Китай спечели общо 88 медала на тазгодишните Летни олимпийски игри в Токио. Страната оглавяваше класацията за най-голям брой златни медали почти до края на Олимпиадата, когато отборът на САЩ излезе начело с 39 златни медала – само един повече от Китай. Източната държава се нареди на второ място.
Пекин направи своя олимпийски дебют през 1984 г., когато изненада света с 15 златни медала и общ брой от 32 медала.
От 2000 г. насам Китай неотменно присъства в челната тройка на държавите с най-много медали.
Преди Китай бившият Съветски съюз доминираше в броя на олимпийските медали. Тази тенденция се промени след падането на комунистическия режим през 1991 г.
Това обаче не означава, че комунистическите страни имат по-добре устроена спортна система.
Тайната подправка, гарантираща успеха и медалите на китайската комунистическа държава е нейната политика „спорт с пълната подкрепа на нацията (举国 体育)“ и практиката „кариерен спортист“ в отбрани спортове, където има по-малко конкуренция.
В допълнение към тениса на маса, бадминтона и гимнастиката, в които китайците традиционно доминират, Пекин е избрал спортове, в които няма много конкуренция, като: вдигане на тежести за жени, скокове във вода и въздушна пушка/пистолет (западняците предпочитат истинските пушки или пистолети). По принцип тези спортове не са толкова популярни на Запад и западните атлети са по-скоро аматьори в тях. Но това са дисциплини, които могат да донесат златни медали на Китайската комунистическата партия (ККП). Пекин посвети силата на нацията на създаването на кариерни спортисти, за да може да доминира и в тези спортове.
Те обаче не са популярни дори и в Китай. Много спортове, в които Китай е добър, нямат връзка с китайския народ. Просто атлетите са добри.
За ККП спортните състезания са само инструмент за трупане на златни медали, за да се подхранва национализмът и величае партията. Насърчаването на масови атлетични прояви или подобряването на фитнес кондицията на обществото не са от значение.
В резултат на това спортистите, както и широката общественост се превръщат в жертви на политизирането на спорта.
Китай има организирана и контролирана от държавата пирамидална структура за атлетите. Всеки град има младежки спортни училища. Целта е да бъдат открити потенциалните звезди сред децата в началните и средните училища и да се развие талантът им.
Проявилите се атлети имат възможност да отидат в младежки отбори или спортни училища, като по този начин вече са на път да станат кариерни спортисти.
Следващото ниво е да се присъединят към провинциален отбор. Когато това стане, спортистите вече са превърнати в кариерни атлети – държавата ги наема и им плаща заплата.
След това от тях избират най-добрите, за да ги включат в националните отбори.
Повечето национални отбори и много провинциални отбори държат целогодишно своите състезатели в тренировъчни лагери. Специален екип се грижи за техния режим: от това как и кога да тренират – до това с какво се хранят и кога спят. Екипът също така наблюдава тяхното настроение и психологически промени. Романтичните срещи обикновено са забранени.
Тъй като националните отбори имат отговорността да печелят златни медали, за да стимулират националната гордост, на тях се предоставят най-добрите ресурси – най-добрите доктори, най-добрата екипировка, най-добрата храна.
Това звучи добре за състезателите. Те не трябва да се тревожат за нищо – само да тренират и да побеждават.
Но така ли е наистина?
Най-напред, китайските спортисти трябва да се научат да правят саможертви заради „нуждите на държавата (国家 需要)“. С други думи, те трябва да слушат Китайската комунистическа партия.
Ако ККП иска от тях да тренират без прекъсване, те трябва да останат в тренировъчните лагери и да не празнуват Китайската нова година със семействата си. Ако ККП „се нуждае“ от човек, който да прекопира спортния стил на чуждестранни състезатели, някои спортисти трябва да се откажат от мечтите си за златото, и да станат придружаващи треньори; а ако ККП „се нуждае“ от определен състезател, който да напредне до следващия етап на състезанието, неговият съотборник трябва да се жертва и да загуби от избрания за победител атлет.
Онези, които не спазват директивите, ги очаква тежко наказание.
