събрание, защото там само се е глаголствало и никакви разумни решения не са се вземали. Нека един човек да е начело, стига да е почтен и да не злоупотребява. Но за съжаление масата не търпи такива, да изискват от тях дисциплина, да работят, да спазват правила.“
През 1991 г. става общински съветник в Столична община и свидетел на злоупотребите в общината. „Първоначално в общинския съвет имаше 100 души и бяха нужни 51, за да приемем нещо. През 1993 г. намалиха бройката на 60, за да може да са достатъчни гласовете на 31. Стефан Софиянски направи една мрежа, която гласуваше заедо с БСП. Разпродадоха цялата общинска собственост. Схемата беше следната: настаняват някое циганско семейство с повечко деца, те живеят там една година, след това имат право да подадат молба и да си го купят. И те го правят, и още на следващия ден го продават на когото са им казали.“
През 1993 г. става секретар в община „Обеля“, защото тази неблагодарна работа никой друг не иска да я върши. Подава оставка като общински съветник и „Мечка страх, мен – не страх. Кметът ни беше инженер и на бюрото му само в. „Демокрация“. Като общински съветник аз вече бях наясно, че е много важно да се четат и познават законите. А те не ги познаваха добре – за наредбите да не говорим.“
„Не чете, българинът не чете – ядосва се Мара. – Ти може да си инженер, ама тука си кмет и се искат други неща! И оставяха служителите да правят гражданите на маймуни. Човекът дошъл да вземе удостоверение за третото си дете, а те му издали удостоверение, че е трето дете на жена му. И отказва да му издаде ново. В такива „сложни“ случаи пращаха гражданите при мен… И човекът ме попита: е как Вие ме разбрахте, а други – не? Аз просто исках да се уча и исках да си върша работата добре. Шефовете на отдели бяха компетентни, на търговията например – аз обменях опит с тях и от тях се учех. Професионализмът е важен, а не партийната окраска.“
Като секретар на района Мара има досег и с жилищната политика в София. Бях решила, че е най-справедливо да изисквам за всички кандидати сведения за семейно и имотно състояние. После правех класация за най-нуждаещите се. Веднъж на първо място излезе едно момче от цигански произход с две деца. Бях доволна, че съм си свършила работата добре, момчето е уредено, справедливостта е победила… Няколко дни по-късно това момче нахълтва в кабинета ми разплакано: „Вие ми обещахте, а сега…“ Проверявам аз нещата и излиза, че те са го декласирали, защото бил получил жилище (всъщност жилище е получил баща му, който си има друго семейство) и направили друга класация, с друга комисия, за която аз нищо не знам…“
Оттогава Мара се е научила да не вярва нито на чиновници, нито на шефове. Сама си следи нещата, а ако не е сигурна за нещо, се допитва до юристи.
Питам я не е ли трудно да се живее в общество, в което няма доверие между хората.
„Аз имам инстинкт на кой човек мога да имам доверие. Но на чиновници – не. Имаше една госпожа, на която нашият кмет имаше голямо доверие и заради нея после си загуби работата. А тя от ОФ, член на БКП, но дошла после при нашите. Аз нямам против, аз вярвам, че хората могат да се променят. Но когато го докажат с действия, не на думи. После беше и общинска съветничка от ГЕРБ. Та на нея кметът вярваше, а на мен се сърдеше, че съм приятелка с директора на училището, защото бил член на БКП.“
И отново подчертава, че почтеността е по-важна от партийните одежди.
„Иначе с какво се различаваме от комунистите, които съдеха за хората по това дали мислят като тях, или не? Аз и при управлението на БКП, и след това съм работила с най-различни хора. Зет ми, мъжа на сестра ми, казвахме му Ванчо Комсомолеца, бяха в партийния комитет с един друг учител… Направиха го охрана на автопарка. Той и за една секунда не си е ползвал служебната кола за лични цели. Оставяше я в гаража и се прибираше с мотора си. Дъщерите му учеха в София, никога не е ползвал служебната кола, за да ги види. А другият човек, Гошо, го махнаха, от комитета, и без работа го оставиха, защото не следваше партийната линия…“
Мисли ли, че призракът на комунизма си е отишъл след 1989 г.?
„Не. Остана си. Затова си остана и бедността в България. Хората, които членуват при нас, едва живеят. Аз съм щастлива, че имам син с успешен бизнес. И той, като ми дава пари, ми казва: „Ето, майко, да си издържаш партията.“ Хората наистина са толкова бедни, че не всички могат да отделят пари за членски внос. Този дух се проявява и в обидите между хората. Наскоро един човек ми написа в социалните мрежи, че ние от ДСБ сме супер стари, най-добре да си гледаме внуците. Но всъщност от младите, на които разчитахме, никой не остана – Москов, Прошков. Защото си гледат интереса. Но все пак имаме и млади хора. Едно момче ни е секретар сега, никой не го познава, а то работи много и е скромно. Бяха го нападнали, заради бизнеса на баща му. Измислят си какво ли не хората. Затова никой не смее и да ни дарява пари. Ветровито е да си свързан с ДСБ. Костов затова напусна, но и тези след тях не ги оставят на мира – първо Радан Кънев, след него и Атанас Атанасов. А сега, като попадна Радан сред 10-те най-активни депутати – и телевизиите го премълчаха, и радиостанциите. Само някои от най-свободните уебсайтове го казаха и в социалните мрежи малко се пошумя. Иначе гробно мълчание. Зависимостта за мен е като робство. Доброволно робство. Истинската политика се прави от свободни хора.“
Питам и за ценностите, които според нея са ни нужни, за да се върнем на добрия път.
