Обсъждането на организирания от демократите процес по импийчмънт по отношение на законността е чиста загуба на време. Всеки грамотен и знаещ английски човек може да види, че концепцията за импийчване на бивш президент просто не присъства в Конституцията на САЩ.
Да свалиш от длъжност някого, който вече не е на тази длъжност, е серийно-комичен оксиморон, взет направо от Театъра на абсурда.
Заради това този „процес“ си струва да бъде разглеждан не заради легалното си значение, а заради психоанализата. Той отново повдига въпроса защо Демократическата партия в САЩ и нейните медийни кохорти така отчаяно мразят Тръмп.
Да, знам, че те се страхуват до смърт от политческото му завръщане и искат да го предотвратят, но какво на по-дълбоко ниво ги кара да мислят, че този човек е такова чудовище, че подхождат съвсем по сталинистки в уреждането на онова, което Ранд Пол сполучливо нарече „шоупроцес“?
Позволете ми секунди за самореклама, защото мисля, че поне до известна степен отговорът може да бъде намерен в книгата ми от 2016 г. (писана преди Тръмп да спечели президентската номинация на републиканците, в която го споменавам конкретно на няколко места) — „Аз зная най-добре: как моралният нарцисизъм ще разруши републиката ни, ако вече не го е направил“.
Нарцисизмът, за който говоря, не е традиционният тип, при който младият грък Нарцис е обсебен от собствения си образ, а по-скоро нарцисизмът на идеите, на „моралното“ ни себеописание.
Обяснил съм го така: това, което те прави добър, е това, което твърдиш, това, в което казваш, че вярваш — без значение какви са резултатите от твоите добри намерения.
Скорошното затваряне на газопровода „Кийстоун“ от страна на Байдън може да бъде описано като чист морално нарцистичен акт — обявено като важно за околната среда, но в действителност оставящо хората без рабта и осигуряващо спокойствие за варговете ни, защото енергийната независимост на САЩ отслабва (по ирония на съдбата, то всъщност не е и по-добро за околната среда, защото сега нефтът ще се пренася с влакове, което, освен по-скъпо, е и доста по-рисковано за околната среда).
Джон Кери е морален нарцис по презумпция, обикалящ безкрай със своя бълващ въглерод частен самолет, за да ни спасява от промените в климата.
Моралният нарцисизъм е чудесна рамка за днешните либерали и прогресивисти с техния богаташки живот и удивително лицемерие, с което пренебрегват работничесата класа, нуждите и ценностите им до степен, която Мария-Антоанета дори не би могла да си представи.
Доналд Тръмп прати всичко това в коша за боклук. И той прави гръмки изявления, но поне не крие, че обича частния си самолет/и и постига това, което е обещал.
Наистина, той просто спазва обещанията си, което е пълна противоположност на онова, което управляващите във Вашингтон обикновено правят. Политиците ни пращат безкрайни текстове и мейли (почти винаги с искане за пари) за това в какво вярват и какво планират, но никога за това какво са постигнали, сякаш това не е важно и не бива да питаме за него.
Това е начинът, по който играта във Вашингтон се играе от десетилетия – доста удобно и самовъзпроизвеждащо се. Не е чудно, че Тръмп бе намразен до смърт. (Той направи неща като подобряване на икономиката да изглеждат бързи и лесни – просто махна ненужните регулации и намали данъците – най-обикновен здрав разум, но според всички останали това е толкова сложно и заплетено, че само много мъдри политици биха се справили, и то след много години работа.)
Макар че преобладава в Демократическата партия, моралният нарцисизъм не се ограничава само до нея. Солиден брой републиканци също се справят много добре и може да сте сигурни, че те ще са сред гласувалите срещу Tръмп в Процеса Шоу.
Тези политици (и от двете партии), както и медиите са особено сърдити, защото, като истински нарциси, морални или други, те имат огромна нужда от фенове, от хора, които да им се възхищават и да ги карат да се чувстват живи.
Тръмп съсипа това, защото показа лицемрието им. Естественият отговор винаги е бил и ще бъде ярост и отмъщение.
В една по-скрита психологическа сфера не е без значение, че той бе успял да натрупа парите си, преди да дойде във Вашингтон. А те обикновено успяват да забогатеят по време на и след престоя си там.
Тръмп дори имаше нахалството да загуби половината от богатството си, докато изпълняваше дълга си като президент, и даряваше заплатата си за благотворителност.
Ама че безвкусно послание! Ами ако гласоподавателите поискат да стане традиция?
Така че не е ли въпросът да се мрази Тръмп въпрос на чест?
Какъвто и да е случаят — нека Процесът Шоу започне сега!
Роджър Л. Саймън е награждаван писател, номиниран за Оскар сценарист, съосновател на PJMedia и в момента редактор за англоезичния Epoch Times. Най-новите му книги са „Козелът“ (художествена литература) и „Аз зная най-добре: как моралният нарцисизъм ще разруши републиката ни, ако вече не го е направил“ (психология). Той ще се върне в Parler, когато му дойде времето, като @rogerlsimon.
Мнението, изразено в тази статия, е на автора и не отразява непременно гледната точка на ‘Епок Таймс“.