По време на Световното първенство по тенис на маса през 1987 г. китайският женски отбор по тенис на маса нарежда на Хъ Дзили да загуби от съотборничката си Гуан Дзянхуа в полуфиналните мачове. Презумпцията е, че Гуан има по-голям шанс от Хъ да победи корейската си съперничка в последната игра. Хъ обаче отказва да следва указанията и печели полуфиналния мач с 3:0, за което веднага е обвинена в предателство. Тя не получава никаква подкрепа от съотборничките си във финалната игра за шампионата. Хъ печели сам-самичка титлата с 3:0. Последствията са, че не е включена в олимпийския отбор през 1988 г. Хъ напуска Китай и отива да се състезава за Япония.
Няма никакъв шанс да видите как „китайска Симон Байлс“ е решила да се оттгегли от състезание.
Необходимостта да се задоволят „нуждите на държавата“ е толкова силна, че в повечето случаи спортистите трябва да се състезават, дори ако имат травми. Тъй като ККП е инвестирала толкова много в тях, когато дойде време да се реваншират, те трябва да го направят на всяка цена. Най-добрият китайски състезател на 110 метра бягане с препятствия и бивш световен рекордьор Лиу Сян получава контузия на крака преди Олимпийските игри в Пекин през 1988 г. ККП обаче иска от него златен медал, така че на Лиу не е позволено да не участва, за да се възстанови от травамата. Поставят му обезболяващи инжекции и го карат да продължи тренировките. Лиу се явява на олимпиадата, но контузията му все пак го принуждава да напусне състезанието.
На второ място, много китайски спортисти стават жертви на допингови субстанции за повишаване на постиженията, които ККП ги принуждава да взимат. През 2017 г. бивш лекар на китайския олимпийски отбор разкри, че през 80-те и 90-те години на миналия век повече от 10 000 спортисти са били част от системна допингова програма за подобряване на ефективността във всички спортове. Всеки един от китайските медали в големи турнири през този период може би е резултат от тези допинги.
Хуан Сяомин, първият китайски олимпийски медалист по плуване разкри, че националният отбор е принуждавал плувците редовно да взимат допинг. Тази практика е била спирана малко преди състезания, за да се избегне установяването на непозволени субстанции. Много момичета са били тъпчени със стимуланти, за да изглеждат като мъже – с изявена адамова ябълка, плътни гласове и мъжка мускулна структура и мъжки потни пори. Дрогите са им причинили менструални нарушения, изявена мъжественост и закоравяване на мускулите.
Подобни практики продължават. През последните две десетилетия над китайския отбор по плуване тегне сянката на допинг скандали. Шампионът на отбора Сун Ян е отказва да сътрудничи на трима антидопингови служители, които през 2018 г. отиват в дома му в Китай, за да вземат проби от кръв и урина. Сън счупва флаконите с пробите пред очите на служителите, заради което получава осемгодишна забрана да се състезава.
Третият, най-голям проблем за китайските състезатели идва след оттеглянето от спорта. Тези кариерни атлети нямат много добро общо или специализирано образование. Те са получили най-доброто обслужване и грижи, но само по отношение на спорта, в който се състезават.
Така че, когато прекратят активаната си състезателна дейност, те нямат необходимите за обикновения живот в обществото умения. За тях най-добрият избор е да станат треньори. В противен случай може да не успеят да си осигурат прехраната.
Джоу Чунлан – национална шампионка по вдигане на тежести за жени, има едва третокласно образование. Тя работи като нискоквалифициран работник в обществена баня. Вследствие употребата на допинг гласът ѝ мутира като мъжки и ѝ поникват мустаци.
Цай Ли – шампион по вдигане на тежести за мъже на Азиатските игри, работи като портиер. Джан Шану, който спечели два златни медала по гимнастика на Световните университетски игри през 2001 г., е многократно арестуван за кражби. Виждали са го дори да проси в пекинското метро.
Националната шампионка по джудо Джуан Дуодуо се оттегля от спорта, след като развива астма. Тя публикува в китайската социална медия Weibo следния пост: „Понякога лежах в леглото и изобщо не можех да дишам заради астмата. Не знам какво ще правя. Започнах да тренирам джудо като дете, но сега, когато съм болна – никой не се интересува от мен. Моля ви за помощ! Ние даваме всичко от себе си на държавата и се борим за нейната слава, но къде е съчувствието към мен (когато страдам)?“
Медалистите в Китай са точно като цветя: ККП ги подхранва с най-добрите стимуланти, за да създаде от тях най-колоритните цветове и след това ги изхвърля, когато изсъхнат. В очите на ККП всяко човешко същество е просто „нещо“ – „нещо неодушевено“, което служи на партията. Мисията на спортистите е да донесат слава на ККП. Играта приключва, когато спрат да се състезават.
