Северна Корея „не може да функционира“ без подкрепата на Китай и Китайската комунистическа партия (ККП) е отговорна за това, твърди севернокорейската дизертьорка Йонми Парк.
В интервю за предаването „American Thought Leaders“ на EpochTV авторката на книгата „За да живееш: Пътят на едно севернокорейско момиче към свободата“ заяви, че ККП продължава да играе основна роля в „създаването на условия за диктатура“ в родината ѝ.
„Ким Чен Ун не би съществувал без Китай — заявява Парк. — И единствената причина, поради която Северна Корея е просъществувала толкова дълго в това състояние, почти осем години, е именно ККП.“
„Северна Корея не може да функционира и един ден без Китай, дори и по отношение на провеждането на ракетни опити. Държавата ни няма петрол. Ким Чен Ун не може да кара мерцедеса си дори ден, без Китай да му даде петрол, още повече да прави опити с ядрени оръжия. Просто не може.“
„Хората не знаят, че Китай е отговорен за тази трагедия. Разбира се, Ким Чен Ун също носи частична отговорност, но тя не може да се сравнява с тази на Китай, който направи тази диктатура възможна.“
Парк споделя и тактиките за „промиване на съзнанието“, използвани срещу севернокорейския народ включително: глад, мъчения, системни изнасилвания, както и ограничаване на образованието.
„В Северна Корея обикновеният човек изяжда обяда си, но след това се тревожи за вечерята си. „Какво ще вечерям?“ Когато най-после успее да намери храна, ще си каже: „Добре днес се справих, но как ще оцелея утре?“.
„Не знаем дали ще намерим храна за утре или не. Така всяка минута от съществуването ни е посветена на притеснения за оцеляването ни, за снабдяването ни с храна. А когато мислиш във всеки един момент за оцеляването си, не ти остава време да се запиташ „Какво е свободата?“ или „Какъв е смисълът на живота?“.
„Ние не се съмняваме в нищо. За режима е лесно да контролира население, което е слабо и отчаяно и няма време да мисли за нищо друго освен за собственото си оцеляване. В известен смисъл това е ефективен начин за контрол на населението, но е и жестоко мъчение.“
„Гладът е по-страшен и от изнасилване. Това е най-лошата форма на мъчение, която един човек може да преживее и ето как режимът използва тази диверсия, за да контролира милиони севернокорейци.“
Парк отбелязва също, че голям брой от севернокорейците бягат от страната и се укриват в Китай. Но там много от тях отново се сблъскват с повторни изтезания и ограничения на свободата. Огромен брой жени стават жертви на трафик с цел сексуална експлоатация.
„Към този момент около 300 000 севернокорейци се укриват в Китай. Повечето от тях са жени и всички те са жертва на трафик — уточнява Парк. — Работата е там, че китайското правителство не признава севернокорейците за бежанци, а ги окачествява като бегълци. Затова ги хващат и ги връщат обратно в Северна Корея. Все едно да върнеш евреите в концентрационните лагери. Това е престъпление срещу човечеството.“
Парк изтъква прилики между собствените ѝ преживявания в Северна Корея и това, което вижда в Америка, особено по време на следването ѝ в Колумбийския университет.
Авторката отбелязва, че подобно на Северна Корея американската образователна система е възприела специфична идеология, що се отнася до преподаване историята на страната, която тя определя като „самоубийство на западната цивилизация“.
„Във всеки един клас се твърди, че основите, върху които е изградена Америка и нейната конституция, са изпълнени с фанатизъм и расизъм“ – споделя Парк.
„Това разбиране се насажда от всеки един човек, който отива в Колумбия. Дори в часовете по еволюция Америка е описана като държавата на агресивния бял човек. Сърцето ми се къса, че академичните среди не могат да се отдалечат от тази идеология и че откриването на истината съвсем не е приоритет. По-скоро става дума за това да бъдеш политически коректен. Тъжно е да виждам как западната цивилизация погубва себе си.“