„Наскоро четох Апокалипсиса в Библията. Но тя е много матефорична, трудно е да разпознаеш какво значи написаното. Но и там ясно е казано, че в края на дните материалното ще вземе превес над духовното. И още нещо интересно прочетох наскоро в една книга – че Сатаната е във всеки от нас и ако го оставим да ни победи отвътре – ще е много страшно.“
А какво държи нея в тази битка?
„Може би, че дори и някой да ми направи нещо лошо, аз не се карам с него. Дори и със съпруга ми като се развеждахме – аз просто реших това, но не съм таяла лоши чувства към него. Дори имам снимка с втората му жена (смее се). Наскоро един познат ме обвини, че съм много негативна. Но то е, защото той гледа собствените си неща, а пък аз не мога така. За мен обществените дела не са чужда работа. Те са и моя работа – нали и аз съм част от това общество? И как да се правя, че вървят добре, като ги виждам, че вървят много зле? И който не се интересува от това, че обществото върви зле – става съучастник. Не е ли така?“
Как може хората да бъдат заинтригувани да се интересуват от обществените неща?
„С личен пример. Няма друг начин. Но си е най-вече въпрос на личен избор. Аз гледам например как в социалните мрежи хората използват много грозни думи – обиждат, псуват. И жени дори. И то в нашите среди, дето уж са по-елитни. Борбата със Сатаната за всеки е лична борба.“
Нейната лична мотивация?
„Не се чувствам пълен човек, ако не го правя. Дори и всичко да ми е наред, ако около мен нещата не са наред – мога ли да си затварям очите? Затова и подадох оставка като секретар на общината – не бях съгласна с начина на управление на кмета. И си го написах. И тогава Янчулев лично се поинтересува какво се случва. Когато отидох на среща с него, секретарката му знаеше, че ще дойда, коя съм, как се казвам, покани ме да изчакам в една от стаите. Това ми направи страхотно впечатление. Те и него сега много го плюят, но е факт, че той след като престана да е кмет, спря да се занимава с политика. Просто човек от друго тесто – принципен.“
Това ли е всъщност най-важното: принципите да са по-важни от личната изгода?
„Да, стига да има принципи. Защото аз мога и да имам принципи, но ако ги кажа на някой без принципи – той как ще ме разбере? Не знам. От друга страна, щастлива съм, че съм възпитала добре децата си. Един ден синът ми направи един жест и аз го питах на шега: „Ех, ама как съм те възпитала така добре?“ А той се смее: „Защото не си ме възпитавала.“
Значи чрез личния пример?
„Да, и личния пример на дядо му според мен също изигра голяма роля, на моя баща. И аз сега си давам сметка, че много от силата си черпя от него. Каквото и да му се е случило по време на комунизма – никога не се оплака. Просто приемаше съдбата и действаше според обстоятелствата. И нас ни възпита по този начин, и аз възпитах децата си така. По наше време беше нормално децата да се глезят. Майките да готвят по две неща, да има избор. Но аз бях заета жена, а и винаги ми се е струвало излишно. И дъщеря ми ми е казвала, че преди ме е мислела за лоша майка, но сега, като самата тя има деца, вижда, че съм била права. Изобщо не разбирам родителите, които заливат децата си с играчки. Прабаба ми казваше: „Детето може да иска да му свалиш звездите от небето, но това не значи, че трябва да го направиш“. И нас никога не са ни глезели, отнасяли са се с нас като с големи хора. И аз сега се отнасям с децата от блока по същия начин. И онзи ден един ми казва „Марче“, баба му почна да се чуди. Може би те инстинктивно усещат, че аз ги приемам като равни. И сватята онзи ден ми казваше за внучката, че стаята ѝ била разхвърляна и нали без това щяла да дойде чистачката. Но чистачката почиства. А подреждането на стаята си е задължение на този, който я обитава.
И за обществото ни сякаш важи същото. Дори и да има служба по чистотата, за която си плащаме, как ще си подредим това общество, си е изцяло наша работа.“
За финал ще сложа един цитат на Мара от Фейсбук по случай Осми март: „Аз, като дама празнувам всеки ден, стига да има кавалери, но май откакто празнуваме празник на жената, няма дами, а като няма дами – няма и кавалери.“
И нейния любим цитат от Стефан Цанев:
„Защото съвестта бе всъщност страх от Бога. Бог няма, няма страх и съвест няма вече. Човек издигна собствената си изгода в критерий за човечност.“
И ми се струва, че именно със завръщането на жените към женствеността и на хората към Бог нещата в обществото ни ще се завърнат на добрия път.