Дори за шампионите, които са на върха на кариерата си в пирамидата на спортистите, щастливият край не е гарантиран. Можем само да си представим какъв е животът на онези в средата или в дъното на тази пирамида. Такива спортисти обаче са мнозинство.
Широката общественост в Китай е друга жертва на спортната пропаганда на ККП, която превърна златните медали в мощен инструмент за насърчаване на патриотизма и възхвала на ККП. Политизирането на спорта е отишло толкова далеч, че китайското общество вече е свикнало с новините за спортните победи на Китай и не може да приеме загубите.
Ако за нещастие Китай изпусне златния медал, който смята, че заслужава, спортистите се чувстват виновни, а феновете им се превръщат във „воини вълци“, които ги ругаят, обвиняват съдиите и обиждат победителите.
По време на Олимпиадата в Токио, когато Китай не успя да спечели златния медал в отборното класиране в мъжката спортна гимнастика, четиримата гимнастици се извиниха публично на всички. Лиу Шиуен, състезателка по тенис на маса, която остана със среброто при смесените двойки, също се извини.
Китайските фенове на спорта са безмилостни. След като мъжката двойка по бадминтон на Китай загуби от тайванския отбор в последния мач, феновете буквално псуваха състезателите.
Когато японските играчи победиха китайския отбор и спечелиха олимпийското злато при смесените двойки по тенис на маса, китайските фенове започнаха да публикуват злобни коментари в сайтовете на японските състезатели в социалните мрежи (извън Китай) и да ги обиждат.
Китайските фенове не можаха да се примирят, когато японският гимнастик Дайки Хашимото победи китаеца Сяо Жуопън и спечели златния медал в многобоя по мъжка спортна гимнастика. Те масово обвиниха съдиите, че нарочно са занижили резултата на Сяо на висилка, въпреки обяснението, че му отнемат 0,3 точки заради нарушаване на правилото да поздрави съдиите. Но китайските фенове бяха непреклонни. Те също така обвиниха съдиите, че не са приспаднали достатъчно точки за грешката на Хашимото при приземяването в прескока.
Китайските онлайн тролове до такава степен заляха със злобни коментари и жестоки обиди акаунтите на Хашимото в социалните мрежи, че японецът е бил принуден да дезактивира Instagram функцията за тагване в постове на пепознати.
Обвиненията на китайските спортни фенове бяха насочени към всички, включително към китайски медийни публикации, които не са достатъчно „патриотични“. Медията Tencent Sports беше принудена да се извини, че е назовала Хашимото „надарен“ гимнастик. „Искрено съжаляваме за неподходящия епитет“, написа новинарският източник.
Китайският „вълк войн“ не пропусна да упражни тормоз и върху тайвански знаменитости заради подкрепата им към тайвански състезатели. Те нарекоха тайванската звезда Younger S „тайвански сепаратист“, защото похвали тайванските състезатели по бадминтон, които спечелиха златото, побеждавайки Китай. Четири китайски компании незабавно обявиха, че прекратяват договорите си с нея. Тайванската певица и филмова звезда Дзолин Цай, е споделила пост за тайванска състезателка по бадминтон и е „харесала“ пост за двойка тайвански състезатели по бадминтон. Това накарало китайските ѝ фенове да поискат от нея да „спре да ходи в Китай“ и да вземе отношение по въпроса за „независимостта на Тайван“.
ККП политизира златните медали, за да слави партията. По този начин тя не само проваля живота на спортистите, но също така покварява морала и характера на спортните фенове.
В Китай се шири следният саркастично перифразиран израз на американския президент Джон Кенеди: „Питайте само какво можете да направите за страната си, но не питайте какво може да направи страната за вас“. Точно това е начинът, по който ККП се отнася към своите спортисти.
Оригиналът на публикацията е на Глобалния център за отказване от китайската комунистическа партия Tuidang.
